Веднага след края на скучния ден в кантората, госпожа Ирина облече палтото, загърна се с шал, сподели няколко думи с колежките и си тръгна. Отвън я посрещна мраз и зимна тъмнина. Отдавна избрала най- прекия път, тя сведе глава и забърза, вече отнесена в мисли за дома. Всяка вечер на прибиране се случваше това. Крачеше и си задаваше  въпроси около домакинството, намираше прости решения, пестеше парите на семейството и съвсем не губеше времето си в разглеждане на витрини и рафтове. Такава си беше госпожа Ирина, практична, чистоплътна, подредена и така  честна, че се случваше често да се окаже обект на подигравки за това.

Изведнъж, веднага след завоя, там където винаги я посрещаше тъмнината и спокойствието на тясната уличка, госпожа Ирина видя светлинка от фенер, цвете в  саксия върху тротоара и пътека, която подканяше към отворена врата. Забави ход тя, дочу музика, звън на чаши и примамлив, женски смях. Някаква сила я тласна към вратата. На прага се поколеба, детето ще се върне от училище и вместо да погледне към упражненията, ще седне пред компютъра, а скоро след него у дома ще се прибере и главата на семейството, едрия, недодялан добряк Танко, вечно недоволен от късното сервиране на вечерята.

Някак за миг въпреки волята си тя прекрачи прага и се спря. Видя картини по стените, малки, продълговати или необичайно големи платна, в лакирани рамки, ярки от насочена срещу тях светлина. Някакъв мъж премина като сянка наблизо, подаде й чаша и продължи. Тя пристъпи с  плахи крачки встрани, намери спокоен ъгъл, сгуши се и огледа предпазливо наоколо. Отпи голяма глътка вино, бистро и тръпчиво. Веднага усети  топлина и разгърна шала. Ох, колко били приятни подобни местенца, след края на работния ден, когато навън е паднал мрак и студът през зимата напада по един и същи начин всяка вечер!

Престраши се госпожа Ирина след втората глътка, разгърна деликатно палтото и заразгледа картините. Хубав, цветен свят се ширеше около нея, примамливо нарисувани женски лица и бляскави шии, пейзажи пред които дълго се застояваше с чашата в ръка или просто банални предмети, така изкусно създадени с боя, че не можеше да отдели поглед от тях. Прииска й се да протегне ръка за да ги докосне. Върна се по пътечката защото не се стърпя  да разгледа отново. Заслуша се в музиката, тиха, нежна и неуловима, тя  се носеше като дим под таваните.

Кой я твори всичката тази красота, как изглежда човек, който умее да рисува така, дали е обикновен на вид или веднага се откроява от другите? Подобни въпроси я налегнаха и тя със задоволство огледа и съседното помещение. Там картините бяха повече и по- осветени, имаше и няколко човека в средата, обгърнати от цигарен дим, навели глави един към друг в дружески разговор. Говореха си весело, сочеха платната, чуваше се звън на чаши, ухаеше на тютюн от хубава пура и госпожа Ирина позна тези хора безпогрешно, художниците. Пристъпи по- близо до тях и тактично ги огледа, сега те й бяха по- интересни от картините. Тогава случайно видя лицето си отразено в стъклена табелка пред една от статуетките. Видя се щастлива, с пламнали очи, с червени от виното скули и един паднал кичур коса, който така приятно омекотяваше иначе сериозното й чело. Случаен господин с костюм премина покрай нея и кимна ласкаво, а сякаш  един от художниците я забеляза и задържа поглед върху нея? Изправи уверено главата си тя и потъна отново в прекрасния свят на картините, сякаш го бе правила много пъти преди.

В края на следващия работен ден, тя си взе довиждане с колежките и бързо закрачи по  тротоара с надежда веднага след края на улицата да види отворена врата и червената пътечка, простряна за посетителите. И наистина, зад завоя всичко се откри пред нея, същото като предната вечер. Забърза се тя, като нетърпеливо дете към познато място. Ето го фенера с мека светлина, мраморните подове след прага, посетителите на изложбата, които пристъпват бавно като в храм, картините, така цветни, примамливи и лъскави. Дочу  музиката, носеше се тиха, ненатрапчива, като шепота на хората наоколо и случайния звън на стъкло. Още при влизане, Ирина размота шала си, усмихна се на няколко разсеяни погледа, видя таблата с напитките и уверено си взе чаша вино. После се отдръпна встрани, колкото да си поеме дъх и да отпие. Пристъпи към картините.

Родена в семейство с добра репутация в малкия град, Ирина преживя хубаво детство, с игри с други деца в една тиха улица без изход. После, в началното училище, без да изпъква с  вродени таланти тя се научи да пише с търпение и упорство. Слушаше с отворена, алена уста всяка дума на учителите, опитваше се всичко да разбере, а когато се случваше да не се справи, усърдно наизустяваше и не жалеше усилия в ученето. Да, всичките й учители посочваха първо нея, когато се отвореше разговор за примерен ученик.

