Фо не иска да живее

Приумицата, че Фо не иска да живее, се появи спонтанно една нощ по пълнолуние. Тогава ми се стори, че възглавницата е мокра и някой ме гледа от тавана с невиждащи очи; бях забелязал подобен фантом в едно криво огледало, после усмивката премина покрай рога на изобилието и кацна на покрива в часа на сомнамбулите. Още в самото начало – преди да намразя пълнолунията, когато сянката и се появи в една пауза на онзи разкъсващ сърцето блус на Фаусто Папети, а саксът бродираше мълчания, ми стана ясно, че е обречена и заедно с нея съм обречен и аз; ролята на спасител е твърде тясна за страдащите от клаустрофобия. Това пък откъде ми попадна, нямам представа; явно не обичам докосването до мокра възглавница, нито усмивки от криви огледала. Тогава започнах да си въобразявам, че всичко е добро, добро, много добро (повтаря се до умопомрачение), но резултатът е понятен само за тибетските лами, а аз се крия някъде зад себе си; вече съм невидим. Това, разбира се, не е медитация и не ми е ясно как се прави, но бих настоявал да не е толкова тъжна, ако нещо зависеше от мен. Само че не зависи, защото тя е толкова далеч, дори когато е на една крачка, че нямам представа къде е избягал Аладин, нито мога да и разкажа приказка.

Иска ми се да добавя, че това е тъгуващата Фо (вероятно една от многото), която отдавна търся – предимно там, където я няма и, когато я открих, се оказа, че пак я няма или съм полудял, но се налага да измислям приказка за себе си и да я украсявам с  измислени принцове. Отказвам се от намерението си, поради недостатъчна невменяемост и виждам непрекъснато онази блуждаеща сянка от „Fеmmes”, която танцувайки, умира. Тогава още не можех да допусна, че е възможно да се умира от любов, защото любовта отдавна е завила зад ъгъла, заедно с усмивките от криви огледала.  Измислих си начин за съществуване, само че преди това стигнах до извода, че така не може да продължава и няма смисъл да се търси обяснение за причините. Но не то е най-важното; най-важното е белязано с отсъствие, което прибавям към останалите в колекцията.

Постепенно ми се изясни, че Фо не иска да живее и това прозрение ме вцепени от болка. Причината е, че не съм в състояние да прогоня самотата, която отдавна броди из  коридорите, следвайки призрака на някакъв Датски принц. Съдържанието е изчерпано, приказката – остаряла и всички усилия се разбиват в стената на собствената ми безпомощност. Вината ми се състои в обстоятелството, че изобщо нямам вина или, че изобщо съществувам, което е част от безсмислицата, но е късно да се правят корекции, защото не може да се повлияе на предопределението.

Обикновено Фо идва нощем, когато слушам музика (това вече го споменах) и я виждам да се разхожда по петолинията в дистанцията между Лебедът на Сен Санс и съзвездието Косите на Вероника, макар че такава дистанция не е предвидена в сценария и на финала всички лебеди забравят своите грозни патета. Откривам я сред изящните видения от The Scents of Joy на Фредерик Деларуе  или  Kroshka Waltz  на Джон Соколов, но това е другата Фо, защото онази, която догонваше сенките е болна и непоносимо тъжна. Когато се опитвам да я отнема от самотата, се оказва, че съм прибавил собствената си самота.

Нощем Фо не може да спи, защото в прозореца надничат пълнолуния и стаята е пълна с тишина. Фо ходи по покрива и къса парчета от облото на луната, за да ми направи подарък, защото знае, че колекционирам безсъници. Когато Фо си заминава, сенките стават виолетови и виолетово пее тъгата в очите на Фо.

Понякога ми се иска да тръгна след облаците, за да я потърся и вероятно ще го направя в близките няколко еона. Това се случва особено нощем, когато има много сребро между галактиките и много паузи в петолинията на Femmes. Тогава ми е особено тягостно и не мога да заглуша онзи задушаваш вой в ъглите на квадратната вселена; тъгата ми се представя във вид на скитащо куче.

Намирам я на много места по време на безветрие, но тя е винаги различна и винаги с различно гримирана усмивка; вероятно изобщо не е тя и ми е трудно да участвам в спектакъла на принцове и жаби.

