В едно село живял един смъртно болен.
Всеки ден, този човек излизал на разходка, вдишвал всяка глътка въздух и се радвал на всеки повей на вятъра.
Освен разходката, човекът често работел по своята къща, която мечтаел да завърши, преди да си замине завинаги.
Един ден на вратата на болния се почукало.
Когато отворил, на вратата му стоял негов съсед, който видимо изглеждал разстроен и разтревожен.
Болният поканил окаяния човек в дома си.
Докато влизали, съседът бързо огледал стаите и видял, че са идеално почистени, подредени и в прекрасно състояние.
От кухнята се носел аромат на изпечени сладки и прясно сварено кафе.
Тези неща учудили съседа на болнавия, защото всички в селото знаели, че не му остава много време.
Защо му е на мъртвец, да се интересува как ще изглеждат стаите му, още повече когато живее сам.
Още нещо, всъщност тревожеше ума на гостенина.
Когато седнаха на малката масичка за кафе и всичко беше поднесено, болнавия пръв започна разговора.

– Е, казвай сега съседе, какво те притеснява и тормози?

– Скоро и аз получих лоши новини.
Лекарите не ми дават повече от няколко месеца!
Като полудял съм, постоянно плача, постоянно се сбогувам със семейството си и изгубих желание за каквото и да било.

– Значи, драги ми съседе, ти вече си мъртъв.
Лекарите са те надценили!

– Как така?
Жив съм още, слава Богу!

– Жив си, ама нямаш желание за живота, който ти остава.
Аз живея всеки ден и когато дойде време, ще си отида така или иначе.
Днес съм още жив, здрав съм и греди ме чакат за пренасяне, а утре ако си ида, няма кой да ги помръдне.