Есенни картини Есен – мека и приглушена. Слънцето – притеснено, наднича зад перестите облаци, наредени ниско над хоризонта като снопи за вършитба. Градините пусти. Полето прибрано. Връщах се от съседното село. Крачката ми се задъхваше, но бързах към голямата върба. Под нея бълбукаше малко изворче. До него каменна пейка канеше уморените пътници. Скоро до мен мълчаливо приседна възрастна жена. – Бях в селото! – започна тя, без да я питам, без да ме погледне. – Леля съм на една млада жена. Името ѝ не каза, не попитах. – Идвам при нея с радост, а се връщам натъжена! Мълчах. Поостана. Пийна вода от кратунката черпак и пак седна. Държеше ръцете си в скута, сякаш нещо криеше. – В последната година на гимназията срещнах едно момче – хем добро, хем хубаво! Обикнахме се. Не се очакваше, но стана. Забременях. Баща ми и майка ме напънаха да го махна. Аз им казах: „Или раждам, или...“ Отстъпиха – да родя тайно и да го дадат на кака, която нямаше деца! Отнякъде извади носна кърпичка, избърса сухите ...