 Това, което правеше впечатление при  среща с нея, бе усещането за чистота, което тя създаваше където и да се появи. Чисти, бели сандали в топлите месеци, изгладени поли или панталон в тон с хубава жилетка през есента, изчеткано палто, пухкав шал и лъскави боти, неокаляни от локва в дъждовните  месеци. Добра и стеснителна, тя се впускаше да помага при нужда всекиму и не се случи да остане огорчена, ако срещне неблагодарност. После, когато настана време Ирина да продължи образуванието си, баща й властно я посъветва да изучи счетоводство. Той работеше като снабдител на магазини, с вечен молив над ухото и едно малко камионче, което палеше с  мъка и ругатни всяка сутрин пред къщата. „ Който се научи да преобръща цифрите, гладен няма да остане“ казваше и все задраскваше нещо по сметките си из страниците на нащърбения тефтер. Тя го послуша, защото се съобразяваше с всичките му съвети и отговорно подходи към новата си цел. Следващите години, макар и прекарани в едни и същи занимания преминаха твърде бързо за Ирина. Подвързала прилежно учебниците си с хартия да не се износват, подредена и стриктна в обличането, точна в спазването на началния час за занятия, тя будеше уважение. После, в по- горните класове, вече поотраснала, без да е красавица и да изпъква с къса пола или дълбоко деколте Ирина привлече вниманието на някои младежи. Те я заговаряха предпазливо и предлагаха всякаква помощ, най- често с учебници в ръка. Тя се усмихваше, сдържана както обикновенно, съгласяваше се на кратки разходки из парка, позволяваше сухи целувки и докосвания, стига ръцете на момчетата да не са твърде настойчиви. Тогава, сякаш най- неочаквано, Ирина посегна с интерес към няколко книги, загледа се във филми, по време на разходка из центъра се сдоби с покана за  изложба, дори се случи да посети театрално представление със съучениците си. В тези моменти в моминската й душа се появяваше желание да се радва на всички красиво създадени неща. Едра и наглед безчувствена, Ирина накланяше с умиление главата си на една страна и с тиха радост се наслаждаваше на изкуството.  Баща й, изпечен тарикат с набито око, вече забелязъл наченки на вятърничево държание у дъщеря си издебна удобен момент и нареди на майка й “Намирай й повече работа из къщи...почнали са да й лъскат очите„

След час, прекаран в топлина и сред картини, досущ като дама, с небрежно разгърнат шал и чаша вино в ръка, госпожа Ирина хвърли прощален поглед към платната, закопча палтото си и тръгна. Премина като замаяна по ежедневните си пътища, после заобиколи парка, вечно неосветен, заради счупените лампи. Ето го и панелния блок, неугледен и сив, въпреки няколкото грейнали прозореца. Видя разбитите пощенски кутии и входната врата, облечена с ламарина заради счупеното някога стъкло. Влезе и посегна да запали осветлението. Правеше го по навик, макар да знаеше, че лампата на партера не работи от месеци. Все така заета в  мисли, тя заизкачва стъпалата към третия етаж, защото доста често асансъорът отказваше да потегли нагоре. Влезе у дома и докато закачаше чантата си разгледа. Както обикновено никой не бе подредил обувките си след прибиране и една кална стъпка чернееше преди пътеката в антрето. Чуваше се тих говор от телевизора и миришеше на претоплени пълнени чушки, явно Танко не бе издържал на глада. Тя пристъпи, затвори зейналата врата на банята за която вечно правеше забележки и надникна в хола. Там видя мъжа си, удобно излегнат на дивана. Едър като бик, но болнав и зиморничав, той още с прибирането през зимата у дома навличаше плетена жилетка и все се нагаждаше да е по- близо до печката. Чул тропването на вратата и стъпките й в коридора, Танко я посрещна с безразличие, с мазна от вечерята уста и поглед, които започваше да блести от няколкото чаши бира след хапване. Тя забеляза с неодобрение дребните вещи, които той изоставяше на всевъзможни места и по навик се отправи към детската стая. Там, както всяка вечер, зад олющено бюро с компютър я посрещаше вече порасналият й син Боян, чорлав и отнесен в свои си занимания, с червени от взирането в монитора очи. Отказа се да го поучава тази вечер, вместо това мълчаливо му махна с ръка за поздрав.

 Хапна без желание госпожа Ирина, прекара дълго време в банята, благодарна за спокойствието и за топлата вода. Намаза се с нощен крем, облече любимата си нощница, грабна книга и си легна. Почете без нищичко да запомни. Затвори очи, припомни си картините, лъскавия под, димът от пурите и онази странна, примамлива жена, посетителка на изложбата, която правеше впечатление с цветните си шалове и с цяла плетеница от гривни, които издаваха шум при всяко ръкомахане. Тя направи впечатление на всички с плавна походка, с плисираната пола и яркото червило, което оставяше по филтъра на тънките й цигари. С все още пресния спомен за тази жена и за галерията, Ирина се унесе в сън.

