Лари седеше в парка срещу квартирата си и точно се заемаше с една бира. Беше свършил работа преди няколко десетки минути, а тази бира се беше превърнала в част от ежедневната му рутина. Разводът с жена му го беше докарал до ръба на психозата и единственото, което го пазеше от финалната крачка към лудницата или пък депресията, беше неговата сладка рутина. Единственият му по-сериозен страх бяха почивните дни. Тогава се налагаше да измисля с какво да запълва часовете, които иначе прекарваше в службата, потънал в зомбирано ровене из документи и разнасяне на поща по кабинките. Най-често, докато не бачкаше, седеше с часове пред телевизора и зяпаше с отсъстващо изражение предаванията. Един ден, докато лежеше и се наливаше с уиски, за миг превъртя, стана и изхвърли телевизора през прозореца. Никой нищо не му каза, защото никой не го познаваше. Беше се преместил доста наскоро в тоя забравен от бога град, а колегите му живееха значително по-далеч от офиса, отколкото той.
След тази случка той реши да иде на психиатър, защото си го изби шубето за главата му. Посещението протече нещо от сорта на "Докторе, дайте ми лекарства!", а психиатърът му отвърна "Стига сега, Лари, момчето ми... хапчетата са за тежките случаи. Защо не пробваш да си намериш хоби, нали разбираш... Поспортувай, вдигни си тонуса, ще се оправиш". Лари го изгледа тъпо, завъртя се на пети и си купи два стека бира от магазина пред тях. Прехвърляше двайсетте и развоят на събитията в живота му му се струваше като сюжет на тъп, сълзлив филм.
Този ден беше изключително болезнен за Лари, защото на тази дата се навършваха четири години, откакто той и бившата му жена бяха сключили брак. Също така се навършваха и шест години от запознанството им. Бяха решили, че ще е много романтично да се оженят на същия ден, в който са се запознали.
"Страшно романтично, няма що" - си помисли той и отпи глътка от бирата. Навсякъде около него се разхождаха двойки, хванати за ръце, от което направо му се повдигаше. Семейства с деца, старци, хванати под ръце, които се усмихваха един на друг, млади влюбени, деца, деца, деца... Всичко се превърна в огромен водовъртеж от влюбени хора, любов, розови сърчица, купидончета... зави му се свят, отпи пак от бирата и се поосвести. Птичките пееха, хората разговаряха оживено и се смееха, кучета играеха в поляните, а Лари седеше с разбито сърце и беше самотен, самотен, самотен... "Ох - въздъхна той, - защо няма на кого да кажа поне едно наздраве, искам компания, тъпо ми е сам..." и хоп! - една фигура седеше до него.
- Здравей - каза фигурата. Лари се обърна стреснат към звука и видя... собственото си лице. Шокът го удари като ритник на кон. Лари скочи на крака и кресна:
- Кой си ти бе, мамка ти?!
- Успокой се - каза другият и го хвана за ръката, - седни, недей да крещиш така, хората ще те помислят за луд. - Лари седна, все още вцепенен и зазяпа другия мъж. Той продължи с успокояващ тон. - Аз съм най-добрият ти приятел - твоята шизофренична страна, която е толкова различна от теб. Дойдох, защото ме е страх да не се побъркаш от самота. Наздраве!
Халюцинацията-Лари чукна халюцинацията-бира в истинската бутилка на истинския Лари и се чу изхалюциниран звук. После отпиха по глътка - шизо-Лари отпи шизо-глътка, а истинският - истинска глътка.
- Ти не може да съществуваш - каза Лари, все още оцъклен.
- Не съм материален - поправи го миражът, - но съществувам и още как. Ето тук - и той чукна Лари по челото, който пък изхалюцинира докосване.
- Плашиш ме.
- И с право. Изчаткал си. - халю-Лари изпи още една халю-глътка. Загледа се пред себе си, сякаш се взираше в безкрайната морска шир и каза - Трябва да се събудиш.
- Какво?
- СЪБУДИ СЕ, БЕ! - изкрещя другия Лари, скочи на крака като ужилен и с един точно премерен плонж се навря в главата на собственика си, досущ като призрак - право през челото и обратно в обърканото мозъче.
Лари отвори очи и се изправи стреснат, от което главата му заби като тъпан. Той я стисна с две ръце и се опита да смачка отвратителната болка, сякаш беше пъпеш. Отпусна се обратно на леглото и полежа няколко десетки минути. Когато най-накрая се почувства събрал достатъчни сили, изрита завивките и влезе в банята.
