5.

- Ханк, защо не ми каза? – Ерик стискаше телефона в дясната си ръка до болка. Лявата бе вкопчил в челото си. Глупаво, разбира се, с длан не можеше да предпази съзнанието си от Чарлс. Вероятно и в момента го усещаше какво прави, с кого говори. Да бях сложил каската!

- Какво да не съм ти казал? – гласът от другия край на линията звучеше доста бодро. За миг тази бодрост го накара да си представи оживлението на поредния учебен ден в Института; десетките деца, разминаващи се по коридорите, смехът, закачките помежду им, призивите на учителите. Колко учители всъщност бяха останали? Ханк, Ороро, Скот, Лоугън, Питър и Кърт? Способни ли бяха те наистина да опазят завета на Чарлс? Да опазят всичко?

- Не ми каза, че възнамерява да се самоунищожи!

- Какво? – бодростта в гласа рязко се смени с напрежение. На Ерик му се стори, че долавя тихо ръмжене изпод стиснати зъби. – Какви ги говориш?

- Дал си му от серума си. Ще го използва.

Тишина в линията. Дълбоко, силно изсвистяване – Ханк отпускаше задържания дъх.

- Ерик, това е негова работа. Каза ми, че се оттегля. Оттук нататък може да живее живота си както намери за добре. Съобразих се с решението му.

- Неговите способности са неговата същност! Няма да изкара дълго без тях, знаеш го! Знаеш в какво се превръща! Ханк, не може да одобряваш това!

- Сега е различно, Ерик. Не е като преди петнайсет години. Нека поживее малко истински живот - това е, което иска.

- По-различно ли е? Тогава заряза способностите си, защото страдаше, че Рейвън го изостави. Сега тя е мъртва! Джийн също е мъртва! И той вини себе си за това! По-различно е, да! Всъщност мисля, че е много, много по-лошо!

- Ерик, стига си крещял! Разбирам тревогата ти, но те уверявам, че е напълно излишна. С Чарлс го обсъдихме. Знаеш ли, той разчита на теб сега. Разчита повече от всеки друг път в живота си. Разчита на теб точно за да се справи с болката си. Мисля, че никой друг…никой друг от нас в момента не може да му помогне.

Ерик замълча. Ръката му все още беше на челото и усещаше капчици пот по дланта си. Далеч напред, на посипаната с пясък тротоарна алея, двама души забавиха хода си. Карън и Майк. Погледнаха го за миг и той им махна успокоително с ръка. Те отминаха.

Ерик се обърна към входа на дома си. Покривът се издигаше над него, с блестящи от сутрешния дъжд кафеникави керемиди. Металният гръмоотвод до комина се беше огънал – върхът на желязото сочеше право към него като обвинителен показалец.

- Добре…- той си пое дъх. Свали ръка от челото си и махна леко нагоре. Гръмоотводът се изви със скърцане назад и се върна в първоначалното си положение. – Добре, Ханк. Добре, щом казваш, ще се опитам да му помогна. Дано си прав. А иначе при вас как вървят нещата, всичко наред ли е?

- Всичко е наред. Учебните занятия вървят, децата работят отлично, въпреки злополучните събития, на които станаха свидетели. Всички проявяват разбиране. Антъни го преживява малко по-тежко, но ще се нагоди. Трябва му време.

- Чарлс разчита много на него. Каза, че вече може да работи с „Церебро“.

- Все още не, уча го в момента. Но напредва. Слушай, Ерик, ако нещо не е наред, знаеш, че винаги можеш да ми се обадиш. При най-малкия сигнал, че нещо с Чарлс се обърква, сам ще долетя и ще му взема лекарството. Но сега го остави. Нека се опита да живее.

- Добре. Благодаря ти, Ханк. Ще затварям, че ме е страх, че може да бърка в главата ми. Предай поздравите ми на всички.

- Ще предам. Доскоро, Ерик.

Започваше да се свечерява. Дните в Калифорния бяха дълги, но не вечни. Идваше момент, в който сенките най-сетне се удължаваха, и очертаните на асфалта покриви на бунгалата се сливаха един с друг. Семействата се събираха на вечеря в домовете си, самотниците като него търсеха компания за бира преди лягане, а някои – по-младите, предимно - свиреха и пееха на групички в градините. Ерик обичаше да прекарва вечерите заедно с Иван и Пабло – чужденци и изгнаници като него самия. Обикновено си правеха барбекю и пиеха бира на верандата на Пабло. Понякога обсъждаха общественото устройство и развитието на селото им, чиито кмет бе самият Пабло, но по- често потъваха в спомени – повечето горчиви, но някои носталгични и разнежващи. Миналото и настоящето бяха разрешени, бъдещето – не. Никога не говореха за бъдещето. То бе затворена улица за всеки от тях. 

