Градчето се оживи след първата копка на големия завод в покрайнините му. Дойде един важен човек с черна кола, слезе, подадоха му нова и чиста лопата, той загреба малко от разораната пръст и я хвърли настрани. Всички присъстващи, а те не бяха малко, ръкопляскаха. Бяха усмихнати. Една сълза потече по бузата на жена, тя не я изтри, в ръцете си носеше питка и дантелена кърпа.

     На следващия ден дойдоха булдозери и трактори. Строежът започна. Донесоха голям плакат с надпис в дебело червено: „Обект с национално значение“, окачиха го на скелетата, после набучиха до него червено знаме. Кръв ще се лее тука. Започнаха да прииждат хора от съседните градове и села, даваха им почти веднага жилища в блоковете – набързо съшити от панели, но иначе здрави, като слама, опакована в трактор. На мястото на бившето ТКЗС закълна завод за живот.

     В центъра на градчето блъснаха старите паянтови сгради, боядисаха по-запазените, монтираха две неонови реклами на магазина за платове и обувки, павираха главната улица.

     – Не биваше да затварят кръчмата – недоволстваха по-възрастните. – Къде сега ще пием бира и ще се радваме на постиженията? Къде ще играем белот?

     – А и пазарчето си беше хубаво – чуваха се гласове, недоволни, но глухи, объркани.

     Гласуваха самооблагане. С парите от него построиха голямо здание с мраморни плочки и дебело италианско стъкло. „Тук ще е управата на новия завод!“ – сигурни бяха същите възрастни, лишени от кръчма. Обаче не беше така. Тази сграда порасна по-бързо от завода и над нея лъсна червена звезда – партиен дом ще е. Всичко живо там ходеше, защото там се решаваха проблеми, там и се създаваха. Това беше форумът на новия свят – пететажен, стабилен, с чувство за власт и с подозрение към другите чувства. Там се разжалваха, там се решаваха трудови спорове, даваха се и се отнемаха социални помощи. Съд, прокуратура, общински съвет и други подобни патогенни подразделения на местното самоуправление съхраняваха, грижливо заключен, оптимизма си там: централно да правораздават, единно да грешат, ако се наложи. В името на народа.

     Използваха и тоалетните. Там се женеха младите. В събота продаваха салам.

     Надписът беше тежък дори за тази представителна сграда. Буквите – с арматура и неръждавейка, гласяха, че там се помещава Общински партиен комитет. Вратите се отваряха и затваряха като клапа на сърце, едни пропускаха, други гонеха, кръвообращението осигуряваше непрекъснат приток на нови задачи и проблеми, които този орган трябваше да решава. Местеха се бюра и столове от стая в стая, заседанията бяха нескончаеми. Имаше и асансьор – непознато тук съоръжение, което работеше също понякога. Това съоръжение бе снабдено с дебело огледало, та да се оглеждат тези, които се возят нагоре-надолу преди да се озоват, оправосъдени, горе или долу. Червеният мокет на асансьорния под бързо се изцапа и го махнаха.

     Величкова съжали, че вече го няма този мокет, всички го използваха за изтривалка. Обувките ѝ бяха кални, беше ноември, навън току-що беше спряло да ръми, за да завали по-късно и вероятно силно.

     Асансьорът спря на четвърти етаж. Над вратата светна червено копче – тук всичко беше червено, нали е сърце. В коридора имаше друг мокет, който още не беше напълно злоупотребен и си стоеше – като алея на здравето, която води към болест. Жената вървеше предпазливо, за да не го изцапа с присъствието си; четеше надписите на вратите. Застана чинно пред една от тях, наведе глава за миг и почука страхливо.

     – Добър ден! – човекът зад бюрото стана и подаде ръка. – По какъв въпрос?

     Ръката му продължаваше да стиска нейната. Гледаше я вежливо, но студено, в упор. Имаше червена врътовръзка на точки.

     – От заводския комитет на партията ми казаха, че ме викате. – Жената не смееше да го погледне, защото се чувстваше зле, прихваната от голямата му ръка. – Нали вие сте другаря Харалампиев?

     – Ааа, вие ли сте? – Харалампиев отдръпна рязко ръката си. – Нали... за това. За развода?

     – Да, аз съм. За развода.

