1
Краят на август. Не, не на император Август от Римската империя, а на месец август, кръстен на негово име. Слънцето напича като през гигантска лупа, носена от шпионски спътник в орбита около Земята.
Гледах през прозореца и говорех с един доставчик, който бе много нахален и нагъл и от нерви произведох няколко ампера електроенергия, които трябваше да изхвърля някъде. Разговорът бе тежък и нажежен като въздуха отвън, а вече и в офиса. Усетих как няколко едри капки пот се стичат по средата на гърба ми като забързани мравки и космите ми настръхнаха от гъделичкането. Мравките обаче бяха само по гърба ми, отвън освен мравки нямаше почти нито един пешеходец, въпреки че офисът ни бе на централно място. А и как да е в 14 и 30. Вдигаше се пара от всичко и въздухът трепереше като желе. Да си го кажем направо, слънцето бе по-жестоко от обезумял тигър!
От няколко часа чаках техник, за да оправи климатика, който естествено умираше от радост да се развали точно в най-горещите дни. Секретарката ми бе донесла портативен вентилатор, който духаше по-слабо и от най-слабото духане, което съм виждал, по-скоро усещал.
Приключих разговора неуспешно и свалих подгизналата си от пот риза. Потях се като слон в сауна. Е, не чак толкова, но на мен така ми се струваше. Измих се и облякох нова синя риза с бяла якичка. Съжалих я, защото знаех, че скоро и тя ще бъде вир вода. Мислено се помолих на Господ да намали термостата на Слънцето. Какво друго можех да направя? Това бе моята съдба.
Шефовете заминаха за Испания, уж да сключват някакви договори и да търсят нови възможности за бизнес. Аз обаче подозирах, че може би се препичат на красивите плажове на Иберийския полуостров, а вечер танцуват болеро със знойни испанки. Но те са си шефове, могат да си правят каквото си искат. Шефът е винаги прав, независимо дали е до теб или на хиляди километри.
Колегите вече ходиха на почивка и се хвалиха кой каква риба хванал, кой какво изял и изпил, кой каква рускиня возил на банана, нали ги знаете онези жълтите, дето ги дърпа един скутер.
Аз обаче бях оставен за шеф и трябваше стоически да издържам битката с жегата и кризата. Чудех се как може в края на август да е толкова зверски горещо. Но като се замисля, нямаше нищо за чудене. Глобално затопляне, озонови дупки, вулкани с адски имена, цунамита, земетръси, катаклизми, 2012-краят на света?!
Дрън, дрън. Като гледах как се държат всички, на никого не му пукаше. Важното е личното благополучие и задоволство. Да има там за иедене и пиине и нещо по-чевръсто за креуата, пък другото майната му. Какво от това, че някоя си компания замърсявала с вредни химикали трилиони кубици вода или изпускала в атмосферата вредни газове които “наторяват” почвата и “освежават” въздуха.!? Много важно че някъде като излезеш от морето по тялото ти има странни зачервявания, които впоследствие стават на мехури или гнойни пъпки и миришеш на аналджия.
Сетих се за един стих от Библията или от някоя от свещените книги, в който се казваше, че ще дойде време, в което ще има много злато по улиците, но няма да има нещо, което да може да се яде. Дали вече не бяхме навлезли дълбоко в осъществяването на това пророчество?!
Телефонът иззвъня. Мобилният в сакото ми.
- Аз съм - познах Лили веднага.
- Ще се видим ли – проплака някак изкуствено и превзето. Искам да ти обясня. Беше грешка, мръсен номер. Онези копелета са ми сложили нещо във водката.
- Стига, Лили! За трети път ми се оправдаваш така. Единият път си се напушила и си се събудила с “балонче” в устата. Втория път бяха някакви хапчета, от които си се събудила до двама голи африкански студенти. Сега други халюцинации и илюзии. Стига вече! Баста! Имам работа.
Затворих. Нагласих телефона да я отхвърля и седнах да изпия поредната малка бутилка с ледена минерална вода.
Лили бе една от многото начинаещи манекенки, които придобили малко известност и събудили се няколко пъти в леглата на известни и влиятелни хора, си мислеха, че рано или късно ще омотаят и обсебят с виртуозните си сексуални хватки и умения съзнанието на някой богаташ, който в последствие ще бъде толкова зависим от нея и услугите ù, че за благодарност ще ù купи скъпа кола и ако не шикозна къща, то поне апартаментче в тузарски квартал. Сега, като се замисля, жените са ползвали тази схема още през 35 век преди новата ера, заимствайки я от своите пра-пра баби.
Ама знам ли? На кой му пука?!
Чудех се обаче защо ли ме търси мене? Аз нито бях богат, нито известен, а вече минавах и четиридесет и не се смятах за красавеца, който си мислех, че съм, когато бях на двадесет.
Казваше и се кълнеше, че ме обича, но това, което правеше, противоречеше на това, което казва. Знаех, или поне така съм чувал, че ако един човек обича друг, не трябва дори да си мисли за някой трети, камо ли да се целува и да спи с когото му падне.
Ама знам ли? И на кой ли му пука?!
2