Тази вечер обаче не му се пиеше бира. Не му се виждаше с никого. Искаше просто да си вземе душ и да си легне. „Минавам през Лили за петнайсет минути и се прибирам!“

За щастие, я намери сама на верандата ѝ. Седеше на плетения си стол и се люлееше леко, вгледана във виолетовата светлина на залязващото зад боровете слънце. Ярко червената ѝ коса се спускаше на вълни върху жилетката от същия цвят – огън, разпалващ огън. В контраст с косата, кожата ѝ бе стряскащо бяла. От три години я познаваше и винаги се стряскаше от тази кожа. Спомняше си как в началото я попита дали не е вампир, а тя се смя, смя. После му предложи да го ухапе, за да провери. Ерик скоро бе загубил жена си и дъщеря си. Каза ѝ: „Не, благодаря. Ще мина и без това.“ Лили така ѝ не преодоля равнодушието му към външния ѝ вид, което пращаше на колене всеки мъж, който я видеше. „Ти, освен че мачкаш желязо, и отвътре ли си железен?“, попита го веднъж, след отдръпването му от поредния ѝ флирт. „Да.“ Каза ѝ. „И ако не искаш да се счупиш, не се блъскай в мен. Общувай само на разстояние.“

- Къде са главоболията, плекситите и стомашните разстройства? – Ерик се изкачи по стъпалата и ѝ се ухили. – Да не би едноседмичното ми отсъствие да се е отразило така добре на здравето на местното население?

- Не, Ерик – тя се обърна към него с мила усмивка. Носеше тъмно червило, клепачите на огромните ѝ сини очи бяха притворени. – Слънцето е. Започна лятото, а началото на лятото винаги носи здраве.

- Боя се, че скоро ще трябва да се грижиш за истински пациент – той седна на един от столовете около ниската дървена масичка.

- Имаш предвид…- клепачите ѝ бавно се разтвориха. Въпреки че отношенията им отдавна бяха чисто приятелски, в очите ѝ винаги затрептяваха закачливи пламъчета, когато го видеше. Сега, за негова изненада, тези пламъчета ги нямаше. За първи път откакто я познаваше, той не долови у нея нито следа от интерес към присъствието му. Синевата на очите ѝ се разтваряше някъде далеч отвъд него, в боровата гора и виолетовото небе. И още по-далеч. Там, докъдето той нямаше как да достигне. – Имаш предвид, човекът, когото дойде с теб тази сутрин? С черния „Ягуар“?

Ерик опря лакти на коленете се и се наведе напред.

- Видяла си ни?

- Отдалеч. Минавах, когато слизахте от колите, връщах се от пазара.

- Каза ли на някого?

- Излишните думи често носят болка, Ерик – отвърна тя тихо. – Знаеш, че не съм способна да причинявам болка. На никого.

- Знам. Извинявай за глупавия въпрос. Утре ще го запозная с всички. Реши да се установи тук, при нас, Лили. Повече няма да се занимава с това, с което се занимаваше…преди. Мислиш ли, че ще го приемат добре?

- Той е професор Екс – тонът ѝ бе все така тих. – Вече е легенда. Повечето хора тук му се възхищават – винаги са му са се възхищавали, въпреки твоето отношение. Защо да не го приемат добре?

- Не знам. Исках просто да се уверя, че…както и да е. Решил е да прави разни експерименти със себе си и ще има нужда от болкоуспокояващи. По-силни от тези, които медицината може да му даде, нали разбираш. За дълго време.

- Ясно – Лили се усмихна. – Нали тези експерименти няма да застрашат живота му? Знаеш, че в такъв случай не мога да се заема.

- О, не, не мисля. Психиката му могат да застрашат само. Ако се постараем да опазим психиката му, ще опазим и живота му.

- Много чаровен мъж е той – забеляза Лили. Загърна се по-плътно в жилетката си. – По телевизията не изглежда така. Не толкова….как да го кажа…толкова крехък.

Ерик си пое дъх. Надигна рамене, опря лакти на масата и се наведе напред.

