Една нощ в Генуа

От Рим тръгнахме по  тъмно. Римската лятна нощ се разстилаше над Форо Романо, и забулваше   древните руини с мистичен плащ.  Аутострадата беше почти пуста в този ранен час. Редки коли профучаваха край нас, забързани неизвестно за къде.   Пътувахме по А1, мълчаливи и дремещи. И двамата нямахме навика да ставаме толкова рано. Енрико държеше волана и упорито мълчеше. Бях благодарен защото нямах никакво желание да водя какъвто и да е разговор. През последните две седмици бяхме пропътували заедно хиляди километри и бяхме  водили нескончаеми раговори и спорове на теми, които вълнуваха един от двамата. Естествено най-много бяхме обсъждали сделките на фирмата в България. Това ни беше работата. Естествено не подминахме нито неговите Маоистки увлечения, нито моето отрицателно отношение към модното увлечение на западната младеж по Че Гевара и професионалното  революционерство. За Енрико той беше идол, кумир и негов портрет беше на мястото, където нормално трябва да стои снимката на любимото момиче.  Но, всеки с вкусовете си.

Пътувахме към Милано, откъдето щяхме да хванем А7. Тази аутострада  щеше да ни отведе право в Генуа, където имахме среща с фирма производителка на помпи за химическата промишленост. Българският пазар беше интересен за тяхната продукция. Нашата страна развиваше от дълги години този раздел от индустрията и непрекъснато имаше нужда от такива помпи. Фирмата беше специализирана за производство на помпи високо налягане за нефтопреработвателната промишленост. По пътя трябваше да се срещнем и с друга една фирма от нашата групировка, която редовно доставяше мастила на печат върху полиетиленови торби.

В Генуа пристигнахме късно след обяд. Настанихме се в хотела и излезохме на разходка  по крайбрежния булевард.   Време прекрасно, беше юни месец, лек ветрец откъм морето ни носеше прохлада,  а ресторант-терасите  предлагаха какво ли не за такива гладни като нас. През целият ден не бяхме хапнали топла храна, само сандвичи, кафета и студени безалкохолни напитки, от които в устата ти горчи и си още по-жаден. Избрахме една приятна “тратория”, с  човешки цени и седнахме да вечеряме. Енрико беше върл вегетарианец и ядешо винаги едно и също- “Фетучини ал буро”, т.е широки и плоски спагети с масло и сирене Пармезан. Никакви сосове, никакви скариди или други морски  деликатеси.  Служителите на фирмата за която работех бяха много, даже прекалено пестеливи, когато плащаха с пари на фирмата. Точно обратното на нашите български навици. Може би и затова фирмите не изискваха от служителите си официални фактури и т.н. Обикновената сервитьорска бележка беше достатъчна за да си отчетеш разходите по командировката. След “пастата” пихме по едно късо кафе еспресо, което едвам покриваше  дъното на малката чашка, а когато Енрико ме попита дали искам нещо друго/ все пак аз бях гост/, отговора ми беше “не” казано с половин уста.  С Енрико се познавахме вече три години, бяхме пропътували хиляди километри заедно и той прекрасно знаеше моята слабост към италианското “Джелато”. Поръча ми една огромна порция сладолед- 5-6 топки в различни цветове и аромати. Което за мен беше  небивал празник.

По обратния път  срещнахме млада жена, която още от далече ни се усмихна. Помислих, че е позната на Енрико и когато се изравнихме тя му каза нещо, което не разбрах. Той я попита как се казва, “денара”/мангизи/  му отговори тя злобно, и ни подмина, сякаш бяхме пътни знаци. Беше се ядосала на моя колега. Проститутките не обичат да ги питаш за име, отговарят само на въпроса, колко ще струва удоволствието да се позабавляваш с тях 15-20 минути.  Светски разговори с професионалистки не се водят. Това е правило. Само по темата и много делово.

