Главната улица

       Обичаха да излизат и да се разхождат по “Главната”. Особено вечер, след лекции. Това се беше превърнало в неизменна част от тяхното ежедневие. Тогава слънцето бавно се скриваше зад ниските, леко заоблени върхове на тепетата и отразените му в прозорците на сградите лъчи придобиваха наситено златист оттенък. Откъм парка полъхваше лек ветрец, разбудилите се от вечерната хладина гълъби на ята налитаха по нагретия през деня паваж, а гальовните им песни сякаш извираха от клоните на дърветата.              Потъналите във вечерният здрач многобройни исторически забележителности, носещи със себе си забравения дъх на миналото, напомняха на минувачите за изпълнената със слава история на града.
        Разположена в центъра на града, простряла се от централния площад пред хотела до покрития пешеходен мост, със своите почти два километра дължина тя се славеше като най-дългата пешеходна улица в Европа. По средата ѝ бяха сложени майсторски изработени дървени пейки закрепени на масивни бетонни крака. Поставените до тях високи железни фенери през нощта хвърляха силна бяла светлина и придаваха на улицата красив западноевропейски вид.
        Вече трета година учеха в университета, но не знаеха името ѝ. Не се и интересуваха за него. Знаеха си я просто като “Главната”. Това им беше достатъчно. Те обичаха монотонният шум на стотиците минувачи по нея, блясъкът на светлините, излъчващи се от накацалите от двете ѝ страни кафенета и музиката носеща се отвсякъде. 
       Изумяваха ги правите ѝ отсечки. Да, улицата на места леко се извиваше, като че ли се килваше, но почти не завиваше. Беше права. Напомняше им за праволинейността на живота. Също като него тя винаги започваше и свършваше на едно и също място. Подобно на живота тя беше права и еднаква, по своему изпъстрена със своята красота, странности и извивки. Това какво ще види и преживее на нея човек зависеше само и единствено от него. Зависи от съдбата му.
       Беше краят на април. През един късен следобед, след края на последното упражнение от кабинета по микробиология през широката врата един по един се изнизваха студентите от 1-ва група на специалност “Биотехнологии”. Стиснали папките под мишниците си последни излязоха Никола и Миро. Те слязоха по стълбите, бутнаха тежката метална входна врата на сградата и по павираната пътека бързо се отправиха към общежитията.
       Откакто се записаха да учат в университета, Ники и Миро обитаваха една и съща стая в пети блок на студентските общежития. Макар и различни по характер, но с еднакви интереси те бързо се сприятелиха и се разбираха много добре помежду си. Миро беше по – лекомислен, с по – буен нрав и палеше по – бързо и от клечка кибрит. Обичаше купоните, шумотевицата и голямата навалица. 
Никола беше пълната противоположност. Тих и спокоен той винаги обмисляше всяка своя следваща крачка и постъпка. Обичаше да прекарва свободното си време сам, четейки книга или гледайки телевизия. За него важеше в пълна степен максимата “ три пъти мери, веднъж режи”. 
       Отваряйки паянтовата шперплатена врата на малката им стаичка, която ги посрещна с шумно изскърцване Никола събу обувките си и хвърляйки папката с изписаните през деня листове на масата се метна уморено върху леглото. Миро се вмъкна в банята и в продължение на петнадесетина минути оттам се дочуваше шуртящият звук на стичащата се по плочките вода. Излизайки оттам полугол, завързал хавлиена кърпа около слабините си, той седна на един стол и започна съсредоточено да бърше косата си:
- Довечера ще ходим ли на бирфеста на "Главната"? Имаш ли някакви планове? Да знаеш, че няма да е за изпускане братле. Ще свирят Сигнал и БТР. Щяло да има и много подгряващи групи с известни имена. Ще има бира в изобилие и мацки до безсилие. Хайде да не си позволяваме да го изпуснем.
    - Не знам Миро – Никола се загледа продължително в тавана, а след това отново стрелна с поглед приятеля си – В понеделник имаме колоквиум по органична химия. Мисля да започна да уча от днес за да мога да мина поне няколко пъти материала дотогава. Много ми се иска да се освободя от някои въпроси за изпита през сесията.
    - Добре де, какво ще стане, ако почнеш да учиш от утре сутринта, а не от днес? Чудо голямо. Седнал си да се притесняваш дали ще освободиш десет въпроса от конспекта при онзи Иванов. Той и без това повече от тройка няма да ти пише. Знаеш го колко е гаден.
Никола въздъхна дълбоко. Знаеше, че приятеля му се опитва да го съблазни, но и на него самия много му се ходеше на бирфеста. От няколко седмици не беше излизал по заведения и не бе ходил по никакви купони в общежитието.
     - Е, добре, Юда Искариотски. Успя да ме убедиш. Да ти призная май не ти трябваха много усилия. Но да знаеш, че ще се прибирам рано.
     - Ще видим – Миро лукаво се усмихна и отвори хладилника търсейки с поглед нещо апетитно за ядене.
      Вечерният мрак бавно легна над града и от прозорците на студентските блокове, подобно на светулки в късна нощ започнаха една по една да блещукат светлините от стаите.