     Червената вратовръзка се развълнува и се отдалечи. Точките ѝ станаха снежинки. Идеше зима.

     – Ама какви са тия работи, дето ги вършите бе, другарко? – Той стоеше прав, но очевидно искаше да седне. Нещо го спираше. Вероятно не можеше да говори седнал или не можеше да мълчи прав. – Това, разводът, е политически въпрос. Как можете да си позволявате такива неща? Естествено, че ще ви извикам. Има си хас! Говорете. Хайде, говорете. Да ви чуем!

     Той най-сетне седна зад бюрото си, а белите точки останаха отгоре. Червената вратовръзка бавно се изхлузи от бюрото и падна върху корема му.

     – Какво да говоря? Казах всичко пред съда. – Спомни си съдията в залата: „Наистина ли ви удря? Употребява ли алкохол? Как ще го докажете? И на децата ли посяга?“. – Не мисля, че с нещо съм опетнила името на партията.

     Очевидно не обичаше да говори седнал, намуси се този Харалампиев, но отвори устата си, за да сведе следното:

     – То ако всички комунисти бяха като вас, кой щеше да ни вярва? Кой щеше да вярва на партията, питам? А? С какъв авторитет щяхме да се ползваме сред народа? Комунистът трябва да дава личен пример и в обществото, и в личния живот. Не го ли знаете?

     – Зная това – Величкова беше стиснала дръжката на чадъра си. Хубав виетнамски чадър, с дървена украса и орнаменти по краищата. Подарък от мъжа ѝ, дойде по пощата навреме, друг чадър нямаше. – Знам още, че вие сте приятел на бившия ми съпруг.

     – Той още ти е съпруг!

     – Да, до следващото съдебно заседание.

     Харалампиев я изгледа. Съжали, че е избухнал. Но коя е тя, че да ѝ цепи басма?

     – Ще съжалявате за поведението си, да знаете. Непременно ще запозная бюрото на общинския комитет с вашия въпрос. Предупреждавам ви, че може да се стигне до изключване от партията. Мъжът ви не е изпратен случайно в чужбина. Вие коя сте да искате нещо повече? Или по-различно? А сега...

     Тя вдигна очи, не искаше разговорът да свършва така. Но той продължи решително:

     – А сега си заминавайте! – Погледна чадъра. – До виждане.

     Когато тя излезе, Харалампиев вдигна слушалката на телефона и набра вътрешния номер на съдебната инстанция. Нали там е това проклето бракоразводно дело. Трябваше да говори със съдията.

     Величкова затвори с мъка голямата, тежка изходна порта на голямото здание. Изглеждаше ѝ сиво, недружелюбно това място. Поне е навън. Може да е мрачно, може и да са изсипе цялото небе над нея в този угрижен, навъсен ноември, но тук поне беше сама. На свобода. И си имаше име – Елена. Само вътре е Величкова, по мъж. Забрави да си вземе паспорта от пропуска – искаше по-бързо да се махне. Бързаше към къщи без да знае защо, просто искаше у дома. Ботите ѝ пропускаха, а виентамският чадър беше напълно безполезен. Спря се пред витрината на един магазин и се загледа. Какъв е смисълът да бързам? Та аз не бързам, аз бягам. От какво? От това не може да се избяга.

     Продължи по-бавно. Заръмя. „Боже, Митко е болен!“ Пак се забърза.

     Живееше на края на градчето, под ниския хълм, който наричаха Беглик. Този хълм беше обширен и равен, по него растеше от пролет до късна есен – че и по това време – хубава, сочна трева, там преди години пасяха стадата си бегликчиите. Сега идваха отвреме-навреме, бяха се преместили зад хълма, към планината отвъд, на високото, не искаха да имат вземане-даване с градския живот. Наемаха момчетии да носят млякото, а по Гергьовден – одрано месо, карантия и закваска. Няколко запустели овчарника стояха като спомен от предишно време, когато... Няма значение. Живееха там от някое време придошли гагаузи, гледаха до стотина крави, но не дружаха с никого.

