За най-нуждаещото се птиче, изгреве.

               Ръцете му бяха лепкави от глината. Приятно хладка като пръстите ѝ, милващи го по врата.
               - Мамо, а защо просто не оставяме трохите на перваза?
               Тя затвори телефона. Пристъпи по килима и седна на стола срещу него. Погледна го.
               - Защото, миличък, ние обичаме птичките, нали? И всичко за тях правим по хубав начин.
               - Да, обичам птичките! - засмя се Тодор и залепи ухото.

               ...

               Остави лулата на масата.
               - И сега какво?
               - Тръгваме, никакво „какво“, Викторе, просто ставаме и се омитаме. - Виктор я изгледа. - Не ми се прави на сърдит - надигна се Елена.
               - Чакай. - Виктор започна да се оглежда, но погледът му не се спря никъде. - Ох, добре....

               ...

               Спъна се в някакъв корен. Остана седнал и подиша аромата на смолата. Щеше да го хване. Трябваше да го хване. Нещо изпърха над главата му.  Но първо трябваше да хапне. Погледна нагоре и изсумтя докато смъкваше раницата от гърба си. Глупав птичи свят. Каква ли му беше функцията освен да тормози именно неговите наематели.

               Удари си една плесница и се заспуска по стълбите. Едно - скръц!, две - скръц!, дано птицата да беше глуха. Три, четири и неусетно забрави да брои. Печката трепереше. Звуци на перушина и нокти дращещи полумрака.
               - Привет, нахалнико. - Изтръгна тръбата и притисна паянтовата вратичка, а капакът в ръката му завибрира. Удар, удар, няколко минути и птицата се усмири. Разгъна чувала с другата ръка.

               - Викторе, не е ли малко странно колко често си сменяме жилищата? М? - попита Елена и си смъкна хавлията.
               - Всичко в името на спокойствието ни, Елче - открехна очи Виктор и се размърда в чаршафите.

               Надигна дървената вратичка и мушна главата си в неизвестното.
               - Ох!
               Но нямаше вече хвърчащ гарван из къщата, гарванът беше в клетката. В краката му изтропа старата ѝ четка, която беше подарила на птицата. „Да си играе“ Светна с фенера и пристъпи напред. Нещо прошумоля и го накара да се скове, завъртайки главата си почти със скърцащ звук. Лъчът се стовари върху падналото платнище, прашасало и леко скъсано. Седна и се загърна в него.
               - Ще замръзнеш...
               - Та ти си по нощница!

               И беше така красива. На верандата, вятърът я брулеше, а тя рисуваше наклонила рошава глава. Така крехка. Вторачи се в картината.
               - Защото обичам този гарван, изгрев мой - почти си я представи как му говори.
               И хукна. Хукна по двусантиметровия слой прах, по разпадащите се стъпала, глухия коридор, в стаята.
               - Защо не ми каза по-рано, румен залез мой, защо... - стоеше на колене с лице към автопортрета ѝ. Едва сега забеляза гарвана на жилетката ѝ. Никога не му беше отдавал голямо внимание.

               - Нещо ми липсва - пишеше Елена на приятелката си.

               Имаше някаква лула на масата и леглото беше с други чаршафи. Но иначе стаята си беше съвсем същата. Картините... Отиде и целуна всяко гарванче. Полилеят-цвете в кремав цвят, любимият ѝ, прахта по книгите. Прозорецът със зайчето-кошничка, поправено от нея и залепено здраво за перваза... Този глупав захабен диван, килимът. Започна да се смее. Озова се в колата все още смеещ се и погледна гарвана на седалката до него.
               - Защо държиш на тези трохи, залез странний? Правел съм го и като дете, голяма работа. Е?
               Лъскавото око го гледаше, наклонило перушинена глава.

               Вдигна телефона.
               - Мхм... Ясно... Извинете ме... Знам, знам... вярно е, казах че ще дойдете пак ако успея да махна птицата.
              

               ...

               - Сигурна ли си за този гарван, залез меден? - попита я докато лежаха на тревата в меките лъчи на изгрева, взрян в леко разширените ѝ очи. А дъхът му не смееше да ги докосне.

               ...

               - Черньо самичък се е заселил при нас още преди да се родя. Имаше смешния навик да влиза през комина. И да не дава на малките птички да ядат от Зайо.
               Аня и Боби се разхилиха.
               - Дам, изобщо не искаше да си тръгне, когато баба ви почина. Тя щеше да ви хареса много... И го оставих да тревожи горките наематели. Нямах сили - изпъшка Тодор и се намести в люлеещия се стол.
               - Но се върна за него.
               - Върнах се. Тук е моят дом.

               Залезът наближаваше и той се усмихваше, чак караше внуците да се чувстват леко странно.

               ...

               Това ще е подаръкът ти за мен, изгреве.

               ...

               - А какво ще го правим Черньо, мамо?
               - Не можем да го вземем с нас. Но ще му идваме на гости, нали? Докато си намира храна ще оцелее. - Аня се намръщи на тъжните лица на децата и добави:
               - Прекалено стар е вече, за да го местим. А той обича да си скита и бездомен, нищо че често наминава оттук.
               И затвори вратата.
               - Нали ще си има Зайо - усмихна се Стефка.