Глава Втора: ”Крушата не пада по-далеч от сянката на дървото.” 
   Още преди Мартин да влезе в помещението, Хенри усети някакво странно чувство, което сякаш притъпяваше изострения му ум. Възможно ли бе съвестта му да е проговорила? Глупости! „Съвестта е просто другото име на страха”*, а той винаги направляваше психичното си състояние и не допускаше появата на страх. Защо предстояща среща с някакво си незряло хлапе би разклатило контрола му върху собствените му мисли и емоции? И все пак това нещо като че ли беше по-силно от него и с всеки изминал миг, прекаран в очакване, го поглъщаше с влиянието си - нещо, което никога не му се бе случвало. Изведнъж Хенри се почувства слаб и несигурен в себе си, а това бе крайно нетипично за него.
    Видяла бледото му лице, Елизабет се изпълни с надежда и отправи поглед към вратата. Тя вярваше, че е освободила доброто у Хенри, ако изобщо имаше такива чудеса в покаяната му от злоба душа.
     Шумът от нечии стъпки от другата страна на вратата утекваше в ушите на мъжа и той разбираше, че дългоочаклваният момент вече настъпва. Това му помогна да се посъвземе и щом Мартин влезе в стаята и го погледна със пронизващите си сини очи, Хенри успя да запази безразличното си изражение. Нещо повече - дори задоволството изкриви бледните му устни в лукава усмивка.
       - Защо ли усещах твоето присъствие още преди да вляза тук?! - подхвърли иронично младежът като се усмихна по същия самодоволен начин. Той отлично знаеше правилата в джунглата и доста ловко ги прилагаше. Смяташе, че за да победиш врага си, трябва да използваш собствените му средства срещу него, дори и след войната да станеш негово копие. Мартин ненавиждаше Хенри не по-малко от майка си, която през изминалите 17  години му вдъхваше своята омраза, надявайки се да изпбави сина си от влиянието на този човек, погубил баща му. Младежът обаче обичаше рискованите ситуации и близостта с опасността го привличаше силно така, че желаеше да бъде до врага си, да го превърне в свой учител и да използва усвоените знания в битката си срещу него. Колко ли би боляло да разбереш, че ученикът ти е вече по-добър от теб?! Колко ли би било гадно да изпиташ болката от собствените си открития? Именно това искаше Мартин да разбере, прилагайки го върху Хенри. Без да съзнава обаче, момчето беше на път да се превърне в негово копие без дори войната да е започнала... може би омразата изиграваше решаваща роля.
    - Може би, защото аз съм дупка в пътя ти, чийто мрак всява страх в душата ти още преди да си попаднал в нея! Не очаквах да бъдеш толкова предвидлив и да я забележиш толкова отдалече! - каза бавно Хенри като разглеждаше порцелановата ваза върху клатушкащата се масата.
    - Никога не можеш да бъдеш сигурен какво другият намира за примамливо!
     Хенри го погледна някак замислено като очакваше изражението на лицето му или някое негово действие да му подскаже какво точно има предвид. Е, сега трябваше да признае, че го завариха неподготвен. И все пак не биваше да надценява този наперен младок, който очевидно си позволяваше да играе неговата игра, но явно не знаеше, че създателят й най-добре умее да хвърля заровете.
    - Защо да не мога да бъда сигурен? Всичко онова, което хората наричат „незначителни неща”, постепенно ме насочва към основната мисъл на съответния човек, а ако той е някакво си нахакано момченце, никак не би ми било трудно да разгадая простичния му план! Глупаво е да си мислиш, че можеш да ми отмъстиш по моите правила...
     - Нима? Гледай тогава! - каза през смях Марин.
     - Клетата ти майчица явно не ти е обрисувала и елементарна картинчица на живота! Най-жалката посъпка, която можеш да извършиш е това - да търсиш отмъщение. Какво би постигнал с него? Временно удоволствие от страданието на врага, което обаче ще отмине безвъзвратно, без да си успял да му се насладиш. Тогава блянът за него ще те въвлича в нови и нови изкушения за мъст, които само ще тровят душата ти и ще я правят играчка в ръцете на Дявола. И най-жалкото е, че ти ще се превърнеш в озлобен идиот, а не врагът ти, че ти ще си изпатиш от цялата тази работа, а не той. И до какъв извод стигаме? Че по този начин ти вредиш на себе си! А това сигурно страшно много боли... стрелата, изсреляна с гняв и омраза към друг, да улучи своя създател! Доста итонично, не мислиш ли?Всъщност животът винаги е бил ироничен и може би в това се крие цялото му обаяние! Само че ирнонията си няма само добра страна ,но ако не беше така би било скучно. А най-досадното нещо е да прекараш съществуването си в скука!Това го прави безмислено... 
      - Защо си губиш ценното време като се опитваш да ми внушиш своя „житейски опит”? Така ми отнемаш възможността „да се насладя” на една от многото прелести на живота - да се опаря от огъня и да си взема поука...
       - Поука? Пхах! Това да не ти е приказка! Пък и защо да повтаряш чуждите грешки след като можеш просто да ги заобиколиш? - отвърна Хенри като същевременно наблюдаваше реакцията на Мартин. С всяка изминала минута младежът се убеждаваше, че все още не е готов да се сражава срещу учителя си. Това го накара да прибегне до най-лесния изход, до който стигат най-слабохарактерните хора, отчаяно опитващи се да се измъкнат от дадена ситуация:
      - Давай по същество! За какво си дошъл?
      - За теб!
      - За мен?
      - Точно така! Съдбата е благосклонна към теб и ти предлага възможността да имаш живота на баща си, а в мое лице - свой верен приятел, който ще те ръководи в трудните ситуации!
        - Винаги съм се възхищавал от иронията, която успяваш да извадиш! Отдава ти се... 
       - На теб пък - не! Знаеш, че говоря сериозно, както също знаеш, че искаш да дойдеш с мен! Посто гордостта се е извила като преспа сняг пред теб и ти препречва пътя! Глупаво е да се откажеш само заради средно висока буца, не мислиш ли?
      - Тази буца не е гордостта ми, а разума ми и този факт я прави доста по-голяма! - отвърна своенравно Мартин като се обърна към прозореца и потъна в размишления. Каквато и позиция да заемеше в тази ситуация, всичко стигаше до един извод - да замине с Хари.Пък и какво толкова да му мисли? И без това най-съдбоносните правилни решения, които е взимал, са били прибързани и необмислени. Защото, ако се разсъждава по тях дълго време, то това съвсем би объркало мислите му и буквално би го натикало във водовъртежа на средата на морето. Пък и само и единствено, ако заживее с Хенри, Мартин можеше да осъществи заветния си замисъл.
      - Добре тогава! Да тръгваме... няма смисъл да си опаковам нещата, тъй като всичко, с което разполагам са няколко парцалки, а те не биха подхождали на човека, който ще съдадеш от мен! - каза умело младежът като беше напълно наясно, че Хенри искаше именно това да чуе.
      Мъжът бе доста изненадан от циничната реакция на момчето, която в скоби казано го впечатли доста и дори породи у него зародиша на възхищението. От това дете със сигурност щеше да стане голяма личност! Беше нужна само една ръка, която да го издърпа на сцената!

*Цитат от Оскар Уайлд