     Когато приближаваше към дома на родителите си, Елена се досети, че всъщност тези боти са ѝ за зимата, нямаше други обувки, а и чорапите ѝ са единствени. Трябва непременно да ги изсуши за утре, може и боса да спи. Страхуваше се, че този, който все още ѝ беше съпруг, може да скрие личните ѝ вещи, нищо че сега не е тук, нали я беше заплашил. Боеше се от него и от тези с него. Съвсем без дрехи не може. Децата и те нямаха много за носене, а растат, не може все да наставя парцали. Трябваше да ги закърпи поне.

     – Ето, виж я коконата! – каза една от жените, застанали до дувара на съседната къща. Бяха се наредили една до друга три жени - три голи клона, чиито забрадки бяха пришити към главите им и не приличаха на листа. Фустите им бяха зелени – те не бяха част от есента, от друго бяха част.

     – Наконтила се е като за сватба, изедницата.

     – Да остави мъжа си... Кой знае какви мераклии я спохождат нощем. Или мераци!

     Елена ускори крачка, отвори външната врата към градинката, изтича по пътечката и влезе в стаята на леля си, нахлу направо без да почука. Свали ботите, после чорапите, остави ги върху канапената връзчица над нафтовата печка и седна на леглото. Плачеше тихо и равномерно, без глас, просто хлипаше и не триеше сълзите си. В стаята имаше голяма и масивна дървена маса, шкаф с лакиран фурнир и една сгушена снимка на весело и жизнерадостно момиче с плитки и ученическа престилка. Снимката беше поставена в рамка и висеше на стената съвсем самотна, придържана от масивен гвоздей. Когато се поуспокои, взе едно огледало от шкафа и се погледна. Беше на двадесет и шест, а на снимката – на осемнайсет. Разликата в годините не беше голяма, но лицето... То не беше същото. Отново зарида.

     Леля ѝ работеше в шивашката кооперация, понякога оставаше и за втора смяна – да помага или пък за повече пари, ако дадат. Носеше очила със силен диоптър, взимаше си работа и за вкъщи, не обичаше да стои бадева, само топлото да харчи, парите не стигаха за нищо. В градчето говореха за нея, че шие най-хубавите рокли. Преди години – Елена често си спомняше за това време – тя ѝ уши копринена престилка за училище. Черна. Беше първата копринена престилка в града. На снимката се виждаше колко е красива. Бяла якичка подчертаваше черното, а то – хубостта на узряващото дете.

     – Ленче, леля, защо плачеш? Защо си боса? – Леля ѝ влетя неусетно в стаята, тя винаги беше тиха, дори когато говереше, гласът ѝ не се чуваше напълно, като повей беше. Затвори бързо вратата да не влиза студеното. – Обуй си поне чорапи, имам вълнени, ще настинеш така.

     Лелята я прегърна, целуна я по челото. Усети, че трепери и се усети виновна.

     – Аз чух вратата и реших, че е от вятъра. Затова не дойдох веднага. – Навън се чу далечен тътен на бетоновози, сякаш кормеха земята. – Тук съм, не съм на работа вече. Бях в кухнята, при майката ти.

     Елена се гушеше в нея като дете.

     – Измръзнала си. Хайде, разкажи, какво стана? – Лелята донесе вълнените чорапи и ѝ ги сложи на краката.

     Елена се поуспокои. Изтри сълзите най-сетне, те бяха направили вади по лицето ѝ. Попита:

     – Къде е Митко?

     – По-добре е, сега спи. Температурата му спадна.

     Елена разказа за разговора с Харампиев. Говореше накъсано и току да ревне, но се овладяваше.

     – Ще ме изключат от партията, лельо. Но защо? Нали в съда разбраха, че аз не съм виновна, какво искат от мен, какво повече искат да знаят?

     – Хайде-хайде! Ти пък. Те са мъже. Не можеш да ги разбереш. Много им здраве. Затова ли плачеш? Аз пък си мислех, че е станало нещо лошо. Я не се излагай, леля! Виж какви лъвове имаш до себе си! Добромир вече порасна, Митко, и той расте. Това е най-важното. Другото е Божа работа, не е партийна, на времето остави, то си знае работата. Живи и здрави да са децата, другото ще отмине. Ще видиш.

     Лелята обичаше дъщерята на сестра си. Знаеше, че като ученичка много искаше да учи индустриална химия, беше чула, че това е най-модерното, най-интересното, а и тя обичаше химията. Всъщност и литературата я влечеше. Елена просто обичаше да учи.

