Есенни картини Есен – мека и приглушена. Слънцето – притеснено, наднича зад перестите облаци, наредени ниско над хоризонта като снопи за вършитба. Градините пусти. Полето прибрано. Връщах се от съседното село. Крачката ми се задъхваше, но бързах към голямата върба. Под нея бълбукаше малко изворче. До него каменна пейка канеше уморените пътници. Скоро до мен мълчаливо приседна възрастна жена. – Бях в селото! – започна тя, без да я питам, без да ме погледне. – Леля съм на една млада жена. Името ѝ не каза, не попитах. – Идвам при нея с радост, а се връщам натъжена! Мълчах. Поостана. Пийна вода от кратунката черпак и пак седна. Държеше ръцете си в скута, сякаш нещо криеше. – В последната година на гимназията срещнах едно момче – хем добро, хем хубаво! Обикнахме се. Не се очакваше, но стана. Забременях. Баща ми и майка ме напънаха да го махна. Аз им казах: „Или раждам, или...“ Отстъпиха – да родя тайно и да го дадат на кака, която нямаше деца! Отнякъде извади носна кърпичка, избърса сухите си 10 сълзи. Очите ѝ бяха бездънни. – И стана така – тя майка – аз леля! Друг мъж не погледнах. Цял живот чаках деня, в който ще кажа на моето момиче, че аз съм майка му, но... На смъртния си одър кака ме закле да не издавам тайната. Щяла да се върне от гроба да ми отмъсти. Изправи се, струваше ми се олекнала и по-ведра. Сякаш зад себе си бе отметнала някакво бреме. Плисна две- три шепи вода на лицето си и пак седна. Ръцете ѝ стояха спокойно като две притихнали птички върху колената. – Че тя няма да се върне – няма, но! – рекох аз. И докато казвах тези думи, до върбата спря кола, една млада жена чевръсто притича: – Майко, забравила си торбичката с плодове! Очите на младата жена грееха, ръцете ѝ докоснаха белокосата жена. Колко си приличаха. Навярно се досещаше. Гледах ги как се отдалечиха, притихнали. Слънчев лъч за последно проби и освети двете жени като в библейска картина.
© Благой Ранов Всички права запазени