       Готови за предстоящата вечер Миро и Ники излизайки от двора на общежитието се насочиха към спирката на булеварда. Хванаха автобуса и за по – малко от пет минути вече бяха на "Главната". Музиката се чуваше отдалеч – четири огромни тонколони с човешки ръст се грижеха за озвучаването. В дясно от високата сцена имаше няколко машини за наливна бира, а пред тях се беше струпал много народ.
       С неистови усилия двамата успяха да се доберат до машините и си поръчаха две големи бири. Отдръпнаха се настрани, намериха си места на една пейка и започнаха на големи глътки, жадно да отпиват от студената живителна течност. Заговориха на незначителни теми, а не след дълго към тяхната компания се присъединиха Румен и Нора, състуденти от другата група. Настроението се повиши, все по – често ходеха до кеговете за бира, а наздравиците следваха една след друга.
       Беше отново ред на Ники да купува бира. Той стана, насочи се към машините и разбутвайки множеството пред него си проправи път до продавачите. Тъкмо бръкна в джоба на панталоните си за да извади коженото портмоне, когато усети нечия ръка нежно да докосва и притиска рамото му. Изненадано се обърна и съзря красиво момиче с гарваново черна, къдрава коса спускаща се на гъсти букли по раменете. Лъскавата й черна сатенена рокля стигаше малко под колената ѝ, а сивата ѝ ризка подчертаваше добре оформените гърди и остри рамена. 
       - Здравей! Приятно ми е, казвам се Нели. – гласът ѝ мек като китайска коприна погали с нежните си нишки и погъделичка слуха му. – Виждали сме се, но не се познаваме. Бяхме заедно на колоквиума по микробиология, а веднъж карахме и упражнение по неорганична химия. Сигурно не ме помниш. На колоквиума стоях зад теб.
Ники се усмихна, протегна ръка и с леко движение улови дланта ѝ:
      - Удоволствието е изцяло мое. Казвам се Никола. На колоквиума по микробиология бях толкова притеснен, че даже не обръщах внимание и на съквартиранта ми с който седяхме на една маса. Извинявам се, че не съм обърнал внимание на такова хубаво момиче.
      - Момче, ако ще си взимаш бира, взимай. Ако ли не, отдръпни се. След теб също чакат хора. – груб басов глас, долетял някъде от навалицата насъбрала се зад тях прекъсна разговора им.
Никола се загледа в дълбоките ѝ, кафяви очи и бързо я попита:
     - Искаш ли утре в седем, след лекции да се чакаме пред Ректората? Ще идем на Главната, ще се разходим, ще пием по кафе. Какво ще кажеш?
     - Да, разбира се, че искам. Утре и без това свършвам по – рано упражнения. Така се разбираме. – Хубавата ѝ усмивка разкри два реда бели зъби, а очите ѝ кадифено заблестяха.
      Ники не обичаше да закъснява. На следващият ден по – рано от уговореното той бе пред Ректората. Учуди го нейната точност. Тя дойде точно в седем и изглеждаше безупречно. Поздрави го с красива усмивка, която закачливо завърши с едва забележима трапчинка на дясната ѝ буза. Тръгнаха по булеварда осеян с опадали клонки и листа, а колите шумно разпръскваха локвите образували се от краткия дъжд навалял по – рано през деня. Минаха през малък подлез и се озоваха на "Главната". Тя бързо ги обгърна със своя шум и глъчка, с отекването от стъпките на хилядите минувачи, всеки тръгнал по своите задачи и с крясъка на речните чайки прелитащи над нея. Пред пощата бяха разпънали сергиите си продавачи на картини и само провъзгласили се художници. Те любезно предлагаха стоката си и не пропуснаха да им предложат възможността да нарисуват портрет на красивото момиче. Нели с усмивка отказа. Не си падаше по картините. 
      Слънцето бързо се скри зад раздиплените от вятъра облаци на запад и скоро една по една започваха да светват светлините на заведенията от двете страни на улицата.
Дълбоко в съзнанието на Никола отново се зароди философското и той мислено сравни правата улица с човешкия живот. Колко пъти се бе разхождал сам или в компанията на Миро по нея. Колко пъти бе си пожелавал да мине оттук с хубаво момиче. Ето, че най – сетне това му се отдаде. Човек не знае какво ще му предостави живота. Дори и преминавайки по една обикновена улица.
      Влязоха в една симпатична и малка сладкарница, поръчаха си две кафета с две купички ванилов сладолед и отпуснати от приятната обстановка дълго разговаряха. След това се разходиха по "Главната" и вече бе станало доста късно, когато решиха да си тръгват. Оказа се, че Нели живее в съседното общежитие.
    От този ден нататък той често се задържаше в нейната стая. Задъхваше се докато изкачи стъпалата до четвъртия етаж, но за нищо на света не можеше да замени приятното погъделичкване в стомаха, когато виждаше жълтата табелка с надпис 405-а, номерът на нейната стая. Някъде в гърдите му се надигаше бушуващ вулкан от чувства, а ударите на сърцето му сякаш се предаваха на ръцете му и ги караха нервно да потръпват.