Установявам също, че серенадата на Шуберт в изпълнение на Ji Rong Huang придобива особен блясък по време на зенита и събира всички персеиди, които Фо е забравила на ръба на вселената преди да полети.

Иска ми се да открия Фо на брега на морето, когато посреща утрото, но няма го нито морето, нито утрото, защото е „време да настане време”*. Този July Morning не може да се състои и Фебис е задрямал в скута на Селена.

Понякога Фо наднича от картините на Димитър Войнов или скулптурите на Камий Клодел; това е един епизод с плачещата Фо, който има безброй аналози. Иска ми се да я утеша, но трябва първо да утеша себе си, защото се провалих в ролята на Пигмалион и Афродита не успя да се намеси.

Понякога откривам Фо при жреците на Астарта, раздаваща усмивки с неясно предназначение и тогава ми става тъжно, защото усмивката за мен е с отминала давност. Тази Фо (имам предвид другата) сяда по особен начин на ръба на вселената или в дъното на бара и пали цигари с лика на Мерилин Монро. Тя умее да си кръстосва краката във всевъзможни варианти, което си е своеобразна идеология. Винаги откривам нещо различно, защото следя  подробностите в тази посока и проумявам, че въпросното изкуство съдържа цялата екзистенция на  всяка търсеща самка.

Когато Фо не говори, а то е предимно така, на дъното на чашата плуват отражения, но едно от тях е по-различно; иска ми се да открия тази разлика, защото си струва да се докосне отражението на една мълчаща Фо.

Случвало се е да се събудя в леглото на Фо и тогава ми става ясно, че това не е същата – тя, защото онази зад ъгъла беше друга; имам натрупан опит в сортирането на  ъгли и абстракции. Помня много добре този докосващ миг, когато кристалите на Femmes се слеят с кристалите от всички пеещи чаши и се опитвам да догоня бялото от бялата и сянка, за да не изчезне зад сянката на Селена.

Ако Фо беше влюбена в диригента и, ако Фо не знаеше накъде отлитат птиците, то тогава моето участие се свежда до ролята на обикновен актуарий, който регистрира посоката на вятъра, но нямам представа защо конят на Негово Величество е боядисан зелен.

Не мога да зная в кого е влюбена Фо; зная само, че нощем бродира силуети и търси най-тихото място зад ъгъла, където не достигат инквизициите на житейската чалга; известно е на всички, че истинските музиканти обичат тишината.

Обикновено си представям как отивам на нейната маса, после поднасям цветя и се представям. В този смисъл намеренията ми са претърпели сериозна еволюция; някога в детинските си халюцинации си представях, че я спасявам от всевъзможни заплахи, след което идва ред на други изпълнения – достатъчно смехотворни, за да бъдат огласявани. Този сценарий е отрепетиран безброй пъти, точно поради което никога не е бил реализиран. Зная, че съм много зле с реализациите и повечето ми инициативи  си остават в сферата на въображаеми кули. Не бих казал, че това е достатъчно, нито дори необходимо, но имайки предвид нелепостта на всяка реализация, предпочитам  своите  въображаеми кули.

В случая Мохамед не може да отиде при планината, но не се случи и обратното, което едва ли е изненадващо. Понякога ми се иска да я видя пияна или по някакъв начин безпомощна, за да си измисля участие, но това не можеше да се състои никога. Ролята на спасител е твърде пъстроцветна, за да бъде вярна и онзи в ръжта трябва да е бил съвсем побъркан. Дори не успявам да се напия подобаващо, за да съм в състояние да взема подходящо решение. Тази трезвеност ме прави убийствено безпомощен.

Разбира се, откривам Фо на различни места и в различни преображения. Определено не зная коя от тях ме привлича повече – онази  от оркестъра или онази от бара, онази зад кулисите или онази зад тишината. И в единия, и в другия случай се касае за една и съща Фо, която има два живота, но вече бе уточнено, че не иска да живее. Това прозрение ми се представя в завършен вид, когато я виждам плачеща, макар че сълзите и са сухи; напълно съм убеден в наличието на тези сухи сълзи особено, когато това се случва в най-тъмния ъгъл.

