Градината на живота
Градината на живота
Дърветата се къпеха в цвят. Розови, бели и лилави листенца валяха като порой. Вятърът сякаш рисуваше с тях по земята неразбираеми картини. Беше хладно, но първите лъчи на априлското слънце огряваха градината, в която се разхождаше Диляна. Падналите цветчета, сякаш пленници на гъстата ù къдрава коса, правеха иначе бледото ù измъчено лице да изглежда като от картина на някой романтик. Диляна дишаше дълбоко и в дробовете ù се просмукваше ароматът на градината. Вървеше бавно, като се опитваше да запомни всеки естествен нюанс на пролетта - зеленото на листата на акацията, розово-белите цветове на овощните дървета, белотата на късните кокичета, жълтия цвят на нарциса, синевата. Желаеше кожата ù да почувства полъха на вятъра, да усети дори трепета на въздуха. Жадуваше да разпознава гласовете на различните птици и да разбира тяхната песен, разказваща за места, които никога нямаше да посети. Искаше по-силни сетива, за да вижда, мирише, усеща и чува това, което досега не беше опознала - светът, какъвто трябваше да бъде от самото начало. Небето изведнъж притъмня и доби цвят на тъмносини водни боички. Диляна почувства капките дъжд по сухата си кожа. Те бяха студени като очите на докторите, с които се запозна в последните месеци. Диляна им се усмихваше, а единствено получаваше състрадателни, но хладни погледи и кухо изражение на разбиране. Капките дъжд падаха на безцветните ù устни, а тя си представяше, че са целувката на любимия, която тя така и не получи. Диляна се усмихна широко. Погледна небето, за да запомни нюанса му. Разпери ръце и се завъртя, за да усети животворната сила, която приписваха на водата. Дъждът се засили и хората около нея бягаха, за да се скрият от бурята. Диляна добре знаеше, че я мислят за луда, но това вече нямаше значение. Ничие мнение нямаше значение. Беше на 15 и умираше - това беше реалността. Застудя и Диляна реши да се прибере в болницата. Влезе в бялата си стая с легло и телевизор в онкологичното отделение и зачака вечерната визитация, която винаги започваше от нейната стая.
Бурята продължи със същата сила и през нощта - първата буря за пролетта. Диляна не доживя следващата.
Свързани произведения
Коментари
-
много ме натъжи, дълбоко в душата ми влезе този разказ..
-
Градината на живота понякога опустява!!!Красива и тъжна картина ...Градината на живота се превръща в поле на смъртта!!!Поздрав Радост!!!
-
Мисленно се пренесох в твоята приказка и не ми се тръгва от там. Поздравления от мен, чудесно разказнаш!
-
Колко болка...и колко красота...?!Радина,желая ти всичкото здраве на тази Земя!Бъди щастлива,мила!И винаги с усмивка на уста!
-
Когато по повърхността ми пробегнат тръпки... значи са ме уцелили дълбоко!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Поздрав и от мен!И успех!