Нели беше студентка трети курс екология в университета. Беше родом от Добрич. Обичаше природата и животните. Много искаше да работи и да се развива в тази сфера. Ходеше и на допълнителни курсове в Регионалната инспекция по околната среда.
     След първата им среща те излизаха често заедно и се привързаха един към друг. Често ходеха на кино, на театър, разхождаха се и по Гребната база. Организираха си пътувания до резервата Червената стена и Асеновата крепост. Изпълнен с усмивки и щастие беше всеки техен ден.
      Неизбежно семестърът се изниза и в началото на юни като облак над студентските общежития надвиснаха черните дни на сесията. Шумотевицата спря, музиката и купоните заглъхнаха. Само от време на време се дочуваше тракането на домакински съдове и шум от хлопане на врати.
Една вечер излегнал се на леглото си и четейки поредният въпрос от конспекта, Ники с досада разгръщаше учебника по “Молекулярна биология”. Нели беше отишла да занесе материали за някакъв изпит на нейна колежка. Леките повеи на вятъра нахлуваха през отворения прозорец и караха леките пердета да танцуват.
     Пискливото иззвъняване на телефона го сепна. Протегна се, взе го от масата и моментално сините му очи се осребриха от щастлив блясък. Беше Нели. Той побърза да натисне зелената слушалка:
    - Здравей! – той едва чу гласът си, процедил се през пресъхналото му гърло.
    - Здравей Ники! – мекият ѝ глас отново накара сърцето лудо да заподскача в гърдите му.       – Извинявай, че те притеснявам. Знам, че утре имаш изпит. Исках да ти кажа, че тази вечер ще остана да спя при Деси, а утре рано сутринта се налага да пътувам за Добрич. 
     - Ами добре щом така си решила. – Треперлива нотка от ревност примесена с раздразнението от това, че няма да я вижда няколко дни ясно се долови в интонацията му.
      - Не се ядосвай, моля те. Отивам само за няколко дни. След това отново се прибирам тук за да си търся работа за през лятото. Ще се чуваме всеки ден, а утре веднага щом пристигна ще ти се обадя.
      - Добре. А не искаш ли утре да те изпратя до гарата?
       - Не, не. Няма проблем. Учи си спокойно за изпита. Деси ще ме изпрати.
       На следният ден, както му беше обещала Нели му се обади веднага след пристигането си в Добрич. Пределно концентриран Никола си взе последният си изпит с петица и започна да се рови в обявите за работа.
      Първите два – три дни те се чуваха редовно, а след това тя спря да му се обажда. На търсенията му по телефона или се включваше гласовата поща или се извиваше протяжният сигнал “свободно”. Никола обхванат от тревога и яд бясно мяташе телефона си по леглото и сядайки безпомощно на стола хвана главата си с ръце. Бе му минала за миг мисълта да замине за Добрич, но веднага я отхвърли. Той дори не знаеше на кой адрес живее тя. Кой да търси? Къде точно да я търси?
     Реши, че повече няма смисъл да стои в стаята и да се депресира, облече се и излезе навън. По булеварда пъплеха хора, слънцето сърдито печеше и немилостиво спускаше горещите си лъчи, които сякаш жигосваха врата му. Скърцането от спирачките на колите неприятно се забиваше в съзнанието му. 
     Той премина през подлеза и се озова на мястото, където се срещнаха за пръв път с Нели. Неприятна тръпка полази по гърдите и бодна сърцето му. Той отметна ядно глава и се запъти по "Главната". Сега тя не му се струваше толкова красива. Сградите му изглеждаха криви и неугледни, а минувачите сякаш бяха ядосани и гневни.
    Неусетно навлезе в Стария град и по павираните улици бързо се изкачи до Амфитеатъра. Седна на един масивен и заоблен камък и заглеждайки се в удивителната концентричност на античното съоръжение с болка си спомни за разходките с Нели, които правеха дотук.
     Ненадейно телефонът му извибрира. Извади го от джоба на дънките си и впери очи в дисплея. Бе получил съобщение от Нели. Тя накратко му пишеше, че си е намерила работа в Италия и отивала да живее там. Благодареше му за всички красиви моменти, които били преживели заедно и му пожелаваше успех.
Никола наведе глава. Силна болка болезнено сви сърцето му.
    “ Работа в Италия? Нали обичаше животните? Нали искаше да се реализира в сферата на екологията? Нали и затова ходеше по разни практики.”- Безреден хаос от мисли се заблъска неконтролируемо в главата му.
    Някъде зад стените на Амфитеатъра се извиваше с павираната си гръд Главната. Той отново мислено я сравни с човешкия живот. Също като него тя беше праволинейна и еднаква, тръгваше и стигаше от началната до крайната си точка, беше кръстопът на който се срещаха и разделяха съдби.
    Никола се изправи, хвърли поглед към Амфитеатъра и бавно се отправи към общежитието. 
   “ Кой знае? – помисли си той. Може би след време ще срещна друга сродна душа на нейният паваж.”

Юли, 2016 г.