- Наистина е крехък – промълви той бавно. Гледаше я право в очите. – И е мой приятел. Ще се погрижиш да не го боли. Няма да го омагьосваш. Разбрано?

- Разбрано, здравеняко. Хайде, тръгвай си, докато не ти се е огънала желязната броня. – изпроводи го с лек, нежен смях, като полъх на морски бриз, докато той слизаше почти тичешком по стъпалата на верандата ѝ. Твърде идеална беше тази жена. Просто твърде идеална. Не се издържаше.

6.

Нов Хоризонт, селото на мутантите, като всяко друго американско село, имаше център. Кръгъл площад с фонтан в средата, в който през лятото се плискаха деца и протягаха ръце, за да уловят струите, течащи от ръцете на бронзовите нимфи. Никое от тези деца не играеше с водата сега, но следите от забавленията им си личаха по изгнилите листа, плуващи в басейна, по калните следи от стъпки по ниския парапет и по натрупаните на купчини, забравени цветя. „Твърде рано е, вероятно не са изчистили още.“, помисли си Чарлс, вгледан в неразборията около фонтана. В следващата секунда се упрекна за маниакалното си чувство за ред. Проклето родово наследство, от което така и не можеше да се отърве. Дано престоят му тук го излекуваше и от това.

Вдясно се издигаше скромната, бяла сграда на църква от неопределена деноминация. Отсреща двама души подреждаха столовете на просторно заведение. А отляво се червенееше широка тухлена сграда на два етажа, различна от безбройните бунгала, покрай които бе минал. Административна сграда? Кметство?

Видя скованата до заведението дървена платформа. И върху нея имаше хора, оправяха микрофон, слагаха усилватели. Чарлс въздъхна и огледа събралото се множество. „Всеки, който не е на легло, е дошъл, за да те види!“ Емоциите летяха към него като отприщена от цунами вълна; хаотични, нестройни, вълнение, вълнение, вълнение, надежда, спаси ме от мен самия, спаси ме от мен самия, зелената вълна на надеждата, която усещаше у всеки мутант, с когото се запознаваше през годините. А под нея…под нея се таеше мракът. Мрак, изтъкан от хиляди гласове, от хиляди тънки, хищни пръсти, които се пресягаха към мозъка му, деряха го, дърпаха го, разкъсваха го на парчета и единственият начин да се защити бе да включи…

…светлина….

Чарлс се закова на място. Ръцете му спряха въртенето на колелата и увиснаха безпомощно настрани. Изведнъж изгуби усет за цялото си тяло – не само за краката. Сякаш бе само съзнание, плуващо в пространството. Съзнание, уловено от нещо могъщо, нещо напълно неразбираемо. Нещо, с което не се бе сблъсквал досега. Нещо…

- Чарлс?

Гласът на Ерик. Далеч, далеч. Всичко бе останало далеч, освен тя – светлината. В това съзнание нямаше нищо друго, освен светлина. И тази светлина се разпростираше навсякъде, завземаше всичко, заличаваше всеки мрак, всяко погрешно разляно мастилено петно, всяка купчина пепел, всяка задушаваща сажда. Беше всемогъща. Всевечна. Всеизцеляваща.

- Чарлс?

Той тръсна глава. Блокирай ги. Съзнанието му механично издигна защитните стени, които с годините се бе научил да строи за секунди, за да не полудее. Този път обаче го направи с голямо нежелание. Не искаше да напусне светлината. Беше толкова приятно там – мястото, което бе търсил цял живот, но което не можеше да назове с име. Мястото, от което понякога му се струваше, че Джийн го вика. Понякога вечер му се струваше, че тя не е мъртва, а е там и му праща късчета от тази светлина, с които да му помогне да заспи.

- Чарлс, добре ли си? – лицето на Ерик се избистри. Чарлс се усети, че диша тежко. На челото му бе избила пот. Вдигна трепереща ръка към лицето си.

- Да, да. Просто…

- Не ми казвай, че те е хванала сценична треска!

- Сценична треска ли? Мен? Шегуваш ли се? Просто…просто видях нещо. Усетих, по-скоро. Иска ми се да разбера от кой точно го усетих. Господи, виждаш ли как съм се разглезил от „Церебро“! Ако не го бях ползвал толкова години, сега щях да успявам самостоятелно да ги локализирам и без да ги познавам!

