Глава Втора: ”Крушата не пада по-далеч от сянката на дървото.”
Още преди Мартин да влезе в помещението, Хенри усети някакво странно чувство, което сякаш притъпяваше изострения му ум. Възможно ли бе съвестта му да е проговорила? Глупости! „Съвестта е просто другото име на страха”*, а той винаги направляваше психичното си състояние и не допускаше появата на страх. Защо предстояща среща с някакво си незряло хлапе би разклатило контрола му върху собствените му мисли и емоции? И все пак това нещо като че ли беше по-силно от него и с всеки изминал миг, прекаран в очакване, го поглъщаше с влиянието си - нещо, което никога не му се бе случвало. Изведнъж Хенри се почувства слаб и несигурен в себе си, а това бе крайно нетипично за него.
Видяла бледото му лице, Елизабет се изпълни с надежда и отправи поглед към вратата. Тя вярваше, че е освободила доброто у Хенри, ако изобщо имаше такива чудеса в покаяната му от злоба душа.
Шумът от нечии стъпки от другата страна на вратата утекваше в ушите на мъ ...