Градината на живота
Дърветата се къпеха в цвят. Розови, бели и лилави листенца валяха като порой. Вятърът сякаш рисуваше с тях по земята неразбираеми картини. Беше хладно, но първите лъчи на априлското слънце огряваха градината, в която се разхождаше Диляна. Падналите цветчета, сякаш пленници на гъстата ù къдрава коса, правеха иначе бледото ù измъчено лице да изглежда като от картина на някой романтик. Диляна дишаше дълбоко и в дробовете ù се просмукваше ароматът на градината. Вървеше бавно, като се опитваше да запомни всеки естествен нюанс на пролетта - зеленото на листата на акацията, розово-белите цветове на овощните дървета, белотата на късните кокичета, жълтия цвят на нарциса, синевата. Желаеше кожата ù да почувства полъха на вятъра, да усети дори трепета на въздуха. Жадуваше да разпознава гласовете на различните птици и да разбира тяхната песен, разказваща за места, които никога нямаше да посети. Искаше по-силни сетива, за да вижда, мирише, усеща и чува това, което досега не беше ...