Лицето на Ерик се смръщи. В изражението му се появи нещо толкова особено, че Чарлс изпита силно изкушение да надникне в главата му. Спря се. Въздържането от бъркането в мозъците на приятелите му бе станало също такъв автоматичен навик, както и издигането на защитните стени.

- Добре, все едно! – каза Ерик. – Да вървим! Чакат ни!

7.

Кратката реч, в която не вложи никакво красноречие, но много от сърцето си – а не правеше ли всъщност така винаги? – предизвика бурни овации и усмивки по десетки лица. Един през друг започнаха да се качват на платформата, за да се здрависат и запознаят лично с него. Топли длани, имена, имена, топли длани, и надежда, надежда, надежда. И в един миг…

…светлината…

Отново застина на място. Вгледа се невярващ в ръката, стиснала неговата. Нежна, женска ръка с дълги бели пръсти. Червени къдрици, докосващи кожата му, усмивка като разлюляна от тих ветрец повърхност на езеро. Бяло лице с изящна сърцевидна форма, пълни червени устни и огромни сини очи. Синевина. А зад тях – само светлина.

- Приятно ми е да се запозная с вас, професоре – гласът ѝ приличаше на трептенето на градинска камбана. – Както казах и на приятеля ви, изглеждате много различно на живо. Много по…как да го кажа…по-нормален.

- Чакайте! – той стисна дланта ѝ, когато тя понечи да отдръпне ръката си. Гласът му бе дрезгав. – Коя…коя сте вие?

- Казвам се Лили Пърл, току-що ви се представих – сините ѝ очи се присвиха леко, но тя не направи втори опит да отдръпне ръката си. Стоеше търпеливо, докато Чарлс се впускаше в съзнанието ѝ, мъчейки се да открие поне едно малко петънце тъмнина. Летеше, оглеждаше, ровеше във всяко ъгълче, разбутваше пластове спомени, но нищо. Нищо.

- Това не е възможно! – прошепна той. Отпусна дланта си и тя отдръпна леко ръката си. Той вдигна глава и срещна очите ѝ. Тя отвърна спокойно на погледа му. Спокойно и съвсем открито. Нямаше завеси. Нито за пред него, нито за пред когото и да било друг на света.

- Кое не е възможно, професоре?

- Вие не сте възможна.

- Така ли? – тя се разсмя. Смехът ѝ го накара да се почувства млад – отново на шестнайсет, волен и щур, тичащ по полетата на огромното фамилно имение. – Уверявам ви, че съществувам и стоя точно пред вас!

- Прав си, Чарлс – обади се навъсен Ерик до него. – И аз имах същото чувство, като я видях за първи път. Че е измислица.

- В ума ви няма болка. – Чарлс продължаваше да не откъсва очи от нея. - Никаква болка. Нито следа. Сякаш….сякаш никога не сте страдала. От абсолютно нищо. Това е…това е…никога не съм виждал такова нещо!

- Това лошо нещо ли е, или добро? – запита Лили с понижен тон. Клепачите ѝ леко се притвориха и сякаш сиви облаци се спуснаха над сините езера. 

- Каква е дарбата ви? Имам предвид…има ли някаква връзка с това?

- Не знам. Умея да облекчавам физическите болки на хората. Дори и много силни. За кратко време, разбира се – не ги лекувам наистина. Просто облекчавам болката. Може да се каже, че съм едно огромно, живо болкоуспокояващо. – тя се засмя отново.

- А вашите собствени болки? Облекчавате ли ги?

- О, да. Мога.

- Само физическите?

- Какво? – тя погледна вдясно, после вляво, после в краката си, после пак към Чарлс. – Не разбрах много добре въпроса?

- Когато сте изпитвали мъка, яд, вина, отчаяние – облекчавали ли сте това?

- Аз не…- тя присви очи…- аз не изпитвам тези неща.

- Не се ядосвате на хората? Не се ядосвате на себе си? Не се страхувате? Не изпадате в отчаяние? – Чарлс напълно бе забравил за шума и навалицата около себе си; за десетките хора, които все още чакаха да се качат, за да се ръкуват с него. Единственото лице пред него бе нейното – и трябваше да разкрие загадката му. Сега, докато все още можеше.

- Не, аз…- нещо се размърда в съзнанието ѝ. Бледа сянка на спомен. Точица сивота. Понечи да увеличи обема си, но светлината моментално се надигна, смачка я и сивотата изчезна на секундата. – Не, никога.  