 Прибрахме се в хотела някъде към девет. Енрико каза, че е уморем и се прибра в стаята си. Аз се повъртях в моята, но да лягам да спя в девет за мен беше абсурдно. Аз съм нощна птица, по рано от 12-1 никога не си лягам. Взех си душ за отмора, преоблякох се и слязох долу. Когато давах ключа от стаята, администратора ме предупреди да не ходя към пристанището, почти всяка вечер имало скандали с пияни моряци, стрелби, побоища и т.н. Въобще пристанището било опасно място за такива като мен. Да, ама той не ме познаваше, за да знае, че той практически реши моя проблем. Аз не познавах Генуа и се чудех на къде да тръгна. Сега вече знаех и директно тръгнах към пристанищния квартал.  

Генуа е построен на хълм, така че корабите се виждат от далеч, морето също. Беше вечер и много кораби бяха осветени, което придаваше фееричен изглед на пейзажа.

Генуа е много голямо пристанище още от древноста. Тук древните гърци са основали колония стотици години преди Христа. Владели са я  римляни и татари.  Генуа е бил мощен град-държава, и е подчинил  Венеция и други градове- държави. Тук са родени много велики личности като Кристофор Колумб, Николо Паганини и други.

И в тази топла юнска нощ, под средиземноморското небе осеяно от едри звезди, крачех по тесните улички на пристанищния квартал.   Ниски постройки с опушени и мръсни стъкла, бараки и огромни складове без прозорци опасваха улиците от двете им страни. Кръчми и бардаци от които се чуваха  весели ритми и пиянски гласове. Модни песни и стари забравени вече шлагери огласяваха нощта и ме караха да се чувствам като герой от романите на Емилио Салгари. Очаквах всеки момент пред мен да изскочи тигърът на южните морета Сандокан или  Граф Вентимилия наречен “ Червеният корсар”. Книгите прочетени в юношестките ми години оживяваха по тесните и мръсни улички на пристанищния квартал на Генуа. Моряци, жени и мъже със съмнителна външност, пияни и трезви,  се влачеха по уличките. Тук никой не бързаше, никой не те спираше да те пита за пътя, нито ти обръщаше внимание. На един ъгъл, двама моряци бяха натиснали две момичета и ги целуваха. На единия му падна баретата но той не обърна внимание и ръцете му продължиха да шарят по тялото й. От една кръчма излязаха група моряци от азиатсли произход, я китайци, или японци и се отправиха към корабите закотвени в пристанището.  Следвайки тясната уличка, от която не смеех да се отклоня, излязох на кея. Тук бяха закотвени малки лодки и корабчета, може би рибарски. Голямите кораби бяха далеч в дясно и по-навътре в морето. Тръгнах на ляво, където се виждаха няколко едноетажни и двуетажни сгради. Отначало ги помислих за  административни, но когато ги доближих и видях какви хора вклизаха и излизаха от там, не беше трудно да се сетя, че това са пристанищни хотели- бардаци, където проститутките водят  клиентите си.  Около тези сгради гъмжеше от жени на най-различни възрасти и от най-различен произход. Чуваше се италианска  и португалска реч, имаше много испаноговорящи южноамериканки, навярно аржентинки, колумбийки, мексиканки и перуанки. Кой знае кой вятър ги беше довел в Генуа за да изкарват прехраната си чрез най-древния занаят на света. Силно впечатление ми направи една групичка от 5-6 млади жени с катранено черни коси, голями черни очи, искрящи погледи и сравнително добре закръглени тела. Говореха високо и малко носово. Езика им приоличаше на испански, но тези носови гласни ми подсказаха, че навярно са португалки или  дъщери на Бразилия. Сред тях имаше една красавица, която беше с няколко класи над другите, които я бяха наобиколили и  оживено разговаряха. От време на време някой клиент си избираше една от тях, хващаше я за ръка и я повеждаше към хотела. След десетина-двадесет минути момичето се връщаше пригрупата и се включваше отново в разговора.  Направи ми впечатление, че красавицата, на която условно ще дам името Есперанци, не приемаше поканите на клиенти, които я бяха харесали. Пред очите ми тя отказа на 2-3, което ме заинтригува силно. Стоях на няколко метра от тях и около мен нямаше много хора. Никой не ми обръщаше внимание, никой не ме безпокоеше. Гледах нещо което не бях виждал никога през 35 годишния си живот. Беше ми много интересно и забавно. Тих женски глас ми каза “добър вечер господине” на чист френски език, без никакъв чужд акцент.  Обърнах се изненадан и видях пред себе си, младо, слабичко момиче. Имаше вид на гимназистка избягала от час по математика. Тялото й беше като на момче, плоска, с тесен ханш и късо подстригана кестенява  коса.  Нищо предизвикателно, нищо сексапилно, нищо провокиращо и подканящо към сексуални забавления. Очуден и заинтригуван я изгледах от горе до долу, като се стараех да стане дискретно. Може би не беше проститутка,  не исках да я обидя. Отвърнах  на поздрава и зачаках да видя какво ще последва. Двамата стояхме  в тъмната зона на кея, на двадесетина крачки от хотелчетата. Бяхме съвсем сами. Моник и аз. Тя така се представи и каза, че това е истинското й име. Била от Франция, и назова името на градчето от където е. Някакво малко градче в Южна Франция. Не ми беше известно, нито пък ме интересуваше. “ Искаш ли да правим любов”, -смутено каза Моник и аз я погледнах още по- неразбиращ. Тя разбра недоумението ми, усмихна се и каза, че е нова в “занаята”, но била добра в леглото. Малко реклама никога не вреди, но тя не знаеше, че ние от соцстраните за “любов “ пари не даваме. Нашите командировачни не предвиждат такива разходи, пък и защо да даваме пари за нещо, което можем да получим безплатно. В този момент си спомням за един хубав виц.  Дете французойче пита майка си: “ Мамо, какво е любов?” А майката отговаря, ох момчето ми, това е измислица на ония от соцлагера за да чукат безплатно.”