Още на следващия ден, без да изоставя практичните мисли в нея започна промяна. Прехласна се по цветни шалове, които намираше в магазините за втора употреба, купи си шапки, влюби се в мънистените гердани, които с повече късмет срещаше  из евтините кинкалерии, лакира ноктите си, дори за първи път от доста години насам започна да си слага и дискретно червило. Сякаш пробудена от дълъг сън, тя се оживи и скоро, подмладена и различна започна да среща любопитни, предизвикателни погледи от мъже из улиците, докато бързаше след обичайните си задачи. Колежките й я заглеждаха, приемаха с почуда промяната, кимаха й одобрително за някоя нова, дребна  покупка, а зад гърба й казваха„ Най- после и тя си хвана любовник“

 Дълги и еднакви години, Ирина прекара в една и съща счетоводна кантора, там където бе постъпила веднага след завършването си. После в края на работните дни, така подобни, че тя често ги объркваше, идваха обичайните прибирания пешком към дома. След тях в лутане между две тесни стаи и коридорче, в досада отлитаха  приготовленията преди лягане. На следващата сутрин всичко строго се повтаряше отново, Ирина се събуждаше първа и с упорство и всеотдайност се впускаше в грижи за семейството, докато тихомълком се надяваше на по- добри случки в живота си. Сигурно затова, след посещенията в галерията, тя така послушно последва чудната промяна в живота си. Сменила облеклото си и донякъде външния вид, тя започна живо да се интересува от културните събития. Четеше разлепените афиши, заслушваше се в случайни приказки между колежките си за скорошен концерт, или се озърташе из малките улички около центъра за отворената врата на някоя изложба. Дори понякога, при хубаво време се отклоняваше от пътя си, спираше пред сградата на театъра на самата главна улица за да прочете програмата за следващия месец. След вечеря прилежно проверяваше и във вестника на Танко. Там където макар и рядко, в малко обява между другите новини, предизвестяваха за нещо интересно, което ще се случи в града.

Понякога развълнувана се завръщаше с грейнали очи отнякъде, споделяше на мъжа си къде е била, какво е видяла и му разказваше всичките си впечатления. Той я поглеждаше строго, но някак по бащински и отвръщаше с тежест за да я вразуми.„ Не си пълни главата с глупости....по- добре утре сготви един боб с ребърца и ми заший гащеризона.... съвсем се е разпрал“ Тя се огорчаваше от тези му реакции, помръкваше, но само за миг, защото вечерта напредваше, а трябваше да подготви храна за всички и да подбере дрехите си за утрешния ден.

Ирина въведе още по- голяма строгост в домакинските сметки. Предвиждаше всеки разход, купуваше умерено и дори с пазарлъци, когато цената й се виждаше висока. Намери полезни начини за икономии без в семейството да се стига до лишения.  А тя, самата? Тя се задоволяваше с малко. Хранеше се без глезотии в обедната почивка, вървеше пеша за да пести от транспорт, купуваше си евтина козметика, лакираше ноктите си сама с непохватните пръсти и не се случи да посети фризъор за прическа, дори при някакъв повод.

 Не пестеше пари за новите си увлечения обаче. Облечена в евтини, но много чисти дрехи, тя ходеше на кино в отдалечен квартал и после се прибираше с такси. Посещаваше изложби и  концерти след които винаги оставяше скромна сума пари за благотворителност. Макар и рядко, след спестен сериозен разход или след получена към заплатата премия  си купуваше книга с гланцирани репродукции на картини от антикварна сергия. За госпожа Ирина бе празник и когато си позволеше да посети театрално представление. Понякога с колежка, но най- често сама, тя пристигаше доста по- рано пред театъра. Влизаше във фоайето, оглеждаше жадно  колоните,  високите тавани с пламнали полилеи, мраморните стълби постлани с пътеки, по които спокойни двойки се изкачваха към балкона хванати под ръка. През лятото изчакваше началото отвън, в градината. Слушаше шума от фонтана, който пръскаше хладина, гледаше хората, жените с голи рамене и чантички под мищница, мъжете сдържани, с разкопчани, официални ризи. Въздишаше тя, благодареше на съдбата си, че й е отредила да попадне на това място и чувстваше, че живее, живее.  Изглеждаше спектакъла с усмивка и след края никак не бързаше да излезе от залата. Беше много щастлива след такива вечери Ирина, но най- голямата й любов си оставаха картините. С тях бяха свързани и най- големите й мечти. Виждаше се как ходи на екскурзия, разглежда площади и сгради в някой  пълен с туристи европейски град. Представяше си как посещава огромен музей, с безброй етажи и подредени картини, където трудно се вижда края на коридорите, където е тихо като в църква, подът блести заедно с платната, а уредниците са облечени досущ като един и кимват на всеки посетител. Тези мечти й бяха много сладки, но здраво стъпила на земята, тя им се наслаждаваше миг- два и ги отпращаше, преди да подгони  задължения си. Все пак в тези трудни за културата времена, събития не се случваха толкова често, колкото й се искаше, а и приходите на семейството, не позволяваха волности.