- Да…- промълви Чарлс, разширени от изумление очи. – О, да, разбира се! Вие облекчавате психическата си болка! И то страшно ефективно! Вероятно сте се научила да го правите автоматично, още в детството си и затова сега не разбирате, че го правите. Но го направихте, току-що го видях! Знаете ли каква е способността ви, госпожице Пърл? Контролирате любовта. Вселенската любов. Прехвърлили сте я към себе си и тя смачква в зародиш всяко негативно чувство, което можете да изпитате към себе си и съответно – към другите хора. Точно тя ви помага да облекчавате физическите болки на другите. Да облекчавате психическите им болки не можете, защото самата вие не знаете, че го правите на себе си. Не знаете как да управлявате съзнателно този процес. Можете обаче да се научите. И ако се научите, тогава…Боже мой! Вие ще изцерите целия свят! Вие сте Божи дар! Самата любов, слязла на земята! Ще възкресите човечеството! Ерик…- Чарлс се обърна към приятеля си, който стоеше до него със зяпнала уста. – Ерик, трябва да я заведеш в Института. Да я запознаеш с Ханк, с Антъни. Да позволиш на Антъни да я обучи, той ще може. Тази жена може да промени света, тя е…

- Момент, момент! Професоре…Чарлс…мога ли да ти говоря на „ти“? – Лили вдигна леко ръка нагоре.

- Да, разбира се, извинявай! Разбира се, че може, толкова ги мразя тези формалности, просто с времето са ми станали навик. Лили, нали разбираш какво ти казвам? Може би не ми вярваш, но…

- Знам за способностите ти, Чарлс и вероятно това, което казваш, е така. Бъди сигурен, обаче, че няма да отида никъде. Живея тук, сред тези хора и мястото ми е при тях. Няма да ги напусна за нищо на света, нито дори за да спася човечеството.

- Но ти не разбираш…

- Разбирам и много те уважавам, но моля те, спри дотук. Гост си в селото ни. Все още не сме те направили дори кмет. Не надвишавай правомощията си. Нали? – тя се наведе към него и го погали по бузата. Отправи му топла усмивка и се отдалечи надолу по стълбите.

Чарлс гледаше след нея дотогава, докато едно силно разтърсване не го изтръгна от съзерцанието. Обърна се. Загорялото, брадясало лице на Ерик бе наведено над неговото.

- Остави я – каза му Ерик тихо. – Каквато и да е, каквито и способности да притежава, просто я остави, приятелю. И на себе си ще направиш услуга, и на нея.

Чарлс го изгледа с разширени очи и известно време стоя мълчалив. После стисна клепачи и опря юмруци върху челото си.

- Отново същото! Отново направих същото, не виждаш ли? Не виждаш ли какво става, Ерик? Отново се помислих за император! Отново си помислих, че мога да контролирам всички. Затова трябва да спра тази лудост! – посочи към главата си. - Трябва да спра това…веднъж завинаги! Трябва да го спра! – той отчаяно удари с юмрук по облегалката на количката. Усети, че хората наоколо подскачат сепнато. Ерик грабна дръжките на количката и я избута напред.

- Продължавайте купона без нас! Почерпката е от мен! Професорът трябва да си почива…- Чарлс стискаше облегалките и от очите му започваха да текат сълзи. Не можеше да ги удържи, нито искаше.  – Моля ви да минем…да, Майк, утре ще се чуем…добре, добре, добре…

8.

В тъмнината на стаята, Чарлс затвори очи.

Пусна свободно съзнанието си и то заброди из градчето като хлапак, озовал се сред огромно царевично поле. Вървеше, препъваше се, отмяташе класове от емоции; емоции, натежали от плод, изпускащи силна, замайваща миризма; емоции тънки и изсушени от жаркото августовско слънце; емоции току-що израснали от разпукалата се след зимата земя, зелени, девствени и нетърпеливи. Вървеше все по-бързо и по-бързо, дотогава, докато не я съзря – светлината. Там, в края на полето, където класовете се разреждаха и отстъпваха място на огромна зелена поляна. Поляната се заливаше в светлина. Чарлс се затича. Прекрачи в поляната и се гмурна в светлината.