 Естествено вежливо отказах на Моник, но тя не си тръгна и остана  до мен. Чувствах сае неловко и не знаех какъв разговор да подхвана.  Моник също мълчеше.  В този момент откъм хотела се появи русокоса красавица с безупречно телосложение и лице на Мадона. Дългите й руси коси падаха на едри вълни на високите й рамене, голямите сини очи имаха особен блясък, който се забелязваше даже в тъмнината на кея. Под копринената й риза с огромно деколте се виждаше бюст, за който мечтае всеки мъж, едър стегнат  и съблазнителен. Беше жена с главна буква.  Не можех да откъсна очите си от нея, и най вече от гърдите й. Моник забеляза и съвсем  естествено ми каза:” Ако харесваш нея, иди, няма да се сърдя, Дорис ми е приятелка, тя е германка”. И в този момент германката заговори на такъв френски, че ако беше казала, че е преподавателка в Сорбоната,  а не проститутка, щях да повярвам. Никакъв акцент, даже в Марсилия не говорят такъв изискан френски. Бях крайно изненадан и не се стърпях и направо я попитах къде е научила такъв перфектен френски. Тя се усмихна и с най-естествен тон ми отговори. “Доста години работех на Френската Ривиера”. Тя била от Щутгарт, но от 16 годишна живеела във Франция. Не уточни сега на колко е, а и аз не я попитах. Беше неимоверно красива и чаровна, това ми беше достатъчно. Изпивах я с очи толкова явно, че двете  се спогледаха и прихнаха да се смеят.  

Така стояхме и разговаряхме. Попитах защо са дошли тук в Италия, и то в Генуа. Нима не можеха да “работят” във Франция или в Западна Германия” Отговорът  беше прост  и откровен. Тук не зависели от сводници, всичко което изкарвали оставало за тях. Аргумента беше сериозен. Бях чувал, че обикновено тези паразити сводниците не само взимат “лъвския пай” от заработеното, но и малтретират “подчинените си жени”. Дорис беше много опитна, познаваше пазара на този бизнес и не случайно беше довела тук начинаещата си приятелка. Тъкмо бяха изчерпали темата, когато до нас се приближи слабичък младеж. Имаше вид на срамежливо  и затворено момче, да момче, а не мъж. Едва ли имаше повече от 18-20 години. Беше прилично облечен в костюм и вратовръзка. Изгледа ме притеснено, и попита Моник дали може да му обърне внимание. Моник кимна, каза ми довиждане и тръгнаха към хотела.