После в един от антрактите реших, че трябва да и занеса цветя, защото след концерта това е невъзможно; появяват се прекалено много желаещи, с прекалено много амбиции да се доближат до нея. Понякога се чудя защо е самотна при наличието на толкова желаещи. Аз бях един от тях и аз боядисах коня на Негово Величество. После, не зная защо, се отказах от намерението си. Вероятно не е поради недостиг на смелост, а по-вероятно, от излишък на самоконтрол. Не обичам да налагам присъствието си независимо от повода. Тръгнах обратно, но гласът и ме прикова:

-                Хей!

Върнах се и подадох цветята, след което отново реших, че трябва да си тръгвам. Беше съвсем автоматично или по-скоро недодялано; дори не се сетих да се представя.

-                Чакай!

В този момент ми се прииска да и кажа нещо, но вече забравих какво беше. Винаги така забравям най-важното в най-важните моменти. Това е някаква карма – епизод с частично оглупяване и се ядосвам на себе си. Мога да изпия цяла бутилка алкохол, мога да разтоваря цял вагон с въглища, или да напиша сонет, но в присъствието на красива жена се смалявам и нещо в мен блокира.

-    Защо бягаш?

-    Не бягам.

-    Къде отиваш?

Нямах представа къде отивам и не знаех какво да отговоря. Просто тръгнах нанякъде, после реших друго и после ми се губят моменти; случва се човек да обърка посоките, когато не знае накъде е тръгнал.

-                Ти... си плакала – успях да произнеса най-после.

-                Какво!?

-                Плакала си.

-                То е заради ролята. Понякога участвам в един нелеп спектакъл.

-                Но защо?

Тя се замисли. Очевидно не можеше да се сети веднага защо е било. Може би имаше много причини, а може би – нито една. Понякога причините са без значение.

-                Е да – май, че съм плакала – съгласи се внезапно тя. – Но ще ми мине.

-                Но защо не искаш да живееш?

Тя ме погледна много внимателно и в очите и плувна мъгла.

-                Кой казва това?

-                Никой не го казва. Просто сънувах...

-                Какво си сънувал?

-                Че те няма или, че изчезваш непрекъснато. Видях, че летиш нагоре и беше облечена в бяло. Искаше ми се да те догоня.

-                Да ме догониш?! Но ти вече си ме стигнал.

-                Какво значи това?

-                Че идваш тъкмо навреме и полетът се отлага.

-                Идвам навреме? – учудих се аз и изведнъж се сетих за нещо. – Но антрактът приключи и трябва да излизаш на сцената.

-                Нищо. Публиката ще почака – смееше се Фо. Обикновено тя се смее много красиво и винаги намирам повод да изпадна в глупав възторг.

-                Но диригентът...

-                И диригентът ще чака. Вече ще му се наложи да го прави често.

-                Исках да ти кажа, че...

-                Продължавай!

-                Че те търся отдавна. Търся те непрекъснато въпреки, че съм знаел къде си.

-                Вече си ме намерил.

-                Публиката очаква да изсвириш Лунната соната. Така беше по програма.

-                Ще я изсвиря.

-                Бих искал да мога да го направя аз и да посветя изпълнението на тебе, но не мога. Не умея да свиря.

-                Вече си го направил.

-                Антрактът свърши – повторих аз немислещо. – Вече те търсят и импресариото се безпокои.

-                Ще почакат. Без мен концертът няма как да продължи.

-                Те те чакат. Те те обичат.

-                А ти?

-                Аз... най-много от всички.

Тогава виждам как тя се приближава с разтворени ръце и...се събуждам. Всъщност, бях задрямал за малко на масата – почти трезвен – и наоколо нямаше никаква Фо. Разбира се, този епизод е като всички останали и съществуват достатъчно аналози. Едва ли Фо ще мисли за мен и едва ли ще се сети за мен, ако изобщо стане някога въпрос. Тя е премного заета и участва в безброй предизвикателства. Поради което си съчинявам приказки. Най-голямата ми болка е това прозрение, което се появи изневиделица – нямам представа по какъв повод. Не мога да си обясня защо съм си втълпил, че Фо не иска да живее. Ако успея да узная истината, не бих се безпокоил толкова, но не успявам. Поради което съм тръгнал да я търся и вече зная къде да я намеря. Понякога чувам насън един пасаж от Лунната соната – същият този, който тя трябваше да изпълни след антракта, защото там се крие отговорът.

 Иначе се чувствам добре. Ако забележите нощем, че някой ходи по покрива, да знаете, че това съм аз.

* Паул Целан