Промени се Ирина и доби увереност. Все по- често можеше да я види човек  как  сама подхваща разговор между непознати хора, как изказва мнение, показва знания и завързва приятелства. Ласкаеше се от проявеното внимание и бе доволна, че те, хората на изкуствата я приемат за равна и дори се заслушват в думите й. Оставила добри впечатления у напълно непознати доскоро хора, Ирина се отправяше бодро към дома, доволна от вечерта и от себе си. Тогава закачила копринения си шал в антрето, тя се прощаваше и с вечерните сладки спомени. Ето я кухнята, непроветрена и отрупана с чинии около мивката, чехли изоставени на последната стъпка пред дивана в хола, шум от телевизора, който сякаш никога не намираше покой и тежкото дишане на Танко, той отново не бе намерил сили да дочака завръщането й. Отказа се да надникне в стаята на сина си Ирина, оттам се чуваха обичайните звуци от игрите му пред компютъра. Вместо това пъргаво и все още облечена в дрехите за излизане, тя набързо въведе ред в неразборията. Отдавна намерила място за всяка вещ, строга и подредена, когато ставаше дума за собствения й дом, тя скоро се отпусна с доволство върху една табуретка, току пред краката на спящият си мъж.  Напоследък все по- често й се случваше да се замисли. Как ли би протекъл животът й, ако се бе омъжила за друг мъж, някой по- чувствителен, по- красноречив и по- изтънчен от нейния Танко? Или някой друг, по- сдържан, но заможен, който да посрещне с ласкав поглед появилите се у нея позабравените, момински увлечения към изкуството?

 Прогони мислите си Ирина, влезе в банята да се изкъпе хубаво след дългия ден и си легна в чистите чаршафи. В тези най- хубави мигове след завръщането у дома тя се отпусна съвсем, доловила ароматът на любимия сапун. В съседната стая, мъжът й се преобръщаше с  пръхтене в съня си и холния диван скърцаше от тежестта му. Добър мъж се оказа нейния Танко. Послушен и отзивчив той следваше всичките съвети на жена си, спазваше правилата на дома, работеше без да се щади и предаваше цялата си заплата до стотинка в нейните ръце. Не се случи за толкова години да й каже груба дума или недай Боже да й посегне. Добродушен, но скучен, той я прие без желание и страст в големите си обятия и така заживяха. Не я потърси с похот и нетърпение, както други млади влюбени търсиха жените си, не я приласка, не се заигра с нея в леглото, нито си пролича да изпита радост от здравото й тяло. Тя се озадачи от това безразличие, но израснала в семейство със студени родители, не се престраши първа да изяви желание за близост, не посмя да зададе въпроси, нито му потърси сметка. Така, макар и рядко, те се любеха мълчаливо, без волности и излишни движения, така както някои хора се хранеха, четяха книга или подреждаха гардероба си. Ирина се примири с това положение, докато годините изтичаха. Понякога обаче я спохождаше силно желание да бъде погалена или да чуе тиха, мръсна думичка в ухото си.

Новите й познати й бяха споменали за едно чудесно кафене при това почти в нейния квартал, където се събирали за приказка и на питие всякакви чудаци. Посещавали го художници, писатели, артисти от местния театър. През зимата било уютно от камината, а през топлите месеци клиентите се радвали на лятната градина. От нея остана очарована и Ирина, когато един почивен ден откри кафенето по време на разходка. Оттогава при всяка възможност ходеше там. Сядаше на открито под шарената сянка от смокинивите клони, поръчваше си сок, капучино или просто газирана вода с кубчета лед и кръстосваше крака с усмивка. Слушаше тихата музика или си вземаше списание от бара. Бавно падаше летния мрак, включваха фенерите и все така в тишина и покой се появяваха обичайните посетители, местеха столове един към друг и се усамотяваха в приказки. Сега госпожа Ирина си поръчваше чаша вино. В малкия двор с калдаръмени плочки всички се познаваха и скоро тя се оказваше част от някой разговор.