Беше поредната отвратителна събота, която го посреща готова да откъсне главата му от болка. Изми зъбите си и чак тогава усети колко пълен е пикочният му мехур. Започна да си върши работата и точно щеше да пусне водата, когато чу някой да казва :
- Ама здраво пикаеш!
Лари едва не падна на плочките от уплах. В последния момент се хвана за завесата на душа и криво-ляво се закрепи на крака.
- Пак ли ти, бе?! 
- Стига бе, приятел, и една мишка може да ти докара инфаркт. Не ти се сърдя  - разбирам те - нервите ти са обтегнати. Нормално е.
- Лесно ти е на тебе, не ти имаш халюцинации!
- Хайде, хайде, стегни се малко. Виж, вземи един душ. Аз ще направя закуска и кафе. Става ли? - изчака няколко секунди, а след като единствената реакция от страна на Лари си остана тъпият поглед, халюцинацията се ухили и излезе от банята.
Лари се пъхна под душа и пусна топлата струя вода да го облива. Поседя така петнайсетина минути, после спря топлата и пусна студената. Поседя така още петнайсетина минути, сетне изми косата и тялото си за две минути и излезе от банята. В кухнята нямаше и помен от шизофренията му. Нито закуска, нито кафе, нито нищо. Даже бележка нямаше.
Направи си кафе и закуска и седна пред телевизора. Уби няколко часа там, спря го, взе една бира от хладилника и си наля във висока чаша. Изпи една глътка прав, а после седна пред компютъра си. Изтегли си три произволни филма и ги изгледа. Щом надписите на последния филм започнаха да се изписват на монитора, Лари го изключи, без да гаси компютъра и влезе в банята да си вземе още един душ. Не толкова от мръсотия, колкото за да убие времето, пък и един душ в повече на никой не вреди. Почти беше време да излезе навън в парка, за да подиша въздух и да послуша музика, докато пийва бира. Постоя отново тридесет минути под душа, като доста малко от това време отиде за миене. След като приключи, облече халат на цветенца и седна пред прозореца. Отвори го, запали цигара и я изпуши, докато бършеше ръцете, краката и косата си, сетне се намъкна в едни дънки, облече риза и среса косата си пред огледалото. Погледа се малко, взе си една книга, излезе, заключи и слезе пред блока си. Взе си две бири, седна на една пейка и си пусна музика.
Около него хората се смееха, говориха си, въодушевляваха се, а той беше яхнал вълната на музиката и беше изключил целия останал свят. Звуците го носеха на мелодичния си гръб, безтегловен, нематериален, блажен, потънал в морето от ноти. Слънцето залязваше и беше боядисало всичко в розовеещи и оранжевеещи цветове. Отпиваше бавно и лежерно от бутилката. Нямаше закъде да бърза. Послуша музика още два часа, изпи още три бири и се прибра вкъщи. Сготви си и хапна, после взе още един душ. Сипа си чаша уиски, избърса тялото си, обу някакви гащи и си легна на леглото, като загаси лампите. От отворения прозорец долитаха звуците на лудост и трескаво неспокойство - викове, псувни, свистене на гуми по асфалт. Вечерният урбанистичен лайфстайл си беше такъв - забързан като по всяко време и изпълнен с опасности - я от грабеж, я от побой, я от изнасилване, я от убийство... Лари седеше или по-скоро се намираше, защото беше легнал, на относително защитената територия на апартамента си, сърбаше уиски и се ослушваше. Отвън се чу изстрел, после още един, а сетне всичко утихна за миг. След като мигът отмина, отново започнаха да се чуват свистящи гуми, обезумели крясъци и ритани контейнери за боклук. Лари гледаше в тъмнината на нощта и се опитваше за поредна вечер да подреди разхвърляните си мисли, а те пък - сякаш напук - се блъскаха една в друга, отскачаха, а сетне правеха нова засилка. Изпи чащата, сипа си нова и продължи да лежи замислен. След известно време изпуши последната си цигара, изми си зъбите и заспа.
Неделята не беше много по-различна. Скучна, бавна и самотна - моментите се точеха като изморени, осакатени войници под тромав строй. Сутринта слънцето плахо се показа и съвсем бавно изпълзя на небосвода, преди да освободи нощната сцена за появата на пълната луна. Лари си легна рано, защото на другия ден беше на работа. Спа неспокойно и сънува кошмари как някаква безформена сянка го преследва и иска да му откъсне главата. Точно когато черната ръка беше на косъм да го докопа, будилникът му започна да пищи и да трещи.