Дорис се усмихна и  ми разкри тайната на момчето. Бил редовен клиент на Моник, идвал почти всеки ден без неделя. Отивали в хотела където той я  прегръщал, галил и целувал в устата. Знаех, че професионалистките никога не целуват клиентите си в устата. Моник правела тази отстъпка на момчето, понеже той не изисквал друго от нея. Само я целувал, плащал й богато и си отивал. Дойде клиент и Дорис тръгна с него. Вече се готвех да си тръгвам, когато отново се появи Моник. “Радвам се, че си тук. Приятно ми е да разговарям с теб, ти не си като другите мъже. Те ни използват, а след това ни презират. Чувствам че и  на Дорис  й харесваш. Симпатичен си й. Иначе не би се застояла с тебе. Познавам я добре, тя е голяма професионалистка и затова изкарва много пари.  Много богати мъже са й предлагали, къща, кола, скъпи подаръци,  охолен живот, за да бъде тяхна метреса, но тя отказва на всички. Така е независима”. 

Погледнах часовника си.  Минаваше три часа. Времето беше минало неусетно.  Отново се появи Дорис. Същата приветлива усмивка красеше лицето й. “ Още ли си тук? Моят клиент ме попита дали не си “покровителя” ни. Казах, че си само приятел”.  Явно имах вид на сводник, до сега никой не беше ми го казвал. Засмяхме се и тримата.  Разговора продължи на почивки. Ту едната отиваше с клиент, ту другата. Аз оставах насаме ту с Моник, ту с Дорис. Независимо, че Дорис беше много по-хубава, по-привлекателна  и по сексапилна от Моник, разбира се от моя гледна точка, не мога да не призная, че и начинаещото момиче имаше голям брой клиенти. Клиентите ме оглеждаха и някои не смееха да се приближат, смятаха ме за сводник. Ами какъв може да е мъж, който с часове стои и разговаря с две проститутки,  без да ходи в хотела с някоя от тях или с двете. Имаше и такива клиенти. Дорис забеляза и смеейки се каза: “Грег гониш ни клиентите”. Така се бях представил  когато се запознавахме. 

Разделихме се  като стари познати, които никога повече нямаше да се видят. По френски маниер си допряхме бузите на раздяла и аз тръгнах  към малкия хотел, където бях видял групата южоамериканки.

Красивата бразилка беше там. Говореше с една доста по-възрастна жена. Изхабена от професията и годините, които бяха оставили незаличими следи по лицето й. На тази възраст, със сигурност минаваше петдесетте, тя продължаваше да упражнява  професията, навярно имаше клиенти които в познаваха още когато е била млада и й бяха останали верни.  Хората имат  вкусове които могат да ви побъркат с чудноватостите си.

Доближих се до двете и помолих младата да ми отдели няколко минути. «  Извинявай, тази вечер не работя » ми каза тя и понечи да продължи разговора с другата. «  Знам, просто искам да те попитам нещо, настоях аз. Моля те да ми отделиш две минути. » Старата  и каза « чао » и тръгна  към хотела. 

В  генуазката нощ, тъмната кожа на Есперанца, блестеше като лакирана.  В очите й гореше огън който ме изгаряше до болка. Цялото й същество излъчваше огнена страст,  женственост и аромат на секс. Цялият треперех от желание и езика ми се беше парализирал. Не можех да издам и най-малкия звук, а камо ли да говоря. Тя ме усети, усмихна се и каза : « Съжалявам от два дена не работя, вероятно още поне два ще почивам, ела другата седмица, Днес вече беше петък, а в неделя летях за София. Разбираш нали, неразположена съм, при жените се случва понякога » Усмивката й разкри цяла редица блестящи перли във формата на зъби. 

Погледът ми бяха  разсъблякал тъмнокожата красавица, наслаждавах се на едрите и конусовидните гърди, чувствах твърдоста им под треперящите ми пръсти, а едрите им зърна имаха аромата на горски ягоди.  Здрави бедра и почти плосък корем оформяха безупречното й тяло.  Забелязал съм, че жените от черната раса имат високо поставени но доста изпъкнали задници. При Есперенца също беше висок, но не така изпъкнал. Беше като при европейките с хармонични тела. Бях готов на каквато и да е лудост, за да имам възможноста да  се насладя на прелестите й. Вече не мислех за секс, исках просто да покрия тялото и с целувките си, да галя и смуча гърдите й, да милвам гарваново черните й коси, да сложа главата си на гърдите й и да слушам как сърцето й бие право в ухото ми.  