Една вечер тя с интерес и почуда зърна мъж седнал сам на маса с два стола. Лицето му й се стори твърде познато и тя прикрито го разгледа. Руса, добре срясана коса, кротки очи и рядка брада, блуза без яка и едни прозрачно бели ръце отпуснати пред чашата му с питие. Залута се Ирина в спомените си, защото бе сигурна, че го е виждала и по- рано. Той, нехаен за нейния интерес повдигна ръка да повика сервитъорката и тогава тя си спомни малката галерия, която  бе срещнала онази мразовита вечер по пътя за дома. Спомни си червения фенер на прага, музиката и най- вече картините, тези картини, които я грабнаха още с влизането, неговите картини. Той ги бе нарисувал и тогава току- що напуснала работното си място, попаднала в един нов и чуден свят, тя гледаше платната, гледаше него и цветната му риза, после отново се разхождаше покрай картините и не спираше да недоумява как толкова много талант може да се побере в две ръце. Въпреки, че разгледа изложбата няколко вечери поред тя не посмя пред другите хора да се запознае с него и да му сподели възхищението си от неговите работи. Сега в тихия, летен двор, седнал така наблизо до нея с меките очи и чудновати ръце, той светеше като лампа с таланта си и я привличаше. Стана Ирина твърдо решена да го заговори и пристъпи към неговата маса. Той тъкмо се бе изправил и прибираше цигарите си в джоба на ризата. Тя подхвана:

-Ще бъде ли удобно...да кажа, че...много харесвам картините Ви..наистина много?!

Той я погледна нервно, като натрапница и сега меките му очи се бяха изострили в неприязън.

-И сигурно сте си купили много от тях?!- попита рязко и я подмина.

Тя остана сама, няма и стъписана от тази неочаквана грубост в средата на дворчето. Двама непознати мъже пиеха бира на съседна маса.

-Не му обръщайте внимание!- каза спокойно единия – Напушил се е още следобед...или е прекалил с хапчетата!

- Или просто е пиян?!- предположи кротко другия.

Наивна, но вечно сговорчива и пълна с добри намерения, тя се върна при своята маса и седна. „ Хапчета...бе единствената дума, която бе запомнила от приказките на двамата мъже...Болен е значи...изглежда сравнително млад, а вече болен...да, бе чувала и чела, че много таланти си отиват без време от този свят“

След няколко дни той се появи в кафенето. Видя я сама под смокиновите клони, приближи се със свежо излъчване и протегна ръка:

-Онази вечер бях ужасен....без никаква причина...извинявам се от сърце!

Тя му прости мълчаливо, с усмивка, а той се приведе с двете ръце опрени върху нейната маса:

-Ще бъде ли удобно да почерпя с нещо за извинение?!

Ирина смутено се възпротиви, но той настоя, повика с небрежен жест сервитъорката и седна. Облечен с ленена риза и светли панталони, той създаде настроение веднага щом се появи. Приличаше на човек, който се радва на живота и е излязъл на разходка, за да го покаже това на всички. Заговориха се за кафенето и неговите посетители, за лятото така горещо тази година, за нейната скучна професия и за неговото изкуство. Той се оказа начетен и приказлив, с хубаво чувство за хумор. Поръча коктейли и за двамата въпреки отказите на Ирина и остана около час на нейната маса. Разказа  интересни случки от живота си на творец и някак между другото й направи комплимент за роклята и за свежата кожа на лицето. После благодари за приятно прекараното в нейната компания време и се премести на маса при други хора. Тя допиваше с блеснали очи коктейла си, чуваше  мекия му говор някъде зад гърба си от който  приятелите му избухваха в смях. Скоро госпожа Ирина си тръгна, защото времето напредваше. Приятно се бе почувствала в компанията на художника, няма какво да се каже.

От тази вечер нататък, колкото й рядко да ходеше в кафенето, тя без да си признава, се улавяше, че прикрито се оглежда из масите за него. Той също не идваше всяка вечер, но когато се появеше, не пропускаше да я поздрави. Ако беше сам поръчваше питие и за двамата и се застояваше за разговор, а ако беше с компания или с жена, се отбиваше заминутка при нейната маса и на Ирина й се струваше, че винаги меко оглежда чертите й, сякаш искаше да ги запомни, за да може да ги нарисува. Забавен и духовит, той привличаше като магнит, но  Ирина бе вече забелязала, как често скача от стола си, ходи до тоалетна или по някакви други свои работи, после се връща, сменя настроението и вместо обичайното весело изражение, скоро лицето му помръква. Също така се случваше и да си тръгне, без си вземе довиждане с никого.

Няколко седмици тя не го срещна в кафенето. Една вечер, вече в началото на септември, още с влизането в  двора, тя го видя седнал между други хора на отдалечена маса. Някак без никаква причина Ирина се зарадва, намери си свободно място, затърси нещо в дамската чанта, после стана, отправи се към бара за списание или за питие, забрави парите си, върна се и изобщо се обърка съвсем. По- късно, както се случваше обичайно, той я видя и дойде за да я поздрави. Стори й се спокоен, с бяла, много чиста риза, над която очите му изглеждаха още по- меки. Не бе забелязала досега, че е така сребърна и брадата му около устата. Седна и веднага й заразказва за новата си картина, широка колкото половин стая и така висока, че му се налагало да използва стълба. Лягал и се събуждал с мисълта за картината, но незнайно защо все се тревожел, че може да се случи нещо непредвидено и да не може да я довърши. Преди да се върне при приятелите си, той бодро подхвана:

-Каня те утре в ателието....тя ще бъде увита в чаршаф...но ще видиш другите ми работи...и тия, които драскам и тези, които съм изоставил!

