Емилия и Анна
Глава четвърта
Наближаваше края на септември, но времето се беше задържало топло. Някои го наричаха циганско лято, но според други, то настъпваше по-късно, почти във втората половина на Октомври. На път за болницата, Емилия се отби в супермаркета, купи бутилка хубаво уиски, разни ядки и голяма кутия шоколадови бонбони “Мерси”. Това бяха любимите й бонбони и Борис не пропускаше случай да й подари по възможност най-голямата.
В болницата я посрещнаха като най-близък човек. Беше прекарала с тези хора най-хубавите години на младоста си. На вратата първи я посрещна бай Найден портиера, излезе от бутката, прегърна я и се разплака. Не можа да промълви и думичка. Но докато Емилия вземе асансьора и се качи на четвъртия етаж където беше хирургията, бай Найден беше позвънил по телефона на всички. Посрещнаха я с овации още пред вратата на асансьора. Целият екип на смяна бяха зарязали служебните си задължение и болните, и бяха организирали нещо като митинг на площадката на етажа. Вдигнаха такъв шум, че от кабинета си изкочи самият завеждащ отделението професор Димов. Готов да поиска обяснение за причината за този необичаен шум, но като видя Емилия заобиколена от персонала на отделението, той се усмихна и сам посрещна Емилия с разтворени обятия.
Емилия също беше смутена и сълзи на радост се стичаха по бузите й. Какво не би дала в този ден да бъде посрещната от Борис. Това беше първата мисъл, която като мълня премина през главата й. Най-голямата заслуга за днешното тържество беше негова. Погледът й закован на вратата на кабинета на професор Димов, у никого не оставяше съмнение за чувствата които я вълнуваха в този момент.
Професора я хвана под ръка и поведе към кабинета си следван от целия екип. Отвори широко вратата, покани Емилия да влезе и след нея целия персонал на отделението. Болните бяха тотално забравени в този момент. Димов я накара да седне в неговото кресло, което беше наследил от предшественика си. След повече от 30 години днес за пръв път Емилия сядаше на стола на Борис. Развълнувана и обляна в сълзи, Емилия беше загубила способноста да говори. Разбирайки вълнението й, професор Димов направи знак на старшата. Донесоха чаши, разляха уискито и професор Димов подаде една чаша на Емилия.
-Колеги, днес за всички нас е необикновен празник. Сред нас е доктор Емилия Ангелова. Доайен на нашата клиника и същевременно най-младата лекарка от екипа ни. Да вдигнем чашите за нейния огромен успех, плод на упорит труд и любов към нашата тежка професия. Съзнателно или неволно, професора направи незабележима пауза след думата любов.
Когато останаха сами, Емилия стана от креслото на професора, той й направи знак да седне на единствения стол в кабинета.
-Емилия, надявам се, че ще продължим да работим заедно, - простичко каза Димов. За пръв път той се обръщаше към нея с малкото й име. И виждайки смущението и вълнението на бившата медицинска сестра, отново прие обичайния си служебен тон.
-Можете да разчитате на място в екипа ни колежке. Ще се радваме ако останете сред нас. Та Вие тук сте се родили и израснали,- се опита да се пошегува професорът.
-Професор Димов, безкрайно съм Ви благодарна, че ми дадохте шанс да постигна мечтата си и да изпълня обещанието дадено на Вашия предшественик, професор Симеонов.
-За Борис можеш свободно да говориш с мен. Не бяхме приятели, но се познавахме и взаимно се уважавахме. Вашите отношения не бяха тайна. Тридесетгодишната връзка е като едра шарка, не може да остане скрита. А и здравната система е много клюкарска, се опита да се пошегува Димов.
-Високо ценя готовността Ви да ме вземете в екипа си професор Димов, и съм безкрайно благодарна. Но преди да взема решение искам да помисля, да помисля за бъдещето си. Не само от професионална гледна точка, но и за личния си живот. Емилия още веднъж благодари на професора и напусна кабинета.
Дните на Анна бяха монотонни и си приличаха като две капки вода. По навик ставаше рано, правеше си турско кафе, не можа да свикне нито с нескафето нито с еспресото, с три лъжички захар и си го пиеше седнала в креслото. Беше цял ритуал, който не беше променила от десетки години. Даже не помнеше кога беше започнала тази кафеена история. След смъртта на Борис, няколко дни си пиеше традиционното кафе седнала в неговия люлееш се стол. Но на него не се чувстваше така конфортно, както в изтърбушеното вече от старост обикновено кресло, и се върна на него.
