1 нояб. 2013 г., 04:49  

Емилия- глава 1 

  Проза » Повести и романы
938 0 3
8 мин за четене

                                             Емилия

 

          Глава първа

 

                       Голямо ято бели гълъби летяха над града, засенчвайки лазурното майско небе. Бяха хиляди, а може би милиони. Това се случваше за първи път. И най-възрастните  софиянци  не помнеха такова чудо.  И всички бяха бяли, снежно бяли. Летяха плавно и толкова близо един до друг, че изглеждаха като бял облак плаващ в синьото небе на столицата. Летяха високо, изведнъж  стремглаво се спускаха надолу, кацаха на покрива на Университета и околните сгради, и след секунди отново политаха, подгонени от невидим враг.  Отново летяха тържествено над града, сякаш бяха на въздушен парад.

Слънцето грееше приятно и столичани се усмихваха разхождайки се по широките  и чисти булеварди. Мириз на люляк  освежаваше въздуха и проникваше във всеки дом.

Доцент д-р Борис Барклей  разглеждаше последните радиографии на млада пациентка. Младата, 35 годишна жена, негова връстница, страдаше от  “carcinoma pulmonum metastaticum” , заболяване което  при съвременното развитие на хирургията и анестезиологията,  можеше да се лекува с радикална хирургия, при условие, че заболяването се  открие в ранен стадий. За съжаление, в този случай това не беше възможно, поради множеството метастази открити във вътрешните органи на пациентката.  Борис за  пореден път разглеждаше рентгеновите снимки, разшифроваше кръвната картина на пациентката, както и  резултатите от скенера и магнитния резонанс. Отчаяно търсеше  онази “малка сламка” за която се хваща давещият се. Положението беше отчайващо и настроението на Борис беше повече от миньорно. 

В Истанбулската университетска болница имаше специализирана клиника по мозъчни и белодробни тумори и ръководителят  й проф. Д-р Мумтаз Рейза, се считаше за най-голямата световна величина в тази област. Станал професор едва на 32 години, д-р Рейза беше състудент на Борис от  Университета в Англия. Използвайки познанството си със световно известния учен, Борис го беше помолил  за консултация. Въпреки прекомерната си заетост и  предстоящето си пътуване за САЩ, Професорът не можеше да откаже на състудента си и  го очакваха  да дойде за няколко часа на следващия ден. От София  Професорът директно щеше да вземе полета за Франкфурт и оттам за Чикаго. 

Цяла София беше залята от цветя  и марша  на най-светлия български празник,  Св. Св. Кирил и Методи. Хиляди ученици, студенти и дейци на културата бяха излезли да манифестират по улиците на столицата. Навсякъде цареше оживление и  и празнично настроение. Само в клиниката по гръдна хирургия ,към Медицинска Академия, носеща името на Проф. Борис и д-р Анна Симеонови, цареше тишина и подтиснато настроение. Професор Рейза беше убил и най- малките им надежди. Пациентката беше осъдена. Според прогнозата на световно известният учен, не й оставаха повече от 40 до 60 дни живот.  Борис го беше изпратил  на Аерогарата и се беше върнал в клиниката, и отново и отново проучваше всички изследвания на младата жена. Вечерта беше спуснала тъмните си завеси и единствената светлина в кабинета му идваше от мониторите на двата компютъра.

Изморен от 14 часовия работен ден и  отчаян от  безсилието  да спасят млада жена, майка на две деца, Борис изключи компютрите, затвори очи и потъна в тъмнината която го обгръщаше. Никакъв лъч светлина, никаква надежда за Спасение.

Часът минаваше 9, когато  той  отвори очи и мисълта му се пренесе  у дома, където навярно отдавна го чакаше  мама Еми, неговата мила майчица. И в този празничен ден той я беше оставил сама, сама с нейните 90 години  и със спомените за една единствена любов, която беше осветявала жизнения й път, и която тя беше пренесла  върху него, посвещавайки живота и сърцето си на Борис.

Утре беше 80-ият юбилей на Емилия и Борис  беше решил да я изненада с малък празник. Може  би последният от земният й път. Вече доста години страдаше от разни болести съпровождащи староста, но  желанието й да бъде по-дълго до него за да изпълнява ролята си на майка и единствен близък човек, Емилия не обръщаше внимание на болестите, не униваше нито за миг, и не забравяше задълженията  към  сина си. Това я крепеше.

Емилия винаги се обръщаше към него със “сине” и никога с Борис. Бяха изминали 32 години от деня когато   хвана малката детска ръчичка, за да го заведе у дома след смърта на Анна. 32 години тя не беше  пуснала тази  ръка. 32 години тя беше всеотдайна майка на “чуждото” дете.   