Тя онемя, но сякаш кимна със съгласие. Все в същата мъгла и с вълнение, Ирина по- късно си спомни, че се бяха  разбрали, тя да дойде в кафенето след работа и да тръгнат.

Тя бе съвсем разсеяна следващия ден в кантората. Радваше се, няма никакво съмнение. Радваше се, че  точно тя, никому непознатата домакиня Ирина е поканена в ателието на талантлив художник. Вече си представяше как ще пристъпи и ще разгледа картини, статуетки и всякакви изящни неща под светлината от единствения тавански прозорец. После по обяд я налегнаха съмнения. Тя е семейна жена, с положение и някак не е редно да приема такива покани. Може да я срещне някой познат, или приятелка или колежка, а не дай си Боже да се изправи срещу нея някой от другите монтъори в сервиза на Танко. Какво пък, отбеляза сама пред себе си тя в ранния следобед, не прави нищо нередно все пак. Не е излязла на разходка, не е хваната под ръка с мъж, нито позволява някаква интимност. При това до нея не върви съмнителен човек, а известен художник и те не се крият за да отиват на забавление или за разврат, а в неговото ателие. Успокои се госпожа Ирина от мислите си, дори откликна на забавен разговор с  колежките.

Някак неволно тя облече роклята, която той бе харесал една от вечерите в кафенето.

А ателието й хареса. Беше просторна стая  затъмнена с тежки завеси и един единствен открит прозорец от който се виждаше малка тераса и изглед към някакви далечни хълмове. Имаше два големи дивана с безразборно пръснати възглавници върху тях. Бе тихо, приятно хладно, миришеше на ароматизирана свещ и отвсякъде, потайни, но ярки надничаха картини. Ирина ги видя облегнати по стените или закачени на различна височина, изоставени върху статив или покрити с изцапано платно, или така наскоро рисувани, че боята все още не бе започнала да лъщи срещу слабата светлина от прозореца. Видя и скиците, рисувани сякаш с пастел, пръснати като листа от дърво навсякъде. Пристъпи до висока маса, груба като занаятчийски тезгях, зърна четките, потопени в кутии, зад тях закачалка с оцветен от различни бои дъждобран, а по- надолу в най-тъмния ъгъл се белееше чаршафа, с който бе покрил голямата си картина, както обеща. Усмихна се Ирина сама на себе си. Колко загадъчно и красиво й се струваше това място. Не е ли тайнство това да си художник, да срещаш хиляди образи в сумрака на ателието или да ги запомняш след съня от обедната дрямка и да бързаш да ги нарисуваш така ярки и истински, незнайно защо преминали и през твоята душа.

Той се приближи тихо и й подаде чаша в която зеленееше питие, навярно любимите му коктейли, както предположи тя. Покани я на един от диваните, тя приглади роклята си като ученичка и седна без да отделя поглед от творенията му. Тогава той заразказва напосоки. За живота си като дете, когато открили таланта му, за любовните си  истории все с мъчителен край, за самотата, която не спирала да го навестява. Говореше кротко, бързо намерил думите си, с малко тъга, но с надежда, че вечното изкуство е единственото спасение за съмненията на хората. Отзивчива и беззащитна пред красивите думи, Ирина го слушаше с неволно отворена уста, усмихваше се, кимаше и понякога свенливо навеждаше глава.

-Искаш ли да те нарисувам?- я попита непринудено той.

После я погледна настойчиво.

-О....аз най- се радвам, когато разглеждам!- отговори с неудобство тя.

Тогава той й разказа за напористи девойки и жени, които без да са почитателки на изобразителното изкуство му се бяха предлагали като модели. Да, призна си той, винаги е оставал изумен, как е възможно жени да бъдат така настоятелни да му предлагат голотата си, когато той като творец, не е видял нищо в тях, което да си заслужава да бъде завинаги превърнато в картина. Тя кимна, съгласна с всяка негова дума. Прииска й се да излезе навън, да види гледката от терасата му и да подиша чист въздух след ароматната свещ. Той се изправи, усмихна й се и вече застанал зад гърба й, тя го чу да трополи и да размества предмети. Зает с подготовка, той тихо и някак между другото прошепна:

-Хайде...събличай се!

