Вече беше полунощ. Часовникът тиктакаше безмилостно. А нервността на Алис,се увеличаваше и увеличаваше с всеки изминал момент.   Каруцата спря. Алис се огледа и видя имението да стои пред нея. Ослуша се внимателно и чу войове от близката гора. 

   ,,Тук сигурно има вълци!”-помисли си тя-,,Трябва да внимавам!”. Изпаднала дълбоко някъде из мислите си, тя не забеляза как каруцарят й казва, че иска да си тръгва вече. Алис се стресна за миг, но се съвзе. Извини се и слезе от каруцата. Колкото и да не й се искаше, тя трябваше да влезе в зловещата сграда,която я плашеше до смърт. Войовете от близката гора се увеличаваха, а нощта ставаше все по-черна и черна. Стиснала здраво куфара си в ръка, момичето потегли плахо към имението. Много странно, обаче й се стори, че не откри нито един вход. Или пък не беше видяла? Какво щеше да прави тогава, Боже? На улицата в тъмното ли трябваше да остане? Или пък щяха да я разкъсат вълци? Е, вторият вариант за нея бе много по-плашещ, отколкото да остане сама навън по тъмното. Така, тя започна да търси някакъв вход, който да я отведе към имението. Нямаше и нямаше вход! Тя не виждаше ни парапет, ни стълби, ни прозорци, нито дори една врата.  

- О, какво ще правя сега? Ако майка ми разбере, че все още не съм отишла в имението, направо ще се разлюти! - каза си тя.

Изведнъж зад гърба на Алис се чу смразяващ кръвта,мъжки глас, който й каза:

- А вие, сигурна ли сте, че трябва да се боите от майка си?

Девойката трепна от страх. Извърна глава и се огледа навсякъде-отляво, отдясно, отпред,нямаше никой. Тогава откъде ли бе чула този глас? Не можеше да си отговори, затова просто прие, че й се е причуло. В същия този момент започнаха да се чуват шушукания… О, не! Кучешки лайове изпълниха някогашната царяща, смъртна тишина. Отнякъде идваше бясна хрътка! Алис се уплаши и се затича, колкото й сили стигат. Уви, разярената хрътка я настигна и започна да ръмжи,приклещвайки  я към една от стените на имението. Тя бе в капан! Смъртен капан!

        - Остави ме намира, моля те! - каза плачейки,момичето.

       Хрътката я спогледа, но отново започна да ръмжи, този път, показвайки острите си, кучешкши зъби. Алис беше загубена! Щеше да бъде разкъсана и мъртва намерена на сутринта. Не й остана нищо друго освен да прикрие лицето си с ръце и да се свие на кълбо.  Кучето спря на място. Повече не помръдна. Чу се звук от някаква свирка, а след това някой извика:

- Рекс, назад! Остави момичето!

Но Рекс не просто остави Алис,а избяга бързо със подвита опашка, като се скри в близката гора, стенейки уплашено. Зад гърба й отново се чу глас, той бе същият отпреди малко - плътен, мъжки глас, най-вече, леко ужасяващ.

- Госпожице, не знаете ли, че тук е опасно по това време? Алис,седейки на твърдата земя, плахо се обърна и видя млад мъж, висок около 1 и 90, с кестенява коса, бе елегантно облечен,и говореше с изискан акцент.

- Не, не знаех, господине! - отвърна му тя.

- Е, знайте! Трябва доста да внимавате! При това,изглеждате ми достаа млада, че да се разхождате така най-спокойно тук? А не Ви ли е страх? -попита младия мъж с лукавост в гласа. Не й хареса начина,по който той й го каза, сякаш имаше нещо гнило в това. А дали? Въпреки това, тя се осмели да го попита:

- Защо трябва да внимавам, защо ми е да се плаша, а и… тази хрътка…. тя,ваша ли е?

-О, не! Тя е на Господаря на имението. Не знаете ли? Господарят е строг човек и доооста трябва да внимавате с него. 

- Защо?  

Настъпи минутно мълчание. Отговор обаче, не последва. Младият мъж огледа  Алис от глава до пети и на лицето му заигра ехидна, лукава усмивка. Зениците му заиграха като светещи малки топченца в здрача-бляскави и лъскави, на лунна светлина. Не бе нормално човек да се усмихва по този начин, не бе нормално да се държи по този начин, не бе нормално да обхожда тялото й по такъв, при това нахален начин - мислеше си Алис. Въпреки неудобството, което тя силно изпитваше, тя не изрече нищо. Алис усещаше само затъилиът й се дъх и ускорено сърцебиене. Този мъж я караше да се чувства някак странно-той я плашеше,но тя самата дори не знаеше как. Мъжът премигна с очите си веднъж и след като обходи девойката и тялото й, проговори и й предложи да я заведе в началото на имението ,казвайки й  къде са другите прислуги, къде ще спи от сега нататък и какво ще трябва да работи като поредната прислужничка тук.  Скоро тя се насочи накъде трябва да отиде и реши да се запознае с останалите прислуги. За нейна изненада, обаче всички бяха предупредени и… ами, някак студени и дистанцирани към нея. Но това не й попречи да разбере имената на хората, в предверието, в което се намираше сега - в кухнята. Алис им разказа всичко-от най-малката до най-голямата подробност- за това как майка й не  й казала,че ще я изпрати тук, разказа им са  пристигането й  с каруцата и странната, и в същото време леко-плашеща случка. Мариян, която бе най-възрастна от всички, затаи дъх, когато чу това. На лицето й се изписа шок. Въпреки това, успя горе-долу да запази спокойствие. Но старата жена, не след дълго, не успя да се въздържи и попита младото, новодошло момиче с треперещ, неудържим глас :

- Алиса, какъв мъжки глас и за какъв мъж говориш?-настръхна старицата.

- Ами…. -Така, Алис отново им разказа за случката. Всички мълчаха като мъртъвци и... изглеждаха като такива - Маркъс, Мариян, Сефра, Оугъст… … само Оливия я нямаше-горката,тя бе на мъчение в момента. 

- Защо мълчите? Обидих ли ви с нещо? - попита разтревожено Алис

- На колко си, момиче? - попита Маркъс с разтревожено изражение на лице

- На двадесет съм-отговори спокойно тя.

- Млада си, прекалено млада - отвърна той, шепнейки със страх. 

Никой повече не каза нищо. Това бяха само първите притеснения и загадки,които вече бяха помен от живота на младото момиче. А още по-лошото бе, че всеки знаеше кой бе срещнала тя в тъмата - звярът, чудовището, вършещо злини, а сега, горкото момиче ни най-малко подозираше, че тя бе неговата следваща мишена, неговата следваща цел. Господарят вече я бе набелязал и  бе тръгнал по нейните следи-като ловец, тръгнал след бягащата от него, уплашена жертва.