Слънцето отвори очите ù, а жълтото в средата им заблестя като звезди на ясно небе и озари цялата стая. Отвсякъде си личеше, че момичето беше влюбено! Толкова влюбено, че светът около него беше розов и дори пееше и танцуваше с цялата си красота. Милото, то не виждаше нищо друго наоколо, освен цъфналите дървета, пролетните цветя и разноцветните птички, които весело цвърчаха и разперваха крила към висините. Искаше да бъде като тях и протегна ръцете си, за да прегърне и поздрави света…
            Обектът на нейните вълнения обаче, още не знаеше нищо за чувствата ù. Преди да му каже, искаше да сподели радостта си с някого, но не знаеше с кого. Нямаше приятелки. Още като малка играеше с момчетата и не искаше да е глезла като момичетата. Майка й от няколко години беше в чужбина да бере портокали и там си остана. Е, пращаше пари и не я лишаваше от нищо, но често й липсваше и то точно в такива моменти. Баща й пък ги напусна преди десетина години... Не искаше да се съветва с брат си, за да не й се смее. Двамата имаха самостоятелни стаи, собствен живот и никой не пречеше на другия, нито го разпитваше с какво се занимава. Училището им вървеше и техният свят беше този на интернет и разговорите с виртуални другари и съмишленици… 
            Сега обаче беше друго и тя не смееше да сподели с никого, за да не загуби и малкото, което имаше. Беше само на петнадесет, но се представи за по-голяма в сайта за запознанства и сложи на профила си снимка, която намери в едно избеляло тефтерче-дневник някъде между стари учебници и книги на тавана… Измисли си и име – Червеното цвете и започна да любопитства кой с какво се занимава и какво прави в момента. Изпрати няколко интересни картинки и клипове с музика. Скоро я хареса някакво момче и започнаха  да си пишат. Интересите им бяха общи - харесваха едни и същи артисти, певци, поети, художници, обичаха едни  и същи лакомства, четяха еднакви книги, гледаха фантастика и криминалета, падаха си по плуването… Музата я осени и тя започна да реди за закачка първо рими на дребни неща, а после прописа и първите си стихове. Момчето имаше остър ум и тя беше във възторг от него. Нямаше снимка, но усещаше с цялата си емоционална душа, че беше за нея. Не издържаше и искаше да му признае чувствата си, за да се видят на живо, но нещо сякаш я спираше и я караше да гадае, да очаква първата крачка от него. Той обаче не се сещаше и тогава тя реши да поиска съвет от някого, въпреки всичко. Човекът, когото избра, трябваше да знае най-добре…
           Момичето отвори плахо вратата на църквата и надникна вътре. Огледа се и бавно пристъпи. Беше попаднала в друг свят с много икони, запалени свещи, мирис на восък и тамян, тиха музика от орган и невероятно спокойствие. Към нея се отправи възрастен свещеник и тя го поздрави, а после не можа да познае гласа си,като каза:
           - Отче, искам да се изповядам… Никога не съм го правила, но сега имам нужда…
           После думите сами дойдоха и се изляха заедно с въпросите ù. Той изслуша търпеливо всичко и отвърна: 
            - Дъще, компютърът е дяволска работа… С него трябва да се внимава много… На петнадесет години си и е грях такава любов. Забрави всичко, докато е време! Гледай си уроците и идвай по-често тук в църквата. Сигурен съм, че ще намериш път към себе си и към Бога!
            Тя съвсем се обърка. Прибра се вкъщи с подкосени крака, а сълзите се стичаха по лицето й и не знаеше как да ги спре. Легна на леглото си и зарида с глас. Не хапна нищо през целия ден, нито отиде на училище. Стана ù лошо и вдигна температура. Започна да се тресе и да бълнува…
            Вечерта брат й я намери така. Уплаши се и започна да я разпитва, преди да се реши да извика лекар. Тя  го погледна някак странно, преглътна сълзите си и само повтаряше:”Обичам го!... Обичам го !”… Накрая изплю камъчето. Той се усмихна и се опита да я разсее:
            - Ех, хлапе! Що не питаш за такива работи?... Ами, то и аз съм си хванал едно страхотно гадже от интернет, ама не се съветвам с попове… Май съм хлътнал много и е крайно време да се видим. Усещам, че ще е нещо хубаво, защото много си допадаме… Хайде спри да плачеш! Искаш ли да ми помогнеш? Трябва вече да й се обясня в любов… Не ставай, не ставай! Ще донеса тук лаптопа си…
            Когато се върна и отвори сайта, сълзите на сестра му рукнаха отново. Попита я:
           - Какво има пак? Няма ли да ми помогнеш? Вие момичетата по ги разбирате тия неща, нали сте различни - някак си емоционални и дребните неща ви впечатляват. Давай!
            Тя го погледна със зачервени очи и с глух, далечен глас успя да каже:
            - Батко, батко!… Моля те, не ми се сърди само!... Сляп ли си?... Погледни добре, погледни! Та това е една стара снимка на мама, а Червеното цвете - съм аз…

            
Рая Вид