Беше един от онези дни, които разтърсваха цялото същество до основи.
Някои го наричаха "затишие пред буря".
За други беше бурята.
Аз ли? Аз бях точно там. В окото.
Понякога бях бурята, но днес бях в епицентъра й.
Онзи ток, от който имаше нужда душата ми се разхождаше по кожата ми.
Стоях по средата на нищото, заслушана в тишината на снежния танц, който се вихреше над главата ми.
Всяка една снежинка беше прекрасно изкривена, съвършена в своята собствена история.
Ако можеха да говорят... какво ли щяха да ни разкажат?
Със сигурност имаха много истории.
А, ако човек умееше да слуша, наистина да слуша, обаче, щеше да чуе.
Спомените ме обгърнаха.
Напомниха ми за това колко съкрушителна е силата им.
И как, ако не се оставиш на това да си изчувстваш чувствата... е, тогава със сигурност щеше да разбереш защо бурите носят женски имена.
Бунтувах се.
Бунтувах се срещу чувствата си, а те на свой ред се дърпаха от веригите си. Като бесни кучета, надушили най - слабите ми места и най - големите ми страхове.
Първата вълна ме подбутна.
Спомних си бабата и усмивката й от факта, че ме вижда.
Спомних си топлината на ръцете й и обичта в очите й.
В бреговете ми се надигна безспокойство, което се разби в мига, в който кола блъсна бабата на близката пешеходна пътека.
Беше тихо след това...
Следващата вълна ме разлюля.
Държах Смъртта в ръцете си и й говорех със спокоен тон, докато очите й се кристализираха.
"По пътя ни в живота и към смъртта вървим сами, но би било хубаво, ако някой ни изпрати до вратата към двата свята..", прочетох.
Никой не заслужаваше да бъде сам.
Още няколко вълни от спомени се удариха в мен, замъглявайки съзнанието ми.
Снежинка падна в очите ми и те на свой ред започнаха да изстиват.
Изпуснах кучетата...
Душата ми безпощадно крещеше, захвърлена насред поле от Нищо.
Ток течеше по тялото ми, тръгвайки от върха на пръстите ми и преминавайки през цялото ми същество.
Усещането беше като "да залееш повърхността на измръзналото море с лава...", https://otkrovenia.com/bg/profile/written-springs