Ирина се изуми, сигурна, че не е чула правилно думите му. После след няколко мига на колебание се обърна и го видя приведен. Той си избираше нужни неща и наистина се подготвяше да  рисува. Тя онемя. Премести се в другия край на дивана, огледа се и потърси чантата си, но си спомни, че още след влизането, той й бе предложил да я остави в антрето. Навън слънцето се скриваше и падаше хлад. Тук в ателието, предметите вече се различаваха трудно, а тя с тревога го слушаше как трополи с вещите си и тихо негодува от нещо, което не може да открие. Скоро запали още една свещ, разходи се с нея из стаята и сянката му се уголемяваше или се снижаваше с изкривяване по стените при всяка крачка. Явно  търсеше нещо. После настана тишина. Тя затаи дъх. Прииска й се отново да приглади косата си в неудобство. Вместо това погледна скришом през рамо. Сега сянката му не тъмнееше по никоя стена. Сякаш бе приклекнал и  бе притаил дъх, също като нея.

-Съблечи се!- чу гласът му зад облегалката на дивана. Тя трепна неудържимо и коленете й заиграха едно към друго. Дали е бил в друга стая и току- що се е върнал без тя да е чула стъпките му, или през цялото време е бил зад гърба й и е сдържал дишането си за да я дебне?

-Съблечи се!- подхвана той отново – Ще се получи хубава картина!

Съвсем изплашена тя не отговори, защото знаеше, че гласът й ще затрепери като колената. Дочу как той отново  закрачи в размисъл зад гърба й. Тогава насред страх и срам, че е попаднала тук, тя намери увереност и проговори все така, без да повдига глава:

О..не трябва...аз..не се събличам така!

Той се засмя рязко, отсечено, но доста по- различно от онези вечери в кафенето, когато бе чувала как се смее с приятелите си. Без да го вижда, тя разбра, че се отдалечава и шумът от домашните му чехли заглъхна в някаква съседна стая. Изпаднала в безпокойство, Ирина вече искаше да си отива. Не й харесваше ателието му, сега осветено от една мъждукаща свещ, не й се разглеждаха картини, нито я блазнеха статуетките. Искаше да си отиде. Той се появи, тих и червеникав от лампата, която бе светнал в антрето. Приседна на облегалката на дивана, като дух, който поспира за кратка почивка и с променен глас и светнали очи й разказа за нерадостното си детство, за младостта на художника, така посърнала и бедна, когато няма на кого да се опре, за трудностите, за изменчивите приятели и за нехайството на иначе близки доскоро хора. Изглеждаше различен и мрачен. Нямаше и следа от онази веселост, с която я бе посрещнал. Стори й се, че и лицето му е променено. Тя се изправи, решена да подиша въздух на терасата и да се разсее. Той скочи пъргав като котка и я настигна с няколко крачки. Изплашена и в нереалност, облегната до стената Ирина го видя съвсем близо до себе си. Притисна я и почти я допря с уста. Силно миришеше на алкохол и на нещо друго, сладникаво.

-Любила ли си се досега с художник?- я попита закачливо и в следващия миг тя усети диханието, нетърпеливите му устни, езика, с който облиза врата й. Тя изпадна в недоумение и паника. Успя само да извърне глава настрани, за да избегне близоста му. Той прие мълчанието й като съгласие. Вече я целуваше неудържимо, по лицето, по шията, навсякъде където го насочеше желанието. Отдръпна се само за миг, колкото да я огледа с мътни очи и да се зарадва:

-Много си апетитна!?

Тя не чуваше думите му. Виждаше само едно непознато, много приближено, неканено  лице, което я плашеше, чуваше думи, които вместо да я ласкаят я плашеха и поиска да избяга някъде, където ще бъде далеч от всякакви целуващи мъже. Вместо това разбра, че той е сложил ръце върху гърдите й. Изглеждаше дързък и доволен от това, което му се случва. Скована от паника,тя не го отблъсна грубо, защото ръцете й отказваха да се повдигнат. Той прие това като насърчение и зъбите му блеснаха в похотлива усмивка.Нахвърли се, размачка грубо отново  гърдите й, посегна да докосне бедрата й под роклята, доби смелост от страхливото й мълчание и я опипа най- безцеремонно. Тя усещаше жилавите му, нахални ръце навсякъде по себе си. Сега, когато той дишаше така учестено силната миризма на алкохол я блъскаше право в лицето. Понякога Танко лягаше при нея след няколко глътки ракия и миришеше точно така. Тя се отвращаваше и се отдръпваше в другия край на леглото.

Разгорещен и възбуден, художника дръпна едновременно и двете презрамки на роклята. Едната изпращя и увисна, а бялото рамо на Ирина светна в сумрака. Сякаш стресната от шума на скъсания плат тя трепна и се окопити. Изпита гняв към този мъж. Нахален и груб, той се опитваше да насили една почтена жена. Нападна я без никакво уважение, пиян и развратен, сякаш никога досега не се е докосвал до жена. Позволи си без право да я опипа навсякъде, скъса презрамката й без да му мигне окото.  Пое въздух. Едра и силна в ръцете, тя го отблъсна от себе си. Той залитна и се облегна на дивана. Погледна я злобно и каза с насмешка:

-Какво...дойде да гледаш картини ли, а?

