Не беше най-горещото лято, което излетувах, ала мъчно беше, и още се напъва да прежуря туй циганско слънце. Живота тук в моя роден град е винаги, като спрял. Завърнах се да видя майка и баща. Стареят. Живота им Ей тъй мина. В тревоги, недоимък и ядове. Поседях, поседях и клекнах. Дълго още няма да се изправя... Хванах пътя. Подминах и къща и комшии, и познати и се озовах там - на баира. На връх село. Гробищата... 

-Здравей, Дядо! Ето ме тук съм си. Дойдох най-сетне да те видя, че на колкото места бях, все твоя камък дирех... 

"Ех, синко..., сам идеш! Все мислех - булка ще доведеш. Някое хубаво момиче, дето да ти подхожда и отвън, и отвътре..." 

-Е, сам дойдох, Дядо! Никоя не остана с мене. С никоя не останах аз. 

Хамалогия голяма! Все ги гоня, момите! Една мен не подири. Все обич им прося, а любов... Не ѝ вярвам вече. Мижитурничева е тя. Вятър и мъгла. Та, за туй сам си дойдох. С буцата в гърлото и камъка на шията. Тъй ще се затрия, Дядо! От глупост към мене си... Ей го на, ами искаше да спре туй сърце мойто! Натегнаха ме гърди и ръце. Свих се на кълбо от болка. Пот се лееше от мен, сякаш с кофи, изливана... Косъма е по-дебел, от туй що късмет му викат! Оцелях. Борих се. А и Доктора - Бог да го поживи, спаси ме. 

-Герой си ти, Данаиле! Тъй ми рече той, Дядо... Ето, виждаш ли? Грехове имам още да плащам, или радост да избелее мрака ми. Знам ли и аз... 

Поприведох се към земята, пред дядовия гроб, за да го чувам по-добре, ала никакъв звук. Даже въздуха се застоя сякаш... Поогледах се. Едни жълти, прегорели треви като папурища дълги. Накривени надгробни плочи. Избелели надписи и дати. Тук-там някой кос кацне па грабне от подаянията. Гладни кучета прелайват, като че се смеят - също хиени. Едно слънце се облещило и пари камъните и земята, а септември средата подмина... Тежко време. И аз едва дишам. Туй сърце нали рекоха да го вардя... За кога ли, за кого ли?... 

"-За тебе си го варди, чеде! То твойта кръв преобръща! Твоя живот върти! Пази го, сине! На Баба си мъките имаш ти. И тя с болно сърце беше, знаеш, ала не се предаде! Блъскаше по нивята и из двора. Не се спря. Млада и рекоха ще си отиде, ала поживя си. Е, надживях я аз, та я изстрадах... Не се давай на никой, момчето ми! Тя тая дето ще ти обикне сърцето няма да те пита болен ли си, здрав ли си. Ще я познаеш по туй, че няма въпроси да задава, а ще те наобича едно хубаво, та да видиш сърце ли, хоро ще играеш! Тя любовта те кара да рипаш, а не кахърен да си! Ей по туй ще я познаеш, сине! Има я! Ще дойде! Само си повтаряй, че сърцето ти е здраво! Болен признаеш ли се, болен ще легнеш! От мен да знаеш!"

-Не зная, Дядо що да сторя... Ще поседя още, докато се позасиля, па ще хвана пак из чужбините. Мъчи ме тук всичко. Въздуха ми не стига. Болен не бях, ала болен станах тук... А за любовта... Не я искам вече. Сам ще съм си. Която и да ми дойде присърце, бърже ще я отпрати душата ми. Тия тъжни очи, мойте нивга не ще се засмеят пак... Забравиха що е то радост. Не се оплаквам, Дядо! Втвърди се цялото ми същество. Като мускул станах. Не ща вече да се отпущам. Крепост на себе си ще съм. Тъй стана живота ми. Аз ли го направих, или някой ми “помогна” - все тая. Ще го живея с тоя избор. Мой си е. На мен си да се сърдя, мен си да хуля!...

Та, толкоз от мене, Дядо... С наведена глава вървях, ала вдигах очи нагоре. Нещо в мене още се надява. Сигурно щото жив съм още... 

Позагладих мотичката, отесах по-едрите треви, да се пооткрие гроба. Запалих две свещици за Баба и Дядо, че на едно място са, както си трябва, поседях, поседях и като прихнах... не мога да спра... Толкоз плач съм държал в себе си, че сега да се удавя сълзи имах... Изведнъж се заоблачи. Гръм преряза тишината. Залюляха листата на старите орехи наоколо, зашумяха и вятъра разхлади тоз мо̀рен баир... Преръси дъжд през две-три светкавици, погледнах нагоре и видях един гарван, кацнал на дървения елекрически стълб. Преграчи няколко пъти, размаха силните си криле и пое надолу към село... 

-Ще дойда там под камъка, Дядо! Бях тръгнал ала Господ ли, Дявол ли, ми рече: Не още, не още... 

Такъв дъжд се изсипа, че вълни от кал ми пълнеха обущата и търкаляха чакълищата по шанците. Прибрах се в дядовата къща, отидох до мазето, извадих едно прашлясало шише ракия, налях в една чашка голяма, колкото напръстник и отпих... После влязох в на дядо собата, легнах на дъсченото легло и заспах... А дъждът чукаше по прозореца, сякаш ведно с пулса на сърцето ми... 

Из "Гроба на Дядо" 

Danny Diester 

/Стихопат/