До деня на пълнолетието му, когато разкри истината  за неговите родители, когато му предаде всички документи свързани с произхода  и семейството му, когато със сълзи на очи му разказа за трагедията сполетяла   баща му, майка му и по-голямата сестричка, както и за  смърта на Анна.  Борис познаваше само една майка и това беше тя- мама Еми.   Той беше материално обезпечен. Тя му остави избора и правото да решава как ще живее от този ден нататък. Макар, че тя не можеше да си представи живота без него. Борис  винаги я беше обичал като истинска майка.  Това което научи в този ден, не можеше да промени чувствата му към нея. Те бяха свързани завинаги като майка и син. 

През годините на следването му в Англия,  се чуваха всеки ден. По телефона или по компютъра. На стари години Емилия беше изкарала курс по компютърна грамотност, беше купила малък лаптоп и ежедневно общуваше със  сина си по Скайпа.

25 Май винаги е носил радост и добро настроение. Учители и ученици, преподаватели и студенти, писатели и журналисти, актьори и режисьори, и всички дейци на българската писменност и култура  са парзнували този ден- продължение на  най-светлия и най-обичан български празник.

От много години, за Емилия този ден беше  не само рожден ден, но и ден свързан с единствената й любов в живота. Преди 60 години на този ден професорът я беше поканил за да отпразнуват 20-тия й рожден ден в “Руския клуб”. До смърта си той никога не забравяше  да й достави поне  малка радост и внимание на този ден.  Сега навършваше 80. Колко дълго бе живяла, колко превратности на съдбата беше преживяла, и накрая останала сама в живота, съдбата й беше дала Борис, нейният син, смисъла на живота й.  Борис нейната единствена, незабравима и неповторима  любов. Двама мъже с едно име, й бяха дарили най-щастливите мигове в този толкова дълъг живот.

Старинните кристални полюлеи на ресторант “Крим” обгръщаха с мека светлина елегантни мъже и жени, повечето постоянни клиенти на Руския клуб. Те разговаряха тихо, като в свещен храм, сякаш искаха да се чува само звънтенето на кристалните чаши. 

В малката зала,  зад двукрилата врата с малки прозорчета от кристално стъкло,  беше наредена красива маса за 12 души. В средата на масата, красив букет от бледорозов лилиум, пръскаше нежен, едва доловим, аромат. Два канделабъра с по пет свещи, които се използваха само при най-тържествените вечери, осветяваха масата  в двата й края. Часът беше 7,  и двама  опитни сервитьори все още се суетеха около масата, за да  бъде всичко изрядно, както го изискваше случая.

Десетина минути по-късно пристигнаха първите гости с букети цветя и пакети опаковани с  разноцветна  луксозна хартия. Те стояха прави в очакване на  юбилярката, макар че местата им бяха определени от красиви мини картички с флорални мотиви и монограм –преплетени  буквите “ Е и А” изписан  със  златен варак.

Пред Руския клуб спря черна лимузина, шофьора с фуражка в ръка побърза да отвори вратата от която слезе доцент д-р Борис Барклей- Ангелов, мина от другата страна на лимузината, лично отвори вратата и с щастлива усмивка подаде ръка на възрастна, елегантна жена. 

Емилия беше облекла тъмносин  костюм  на дискретно райе, от което се подаваше копринена шемизета с  цвят на зряла вишна. Беше обула  обувки на съвсем нисък ток, върху които панталона падаше с тежеста на коприна. В ръката си възрастната дама държеше  тънък бастун  с дръжка от слонова кост инкрустирана със сребро.  На ревера  на сакото блестеше със  загадъчна светлина, малка брошка от смарагд заобиколен с диамантени люспи.  Преди 30 години по същия повод, Борис й беше поднесъл  този подарък,  в малка, скромна,   тосканска тратория на брега на река Арно във Флоренция.  А сега  с протегната ръка  пред нея стоеше неговият  внук Борис.

На вратата  я посрещна лично старият вече управител на “Крим”, който я помнеше още  от времето когато беше млад сервитьор и се беше възхищавал на красотата и елегантноста на тази зряла жена. Погледа му спря на коста й. Беше със същата къса прическа, но  среброто в косите й беше  завладяло цялото пространство. 

 

Когато Емилия влезе в малката зала под ръка със сина си, всички присъстващи я акламираха и прегръдките и целувките, придружени със сълзи на радост, заместиха баналните поздравления  и пожелания.  

 

© Крикор Асланян Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??