Все мен ме пращат на най-тъпите командировки. В Силистра да съм ходел, да проверявам защо в три села водата секнала. Има да се дрънкам аз цял ден по пълните с дупки пътища… Орисия….. Та, качвам се аз в автобуса, и сядам на единствената празна седалка. Кеф, викам си. Поне ще си отспя. Да, ама не. В последната секунда в рейса се качва запъхтяна лелка, усмихната до ушите, мъкне две-три чанти, и къде-къде- тръшва се до мен.

- Момче, мож да турна едната чанта в краката ти?
- Може, казвам.
- Ами що си толкоз омърлушен?, пита. Да не би булката да те ядосва?
- Не, спи ми се. И не съм женен.

Гледам да не съм многословен, дано се сети да ме остави да дремна. Тя, обаче, не ще да скучае:
- Къде си тръгнал? По работа ли?
- В командировка, казвам.
- А-ааа, хубаво! Каква ти е работата?
- Инженер съм.
- Бравос, бравос! Умни сте сега младите, брейййй! По наше време на пръсти се броеха по-учените.

  Аз не отговарям. За известно време и тя млъква. Тъкмо да затворя очи, пак почва:
- Бре, момче, ти не си ли на години вече да се задомяваш, бре? В наше село рано ги женим.
- Е, ние от града по-късно свършваме тази работа.
- А-ааа, не бива тъй. Нали дечурлига трябва да гледате.
- Нямам време, лелче.
Замълчавам пак. Но лелката не спира:
- Аз имам четирки – вече поотраснаха, и сега гледат стоката на село. Имаме си прасенца, кокошки, гъски. Гледаме и зеленчук, и царевица. Харно си живейм. Ама сичко туй да са куландри, труд иска. Вий гражданите хабер си нямате.

Аз мълча, ама тя си знае нейното:
- Ама пък да знайш кво хубаво е много народ да има в  къщата ти! Деца, животинки – душата ти са пълни! Ей на, по заговезни, в двора доприпка още една живинка. Бре чувам аз, кокошките се разкудкудякали кат на лисица, гъските обикалят двора и крякат, кучето са съдира да лае. Излизам да видя кво е, и виждам едно раирано, маленко глиганче! Наредило се на прасешката хранилка и лапа здравата.

 Сега вече ме заинтригува лелката.
- Че дивите прасета не се ли страхуват от хора?, питам я.
- Страхуват са, ама на туй сигур някой ловец е светнал маслото на майка му, и то, душицата, се присламчило в нашия двор. Таман викам моя да го гръмне, па ми дожаля, и си рекох – още едно гърло нема да ни натежи, ще си го чуваме.
- Интересно! И какво стана?, пооживих се аз
- Па гледааме си го, то кротко като кутре, Гошко го кръстииме. Припка подире ми насякъде по двора. Много чиста гадинка – веднъж не мий напрайло беля. И едно хубавко! Най-малкия ми син го научи да напъжда гъските вечер, да прибира кокошките в курника…..Те, прасетата много налитат на яйца, ама Гошко хич не ги пипва! Ма добре го храним! Откак дойде, другите свине взеха да се гоят по-бърже – страх ги е да не им излапа всичко. Пък то, яде, яде,  ама не наддава, щото по цял ден тича и играй с мойте синковци и съседските деца!
- Виж ти, казвам усмихнат.

 Все съм си мислел, че селските хорица нямат отношение към дивата природа, но тази женица ме изненада! Исках да разкаже още за глиганчето, но сега пък тя се умълча, загледана замечтано в пейзажа. След малко, все така унесена, каза:
- Е-еех, много сладък беше тоя Гошко! Още имаме едно бутче от него у хладилника……