Към обед слезе да види дали има поща, нали все очакваше новини от Диана и внуците си. В пощата имаше няколко рекламни листовки, сметката за вода и едно писмо от Англия. Всяка неделя Диана се обаждаше по телефона и разговаряха дълго. Анна задаваше въпрос след въпрос, и още не чула отговора на единия задаваше друг. Диана се дразнеше от прекаленото любопитство на майка си, но знаейки самотата в която тя живее, се мъчеше да не я огорчава. Анна искаше да разговаря и с внуците си, но те не знаеха български. Това беше друга тема, по която майка и дъщеря спореха при всеко обаждане на Диана.
Анна се зарадва на писмото и побърза да го разпечати. Искаше да го прочете още в асансьора, но разочарованието й беше голямо, когато установи, че е написано на английски. Почерка не беше на Диана. Дали пък не беше разменила писмата и пликовете, както се беше случило веднъж.
След дипломирането си, Диана беше получила разпределение в лечебницата на едно трънско село. Борис отказа да уреди дъщеря си в София, въпреки упреците и сцените, които му устройваше Анна. Той беше противник на всякакви привилегии, ходатайства, рушвети и други мошеничества, според неговия наивен идеализъм. Анна се ядосваше, даваше му десетки примери на подобни деяния от страна на негови колеги, и на хора с много по-ниско положение от неговото. Но Борис беше непреклонен и Диана замина за китното трънско селце. Беше писала писмо на родителите си и на приятеля си, по погрешка беше разменила пликовете и един хубав ден Анна и Борис получиха страстно любовно писмо, докато въпросният Емил четеше баналния разказ за битовите неуредици на Диана. Борис се смя със сълзи, докато майка й се ядосваше за “щуротиите” които дъщеря им пишеше на това глупаво момче. Анна никак не одобряваше връзката на дъщеря си с това провинциално кариеристче.
Анна не знаеше английски, а бързаше да научи съдържанието на дългото писмо и да разбере кой е авторът му.
На третия етаж живееше арменско семейство. Дъщеря им следваше английска филология в Университета. Ако си беше у дома, Мадленчето щеше с удоволстви да помогне на танти Анна, както я наричаше младото момиче.
Анна взе асансьора, качи се на третия етаж и натисна звънеца на семейство Манукян. Отвори й самата Мадлен.
-Добър ден танти Анна, какво те носи към нас в този час. Днес май си се отказала от разходката си в парка. Заповядай влез.
- Мадленче, получих писмо от Англия, но този път е на английски. Имаш ли време, набързо да ми го прочетеш, не е много дълго.
-Разбира се танти, с удоволствие ще ти го преведа. Току що се върнах от Университета,не бързам за никъде.
Влезоха в хола опасан със стандартните за всеки български дом секции. Анна седна в креслото което й посочи момичето, а тя се настани до нея на табуретката. Писмото беше от някакво застрахователно дружество. Пишеше адвоката на дружеството. Мадлен започна да срича, смутено гледаше към Анна и мълчеше. Анна отдаваше мълчанието на момичето за признак на незнание и вътрешно се ядосваше.
-Мадленче, много ли е труден езика на писмото, защо изведнъж млъкна?
-Не танти, писмото е разбираемо, но ми се струва, че е изпратено по погрешка,- мъчеше се да се измъкне от неприятното положение момичето.
-Нищо, ти ми го прочети, аз ще разбера дали е за мен или не. На плика пише моето име и моят адрес. Това прочетох, значи писмото е до мен. Моля те прочети ми го.
В писмото си адвоката на застрахователното дружество съобщаваше на д-р Анна Симеонова, че на 25 септември автомобила на Томас Барклей беше катастрофирал недалеч от град Брайтън. При катастрофата бяха загинали водачът на превозното средство, съпругата му и водачът на насрещно движещия се автомобил. Двете деца, които са били на задната седалка, са със сериозни наранявания и са настанени в болница. Следваше името и адреса на болницата, телефонни номера и телефона на застрахователния агент с когото трябваше да поддържат връзка близките на пострадалите.
Анна се хавана за гърдите, гърлото й не пропускаше въздух, почувства остра болка в лявата част на гърба и мисълта й мигновено постави диагнозата. Масиран инфаркт. След това тя потъна в пълна тъмнина.
Д-р Симеонова не чу нито сирената на линейката, нито пък нарежданията на лекарят дошъл да окаже бърза помощ на една възрастна жена. Само след броени минути линейката летеше към Пирогов.
© Крикор Асланян Все права защищены
Ирония на съдбата. Трогателно начало на тази част. А по надолу имаше нещо, което ме усмихна, но е лично и няма да го споделя
Пак се връщам към началото. Леко е объркващо, но това му е чара