Вече беше полунощ. Часовникът тиктакаше безмилостно. А нервността на Алис,се увеличаваше и увеличаваше с всеки изминал момент. Каруцата спря. Алис се огледа и видя имението да стои пред нея. Ослуша се внимателно и чу войове от близката гора.
,,Тук сигурно има вълци!”-помисли си тя-,,Трябва да внимавам!”. Изпаднала дълбоко някъде из мислите си, тя не забеляза как каруцарят й казва, че иска да си тръгва вече. Алис се стресна за миг, но се съвзе. Извини се и слезе от каруцата. Колкото и да не й се искаше, тя трябваше да влезе в зловещата сграда,която я плашеше до смърт. Войовете от близката гора се увеличаваха, а нощта ставаше все по-черна и черна. Стиснала здраво куфара си в ръка, момичето потегли плахо към имението. Много странно, обаче й се стори, че не откри нито един вход. Или пък не беше видяла? Какво щеше да прави тогава, Боже? На улицата в тъмното ли трябваше да остане? Или пък щяха да я разкъсат вълци? Е, вторият вариант за нея бе много по-плашещ, отколкото да остане сама навън п ...