Беше един от онези дни, които разтърсваха цялото същество до основи.
Някои го наричаха "затишие пред буря".
За други беше бурята.
Аз ли? Аз бях точно там. В окото.
Понякога бях бурята, но днес бях в епицентъра й.
Онзи ток, от който имаше нужда душата ми се разхождаше по кожата ми.
Стоях по средата на нищото, заслушана в тишината на снежния танц, който се вихреше над главата ми.
Всяка една снежинка беше прекрасно изкривена, съвършена в своята собствена история.
Ако можеха да говорят... какво ли щяха да ни разкажат?
Със сигурност имаха много истории.
А, ако човек умееше да слуша, наистина да слуша, обаче, щеше да чуе.
Спомените ме обгърнаха. ...