Един ден от твоя живот
Тичането никога не ми се е отдавало. Когато трябваше да ни поставят оценки в училище, по физическо, на еди колко си метра бягане, си знаех, че ми пишат тройката по милост. Само три години след завършването ми, обаче, в един слънчево-дъждовен септемврийски ден, не просто тичах, а летях. Сякаш бях обула вълшебните обувки на Малкия Мук и прекосих с тях за отрицателно време цял един стадион! Когато запъхтяна се вкопчих в оградата, пред сцената, не можех да повярвам, че не съм се пребила по тези стръмни стъпала и не съм се сгромолясала от умора по средата на стадиона! Учителката ми по физическо спокойно можеше да ми пише шестица за всичките години. Ако можеше да ме види отнякъде. Онова си беше тичане на живот и смърт. Трябваше да прегърна онази ограда. Трябваше да видя най-прекрасните очи отново отблизо. Трябваше да усетя силно присъствието му, но и той моето. Трябваше и да се задържа там, за да не пропусна, припадайки, последното грандиозно шоу в живота си. Да му се наслаждавам, да попивам всяко движение, всяка стъпка, всяка дума, всеки звук. Да забравя за останалите десетки хиляди като мен. Да потъна в нашия свят, където сме само той и аз. Там, където танцуваме под светлините на прожекторите и няма никой друг. Там, където не съществува друго освен гласът му. Глас, който пее само за мен. Свят, в който всичко се случва с лекота, обгърнат от любов и топлина, а болката е непознато усещане. Душата ми не искаше да напуска този свят. Не искаше завръщане в сивата реалност. Не искаше живот далеч от него. Искаше да си остане там, седнала на меката, толкова зелена трева и да усеща присъствието му завинаги.
Казват, че щастието е краткотрайно. Един миг. Казват, че и нищо не се случва два пъти по един и същи начин. Моето щастие имаше повторения. Имах няколко мига. С различни нюанси, с различна атмосфера, с различна интензивност. С един глас, с едни очи, с един ангел. Тогава, в онези подарени, кратки и наситени мигове, усещах най- силно живота. Наслаждавах се най-силно на любовта. Не исках нищо друго, освен мигът да продължи до края на съществуването. Не на земното, а на душата ми. Такива мигове трябва да са вечни, да.
Там, в онзи последен миг, на онзи голям стадион, сред всички онези хора, на онази мека трева аз заключих щастието в сърцето си. Завинаги. Заключих го уплашена, че няма да има утре, че иска да избяга от мен. Заключих го, за да го опазя от зли очи и помисли. Заключих го, за да не могат да го достигнат, да го стъпчат с мръсните си крака и да го погубят. Заключих го, за да познае вечността.
А не знаех, че на моето щастие му предстои борба. Огромна, непосилна и отчаяна борба. За да продължи да бъде мое, да продължи да бъде щастие, да продължи с гласа си да носи надежда, да продължи да посява в сърцата любовта.
Вероятно някой ме приспа и разби ключалката към сърцето ми. За да открадне, да потъпче щастието, да вземе дъха му и да даде път на тъмнината. Тъмнина за мен, за теб, за всички, които са имали вяра и надежда в това щастие. В неговата мелодия, в неговата мисия, в неговото съществуване.
Трясъкът от разбиването на ключалката ме събуди чак днес. В един тъжен ден от моя живот. Разсъни ме толкова категорично, че никога повече няма да мога да заспя. Никога повече няма да имам ключ, сърце и щастие за заключване. А за какво ми е този живот без щастие?
Ето ме, отново тичам. Аз, която не мога и не искам да тичам. Летят покрай мен сгради, дървета, хора и сякаш всички ми правят път, защото знаят за къде бързам. Бързам, сякаш когато стигна дома си ще мога да заключа с безброй ключалки и да се върна на онзи стадион, в сърцето си. Там, където няма да се втурна в стаята, обляна в сълзи, и на уплашеният, въпросителен поглед на мама да отвърна с крясък: "Няма го! Щастието вече го няма!" А тя да ме притисне силно към себе си, да целуне косите ми и да ми прошепне: "Чуй го. Гласът на твоето щастие няма да заглъхне никога! Винаги ще достига до нечие сърце, ще топли нечия душа, ще събужда нечия надежда, ще дава сила на нечия изстрадала душа. Нужно е само да повикаш името му, за да утеши и теб! Във всеки един ден от твоя живот, когато си спомняш за Щастието, то ще бъде там!"
25.06.2021, Kim Jackson LONG LIVE THE KING!
© Боряна Христова Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Така е, Нина. Благодаря! ❤
-
Любовта има различни измерения! Поздравления, Ким!
-
Много благодаря, Миночка! ❤
-
Хареса ми и те поздравявам!
-
Поласкана съм, Лина и благодаря! ❤
Хм, Джаки, не знам за продължение, но имам още едно писание за Майкъл Джаксън, което разказва част от преживелиците и усещанията ми когато той напусна този свят! Точно както и това. Ще го пусна тук в следващите дни. А може около 29.08, рождената дата на Майкъл, да ме хване отново вдъхновението. 😇 -
Харесах! Поздрави!
-
Тогава чакам продължение. Много ми разгоря любопитството!
-
В случая за конкретна любов става дума...
А любовта е във всичко, да. 😊 -
Ако става въпрос за любовта в сърцето ти по ппринцип, без да е обвързана с конкрретен човек, да. Любов ни е нужна и тя винаги ще достига до хората и ще ти се връща.
-
Вероятно е така, Джаки, но тук става дума за една друга любов. Много голяма при това. 😊
Като се замисля, за това което казваш, любовта в живота ми, онази романтичната, винаги е идвала когато най- малко я очаквам. Дали съм била готова точно за нея? Предполагам, иначе щеше да дойде в друг момент. А взаимност винаги е нужна, за да е щастлива любовта. 😊 -
Любовта и щастието, удоволенворението от нея идват по друг начин. Ако тичаш към тях, те може да се отдалечат. А когато не очакваш, може да те обхване и да промени живота ти.
Според мен, трябва сърцето да е готово за любов, за да може да я задържи. И тези мигове да станат постоянни. За това е нужна зрялости и взаимност.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