     Но тя се влюби. Това бе химия и литература едновременно. Експлозив. Взрив. По-силен от нея.

     „Недей да бързаш толкова, чедо – казваше  ѝ тогава лелята. – Ти си умна, можеш да постигнеш много неща. Подреждай си живота, не слагай чувствата пред разума, ще се препънеш.“

     След месец вдигнаха сватбата.

     Елена пак се гушна. Гласът прозвуча изпод мишниците:

     – Добромир при майка ли е?

     – Да, всички са в кухнята, играят морски шах. Топличко е там.

     Чуваше се бумтенето на нафтовата печка, ситният дъждец отвън предеше като котка. Както беше в ръцете на леля си, Елена изгъгна отведнъж, като дете:

     – Лельо, разкажи ми за банковия чиновник!

     – Ти пък сега, какво ти хрумна? Нали знаеш всичко.

     – Моля те, моля те! Още веднъж. Искам пак да го чуя това. Така спокойно разказваш. Имам нужда да те слушам.

     Въздъхна лелята, съгласи се.

     Преди години поискал ръката ѝ уважаван в градчето човек, скромен и тих, старомоден и малко плашлив. Много я харесвал, криел го, но от другите, не от нея. Все цветя ѝ носел, от неговата си градинка, живеел през няколко улици. „Цветята са още в тази книга с жълтите страници, нали?“ – попита Елена. – „ Да, там ще си останат винаги, изсъхнали, между кориците. В скрина.“ Тя не изхвърлила нито едно цвете. Защото знаела, че те значат повече от думите. Много го харесвала, искала да се оженят. Един ден дошъл да разговаря с чичото, господарят на семейството след смъртта на баща ѝ, той рано се поминал. Лоша станала срещата, груби думи чул младежът: „Тъп чиновник!“ – нахокал го чичото, защото как един чиновник ще храни семейство, как ще се грижи за челядта, как ще коси, как ще жъне... За нищо не става. Книжен безделник. Изгонил го и после отишъл в кръчмата да се похвали. Чичото си бил такъв – груб, прост и грижовен, за него любовта била като виното: първо го садиш, береш и най-накрая го пиеш, не може наопаки.

     „Не го е направил от злоба, Ленче. От грижа го е направил, затова го е изгонил.“ – Лелята все ще намери добро да каже и за най-лошото. Така беше навикнала: лошото е болно добро, да се лекува трябва. В градчето после всички зашушнали, а и закрякали накрая – вижте го тоя, смотания, дето банков чиновник се пише, една мома не може да вземе, само се перчи, за нищо не става.

     – Предложи ми да избягаме – рече тихо лелята. – На друго място да отидем, в друг град, нова къща да нагласим. Бедничко, но с любов и с време – всичко ще се нареди някак. Така ми говореше.

     – И после? – Елена не се отдръпваше от прегръдката ѝ.

     – Аз също го обичах. Много. Малко бавно стана у мене тая любов, но накрая вече не можех без него. Но не посмях. И...

     Лелята се поотдръпна и свали очилата си. Очите ѝ бяха хлътнали и погледът като че ли гледаше навътре. Продължи:

     – После той си тръгна. Не го видях повече.

     – Така ли свърши всичко? – Елена взе очилата от ръцете ѝ и изтри дебелите стъкла с опакото на ръката си, после ухна и с ръкава ги изтърка отново. – Просто така ли?

     – Така. А после и аз взех решение. Повече няма да имам никого. Няма да се женя. Обичта е като хляба – дели се само с човека до тебе. Единственият. Иначе си го яж сама. По-добре е така.

     Сложи очилата си и стана без причина, уж да шета. Погледна виетнамския чадър с погнуса, побутна го с пръст, не го харесваше. „Този чадър не е за тука“, каза си, а на глас произнесе:

     – Това беше толкова отдавна. Връща се при мене всяка нощ, толкова години оттогава – сън, не ми омръзва да идва. Но как на теб не ти е омръзнало да го слушаш – не знам. Той, този мой чиновник, сигурно е жив и здрав някъде, кой знае колко деца има и им се радва...

     Елена рипна, като от сън, от друг сън.

     – Къде е Добромир?

     – Нали ти казах, в кухнята, при майката ти. И Митко е там.