« Моля те, не ми отказвай. Искам само да те галя, да целувам гърдите ти, да се наслаждавам на тялото ти. Няма да те карам да се събличаш до край. Искам да почувствам топлината на тялото ти върху моята кожа. Устните ми да се плъзгат по косите ти, по корема и шията ти, искам да изпия аромата на   устните ти и почувствам езика ти върху моя. « 

Не знам какво разбра от всичко което й казах, тя не знаеше френски, а пък аз можех да й кажа всичко това само на френски. На български едва ли щеше да разбере даже една дума.

 Може би беше разбрала непреодолимата сила на желанието ми, може би се беше смилила над мен, не знам. А може би просто искаше да изкара някоя и друга  лира в почивния си ден. Хвана ме под ръка и ме поведе към хотела. На « рецепцията » имаше млад мъж, тя му каза нещо и той  й даде един ключ,  Аз платих 40 000 лири и тръгнахме по стълбата към втория етаж пред неразбиращия поглед на « администратора ».

Стаята беше повече от мизерна. Имаше едно широко легло покрито с покривка със съмнителна чистота, една кръгла продълговата възглавница и мивка в ъгъла на стаята.  Прозорците, ако имаше такива, бяха скрити зад плътни завеси, които едва ли някога се издърпваха за да влезе светлина.  Тя пречи на този занаят, това отдавна е известно.

Гледах я и не смеех да се доближа до нея, сякаш беше някаква богиня, и аз простосмъртният  бях дръзнал да вдигна очи към нея. Усмивката не слизаше от лицето й.

Есперанца съблече блузата и остана само по пола. Проститутките почти никога не носят пантолони или дънки когато са на работа. Те им пречат и губят време.  Голите й гърди  стърчаха предизвикателно, а едрите зърна бяха увенчани с  голями тъмни кръгове, на фона на които  те изглеждаха още по-голями. Есперанца вкара показалеца в устата си, наплюнчи го и започна да масажира зърното на лявата си гърда. Вече не издържах, бързо се приближих, наведох глава към гърдите й, и моят език замести показалеца който галеше зърното. Ръцете ми я обхванаха и леко привлякоха към леглото.  Надвесен над гърдите й, започнах шеметно да ги целувам, сякаш щяха да излетят като подплашени гълъби. Есперанза притискаше главата ми към гърдите си, ръцете й галеха косите ми, а тялото й се движеше под мен, като  морски вълни под тялото на плувец. Чувствах как пръстите й стискат с всичка сила косите ми, как  цялата се надига за да притисне по-силно тялото си към моето. От движението на тялото й, бедрата й се бяха разголили и чувствах  топлината им върху моето голо тяло.  Не издържах. Излях цялата си страст между бедрата й, които тя инстинктивно стисна в сублимния момент. Имах чувството, че и тя беше получила своето удоволствие заедно с мен.

-Ела другата седмица, искам да се любим истински. Ще бъде подарък от мен, каза тя с весел тон, в който прозираше и малко тъга. Обещаваш ли ?

- Обещавам, излъгах аз, знаейки че  « другата седмица » щях да  бъда далеч на хиляди километри от нея. 

Колко лесно обещаваме, когато със сигурност знаем, че не можем да изпълним даденото обещание.

Разделихме се след час. Бях влюбен в Есперанца, влюбен до уши като деветокласник. Само дето не се разплаках когато я целунах по челото, казвайки й довиждане.  Над закотвените на пристанището кораби започваше да светлее. Скоро слънцето щеше да изгрее и да позлати хоризонта. Когато се прибрах в хотела, навън вече беше съмнало.

Минали са десетки години от онова утро на кея на Генуазкото пристанище, когато се разделихме с Есперанца. Никога след това не съм бил в Генуа, нито пък се върнах на пристанището за да потърся  красивата бразилка, която бях кръстил Есперанца.

Но винаги си спомням за нея, за проститутката от пристанището като за  жена,  в която се влюбих от пръв поглед. За мен тя беше и си остана просто жена.