Фо не иска да живее
Приумицата, че Фо не иска да живее, се появи спонтанно една нощ по пълнолуние. Тогава ми се стори, че възглавницата е мокра и някой ме гледа от тавана с невиждащи очи; бях забелязал подобен фантом в едно криво огледало, после усмивката премина покрай рога на изобилието и кацна на покрива в часа на сомнамбулите. Още в самото начало – преди да намразя пълнолунията, когато сянката и се появи в една пауза на онзи разкъсващ сърцето блус на Фаусто Папети, а саксът бродираше мълчания, ми стана ясно, че е обречена и заедно с нея съм обречен и аз; ролята на спасител е твърде тясна за страдащите от клаустрофобия. Това пък откъде ми попадна, нямам представа; явно не обичам докосването до мокра възглавница, нито усмивки от криви огледала. Тогава започнах да си въобразявам, че всичко е добро, добро, много добро (повтаря се до умопомрачение), но резултатът е понятен само за тибетските лами, а аз се крия някъде зад себе си; вече съм невидим. Това, разбира се, не е медитация и не м ...