     – Да, каза ми, вярно... Уплаших се, че може да е отишъл някъде, може да го е взел някой.

     Лелята се разшета из полупразната стая и накрая не се стърпя:

     – Страхувам се за тебе, Ленче.

     – Защо?

     – Мъжът ти е пияница, побойник. Ти взе решението. То е правилно. Ние с майка ти нямаме много, но все е нещо. Подкрепяме те. И децата са с теб. И баща ти.

     – А съдията какво ще реши? В града не мислят като тебе, лельо. Там хората сега са различни. Откакто започнаха големия завод и построиха този дом, партийния дом... Защо ли ме приеха в тази партия? Да ме унижават ли?

     – Мъжът ти е във Виетнам. Нали го изпратиха там. Пари да печели. Когато се върне, тогава ще се реши. Дотогава ще те мъчат. А ти се дръж. Хайде, стига си се вайкала. Остави кучетата да лаят, те друго не могат.

     Кухнята беше отделно помещение, малка къщичка с една врата и варосана отвън и отвътре. Покривът вечно течеше, но вътре беше уютно. Добромир прегърна майка си набързо и пак седна на пода, при шаха. Митко се усмихна от леглото, потеше се. Този мирис на слама и печени тухли винаги опиянява, кара те да говориш тихо и смислено, без да повишаваш тон, така си мислеше Елена и разбра, че леля ѝ е права. Да се радваме на това, което имаме. Другото не е важно, не е наше.

     – Здравей, майко! – Елена целуна майка си по главата отзад, тя не можеше да се обърне, месеше нещо. – Какво правиш?

     – Меся тутманик! Децата го обичат. А ти, Лено, друг път да не излизаш преди да си нахранила децата!

     Да, сутринта бързаше, беше притеснена как ще протече тази тягостна среща в партийния комитет, наистина забрави.

     – Така е, забравих. За друго мислех...

     – Няма да мислиш за друго. И не бива! Майка си първом, после си друго. Подай копанката с маслото и яйцето!

     Изля върху питата тази копанка, тя лъсна, пъхна я във фурната и обърса ръцете си в престилката. Майката беше сбръчкана, възпълна жена, но пълна с енергия. Тялото ѝ бе прекалено едро, та скриваше колко воля има в нея, воля за живот, какъвто тя го знаеше.

     Елена не питаше за баща си. Той се появяваше само когато стане време за вечеря, все в мазето стоеше или отвън, при стоката, край дърветата, пушеше и понякога намираше ракия да утеши нещо в себе си. Помълчаха малко и разбраха за какво мълчат.

     – Добре, ще ти кажа – рече майката. Лелята пак свали очилата да ги бърше без причина, беше ѝ навик. – Баща ти купи плат за теб.

     – Какъв плат, майко? Защо? – Елена се изчерви, сякаш е станало нещо нередно. – Откъде пари?

     – Е той все шушне нещо, ходи още в мелницата, помага там, воденичните камъни се били развалили, прътът се повредил или друго нещо, де да им знам, той го може това, оправил го, пари му дали. Няма значение. Това си е негова грижа. Преди седмица донесе парите и каза...

     – И роклята е вече почти готова! – усмихна се лелята. – Ама ще почакаш още малко, щом е изненада, трябва да се поднесе, когато е напълно готова.

     Отдалече в тъмното се чу кашлянето на бащата, приближаваше, кляпите му се влачеха по камъните на двора.

     – Но защо... – Елена пак искаше да плаче. – Повод ли има?

     – Стига, Лено! – намръщи се майка ѝ. Върху челото ѝ имаше брашно и тя изглеждаше като фенер в тясната кухня. – Ти съвсем си загуби ума. Та утре имаш рожден ден, забрави ли? Още като беше малка, преди всеки твой рожден ден месех тутманик. От майка ми знам така...  като Бъдник. Утре друго ще омеся.

     – И аз ще съм готова! – рече лелята, а очите ѝ сияеха, огромни и чисти през лупите – звезди през телескоп.

     Бащата влезе в кухнята и вятърът нахлу в стаичката с него. Навън се чуваше ромолене на дъжд, далече багери копаеха земята, а Елена се наведе над Митко и го целуна. Добромир играеше на морски шах и понеже беше голям, не се заслушваше в женските приказки.