-Да...да!- Извика тя с пълна искреност, стиснала скъсаната презрамка. Приличаше на дете, което всеки миг ще се разплаче, че не му вярват- Истината казвам....за картините дойдох, наистина!

Той не й повярва. Възбуден и готов на всичко за да я прелъсти,  отново се приближи. Свещта припламна за миг, тя видя очите му пред лицето си и разбра, че е попаднала в беда. Дали да извика силно за помощ? Не, ако някой сесед все пак се отзове на крясъците ще надойдат хора и ще затропат по вратата, може и полиция да повикат. Ще стане скандал. Някъде под краката им, на долния етаж скимтеше куче, или, или приспиваха малко дете? Да, Ирина си спомни, че бе видяла бебешка количка в коридора докато се изкачваха по стълбите нагоре. Той посегна за другата презрамка, после за герданчето на шията й. Наведе се като фокусник да вдигне роклята над коленете й, искаше да скъса всичко по нея и да я разголи. Тя разбра, че трябва да се бори, за себе си, за честта си, за всичко. Пристъпи, готова да смачка по пътя си от страх. Блъсна го мощно, с една полузаголена гърда и с чорлава от борбата коса. Той се олюля и загуби равновесие. Тя го удари още веднъж, този път в косматите гърди.Да, явно и сам себе си е разсъблякъл, мръсникът му с мръсник. Той изглеждаше още по- пиян. Падна, а сянката му огромна и неправилна се стовари върху стената. После вдигна изненадани очи към нея, но тя не се смили, напрегна крак и го ритна в лицето. Нещо изпука, той извика от болка и се преметна назад. Тогава тя се залута, обърна се, блъсна се в касата на врата, излезе в антрето, бързо, ето я вратата, не, не е тази, другата е, тапицираната, пресегна се за дръжката, видя чантата си на шкафчето, полегнала на една страна с лъскава тока, грабна я, отвори вратата и почти извика от радост, когато я лъхна хлада на стълбището. Хукна по стълбите надолу, бързо, бързо, без да посмее да погледне настрани и нагоре, нито по стените, където можеше да зърне сянката на онзи, който я преследва. Гледаше право пред себе си и трополеше надолу по стълбите.Почти се блъсна в бебешката количка. Значи дете е хленчело, не е скимтяло куче. Изскочи на улицата с облекчение. Бе паднал хладен мрак и минувачите намаляваха.Двама мъже се разминаха с нея и я огледаха с ирония. Разрошена, с размазано червило и скъсана рокля, тя се облегна на някаква ограда. Боже Господи, какво можеше да се случи, какъв позор? Тя, Ирина, практичната домакиня и порядъчна жена, изнасилена и пребита в дома на чужд мъж. Пристигнала доброволно, като развратница, скришом от всички в тъмното му ателие във време в което други жени събират семейството за вечеря. Щеше да се разчуе навсякъде, разбира се. Госпожа Ирина, изнасилена, да не повярва човек, пък изглежда така хрисима и недостъпна. Какво ще отговори на Танко, как ще се разминава със съседите си из квартала, къде ще се скрие от погледите на колежките си? Боже какъв позор. Бързо, бързо да се прибира в своя си дом, при порасналото си момче и при верния Танко. Представи си го как спи като голяма мечка с развлякания потник и една тънка струя от слюнка лъщи в ъгълчето на устата му. Тръгна в тъмнината, но се спря. Не, рано е да се завърне у дома. Те едва ли ще обърнат внимание на прибирането й, но ако все пак я забележат, няма да намери сили да обясни за вида си и за скъсаната пола.

Още на следващия ден тя изхвърли роклята. Скришом събра всичките си евтини украшени в една кутия и я мушна в дъното на гардероба. Извади шарените си шалове, шапките и няколкото си колана със седефени токи. Тях с отвращение свали в мазето, сякаш изнасяше от дома нещо заразно. От този момент спря да посещава изложби, не й се появи желание да отиде на представление, не се поблазни дори да отскочи до любимото кафене за сладка приказка на чаша чай. Върна се примирено и с желание към предишния си живот на предана домакиня. Често си спомняше за случката и все си повтаряше с облекчение„ Боже какво можеше да се случи“

Много месеци след това, в един почивен ден тя си сложи стол на терасата. Порадва се на пролетното слънце и зачете книгата, която бе захванала преди няколко дни. Хубава любовна история от която неволно се усмихваше, докато прелистваше страниците. По някое време спря и погледна задната корица. Снимка на писателя, с няколко изречения под нея. Приятно прошарен мъж, с будни очи и хубава уста.Ха, че живее и в града на Ирина. Дали човек написал така хубав роман, може и наживо да изрича красиви думи с тази хубава уста? Остави книгата върху коленете си Ирина. Размечта се. После наведе плавно главата към рамото си. Така правеше някога, много отдавна, когато  бе младо момиче. Какво пък, може писателите да не са грубияни като художниците?

                                                            К Р А Й