Лари ококори очи и мигновено изрита завивките. Изпусна едно леко и нежно "Мамка му" и се завря под душа. След като се изми, този път за няколко минути, се облече и среса косата си. Реши да иде малко по-рано от обикновеното и да изпие едно кафе пред службата. Излезе и заключи входната врата, повика асансьора и зачака. Опитваше се да си представи работния ден - "Взимаш тия писма, даваш ги на еди-кой-си. Взимаш отчет от тях, даваш го на третия. Той ти дава разписка, с нея изравяш файл номер еди-кой-си и я носиш на първия." Докато се усети, беше стигнал пред колата си - Форд Мустанг '69, подарък от баща му за шестнайстия му рожден ден, в не много прекрасно състояние, но пък все още в движение. Отключи и се настани на шофьорското място. Сложи си колана и започна поредната битка с трафика. Пристигна точно както го беше запланувал - 40 минути по-рано от началото на работния ден. Взе си кафе от една машина и седна на най-близката пейка, която беше точно на ръба на парка и улицата. Изсипа си трите захарчета в течността, разбърка я и се заровичка в раницата си, за да намери слушалките. Беше ги забравил. "Мамка му, мислех, че съм ги взел! - помисли си. - Поне един вестник да си бях купил..." Започна да бърка бясно кафето си и да гледа профучаващите коли и крачещите настървено костюмирани мъже и жени, които също се запътват на работа.
- Гледай ги - каза халюцинацията-Лари, което изкара истинският от унеса му - като няк'ви роботи, все едно живота им зависи от това да не закъснеят половин минута. Пф... - и поклати глава.
Лари преглътна и загледа миража си изцъклено. Той пък от своя страна завъртя очи към небето, въхздъхна и каза:
- Не свикна ли вече? Всеки път ли ще ме гледаш като дебил?
- Абе много знаеш пък ти! Идваш, когато си щеш, пък аз точно си мислех, че ми е минало вече. Изкара ми акъла отново, поне не можеш ли да ме предупреждаваш по някакъв начин?
- Оф... млъквай. - и зазяпа улицата. Постояха така, без да говорят  няколко минути, а около тях се точеше безкрайна маса костюмирани мъже и жени, половината от които говореха по телефоните си, забързани за работа или пък бог знае къде, а двата коридора хора бяха разделени от асфалт, по който също течеше трафик, само че тези машини бяха от стомана, но ги управляваха машини от плът и кръв, целеустремени и здраво стиснали волана, а пътят беше за тях единственото истинско нещо, освен времето. Халюцинацията-Лари гледаше цялото това движение, скръстил ръце и притворил очи под лъчите на изгряващото слънце. По едно време се разсмя и каза:
- Замислял ли си се само... - после млъкна, потърка си брадичката, пък сетне продължи. - Само си го представи - ти как бързаш за работа, досущ като тия хора. Хах, излиза, че и ти си една добре програмирана машинка, а? Ядеш почти по разписание - при това, на обяд набързо -  сереш по разписание, ставаш от сън по разписание... По дяволите, човече, това не те ли тревожи малко? Та ти си толкова жив, колкото и онова Пежо ей там... - халюцинацията скочи на крака и каза - Сега осъзнах! Ти си машина! Затова си пуснал мен - мъжа от плът и кръв - на свобода... Леле, Господи, не мога да те трая! - нестинският Лари направо беше обзет от паника, докато истинският, кръстосал краката си, пушеше цигара и сърбаше бавно от изстиващото кафе. Ти... ти, ти, ти...! - ти, плужек такъв!! Махам се. Отивам в Мексико. Повече не искам да ти виждам шибаната мутра.
Халюцинацията-Лари си хвана халюцинация-такси към халюцинацията-летище и отпраши към халюцинацията-Мексико, където смени изхалюцинираното си име. Заживя своя изхалюциниран живот и се ожени щастливо за халюцинацията-Мария, която му роди две прекрасни изхалюцинирани момченца. Истинският Лари продължи да живее както нормално, но с еди научен урок - не сме толкова различни, колкото ни се иска. Дори стана социален и си намери приятелка.
След като халюцинацията-Лари отлетя към халюцинацията-Мексико с халюцинацията-самолет, аз спрях да следя Лари и най-накрая предадох доклада си за него на Министерството по Халюцинациите. Те ме удостоиха с най-високи почести и даже ми дадоха една стая в сградата си. Тя е прекрасна - целите ù стени са покрити с дунапрен, облицован с кожа. Всеки ден ми носят храна по три пъти и едни хора идват да си приказват с мен и ме питат как съм и дали мисията ми е приключила. Разбира се, че не е...