Тичането никога не ми се е отдавало. Когато трябваше да ни поставят оценки в училище, по физическо, на еди колко си метра бягане, си знаех, че ми пишат тройката по милост. Само три години след завършването ми, обаче, в един слънчево-дъждовен септемврийски ден, не просто тичах, а летях. Сякаш бях обула вълшебните обувки на Малкия Мук и прекосих с тях за отрицателно време цял един стадион! Когато запъхтяна се вкопчих в оградата, пред сцената, не можех да повярвам, че не съм се пребила по тези стръмни стъпала и не съм се сгромолясала от умора по средата на стадиона! Учителката ми по физическо спокойно можеше да ми пише шестица за всичките години. Ако можеше да ме види отнякъде. Онова си беше тичане на живот и смърт. Трябваше да прегърна онази ограда. Трябваше да видя най-прекрасните очи отново отблизо. Трябваше да усетя силно присъствието му, но и той моето. Трябваше и да се задържа там, за да не пропусна, припадайки, последното грандиозно шоу в живота си. Да му се наслаждавам, да попивам ...