„Господи, колко е прекрасно!“

Мускулите му се отпуснаха и тялото му се понесе сред вълшебното сияние. Всичко забравяше тук, всичко. Непоносимата, черна болка, която стискаше сърцето му през последните няколко месеца, се стопяваше като мартенски сняг и оставяше след себе си само дъх на свежест. Не мислеше за нищо – нито за миналото, нито за настоящето, нито за бъдещето. Превръщаше се в частица от безкрайността на вселената, от неземната любов, която се опитваше цял живот да пренесе на света, но все не успяваше. А тя- тя я имаше в себе си. Цялата. Тя би могла. О, какво би могла да…

Чарлс? Ти ли си?

О…извини ме, Лили. Да, аз съм. Трябваше да го усетя пак. Това, което имаш в себе си. За последно. Извини ме, тръгвам след минутка.

Не знаех какво е да усещаш присъствие в ума си. Досега не бях комуникирала с телепат.

За последно ще е, Лили. Прости ми за начина, по който се отнесох днес с теб на трибуната. Откакто се помня, все се опитвам да контролирам хората. Да им помагам, дори когато не го искат. Винаги съм мислел, че е за добро, но се оказа, че съм грешал. Очевидно, докато притежавам способностите си, няма да мога да спра да го правя, затова избирам да се лиша от тях. Исках да се сбогуваме.

Ще си тръгнеш ли? Няма ли да се видим пак?

Не по този начин. Лека нощ.

Обърна се и като напрегна цялата си воля, изплува извън светлината. Скочи на края на зелената поляна и тръгна обратно през царевичната нива. Докато вървеше между класовете, вдигна глава нагоре. Над него се разстилаше синя небесна шир, прорязана от разпокъсани, карамелени облаци.

Ако си някъде там, Джийн, сбогом и на теб. Ако си ме докосвала по някакъв начин досега, вече няма да можеш. Но ще си в мислите ми. Винаги.

Очите му се отвориха в мрака на стаята. Смътните очертания на мебелите изплуваха пред него – библиотеката, гардероба, масата с компютъра. Тежкото му дишане разсичаше нощната тишина.

Чарлс се извърна леко встрани и се пресегна към нощното шкафче. Изсипа едно успокоително хапче в ръката си и го изгълта без вода. После отново затвори очи.

9.

Моменти.

Ярки, ярки моменти, рисуващи особените, преходни периоди в живота ни. Не помним поредицата от събития – помним моментите. Цвят, дума, чувство. Вкус, мирис, докосване.

Болка.

Изсипването на зелената течност в мерителното капаче – точно пет милилитра. Пет милилитра, всяка сутрин в девет часа. Гледай да не забравяш дозата, защото действието ѝ трае не повече от четиринайсет часа. Страничните ефекти ги знаеш – малко гадене в началото, лек световъртеж, но с времето ще отминат.

Леко тръпчивия вкус от течността по езика му. Трудното преглъщане. Свиването на стомаха му.

След петнайсет минути – иглите.

Стотици, хиляди, милиони игли в долната част на тялото му. Дванайсет години – явно означаваха повече, отколкото си представяше. Беше забравил напълно какво е да имаш долна част на тялото си. Грижеше се за нея, както би се грижил, ако принадлежеше на любим човек, но тя не беше негова. И сега изведнъж му се натрапи.

Чарлс лежеше в леглото и не мърдаше изобщо, докато парещите бодежи постепенно намаляха и изчезнаха. Отново се почувства почти нормално.

Почти.

Надигна се в седнало положение и предпазливо прокара пръст по кожата на бедрото си. В следващия миг подскочи и едва не изкрещя – сякаш някой се опита да напъха в тялото му горещ ръжен. Да, усещаше, определено усещаше допир, но защо така? Защо по такъв ужасен начин?

След толкова години, мозъкът ще реагира на краката ти като на чуждо тяло. Като на имплант, който се опитват да поставят в теб. Може да получиш пристъпи на паника, дори психосоматична алергична реакция.

Това бяха думите на Ханк, който бе изчел доста литература по въпроса. И Чарлс беше изчел – но хайде, де! „Моите крака са си, по дяволите!“

Не че бяха крака, които някой би искал да има. Въпреки всекидневните силови и разтегателни упражнения, които правеше, приличаха на дълги, сухи пръчки, с опъната по тях бледа кожа, покрита със светлокафяви косми. Някакъв огромен възел в средата трябваше да представлява коляно, един друг такъв долу – глезен. Да не говорим за стъпалата му – извивката на свода им почти се бе изгубила. Как изобщо щеше да стъпи на това нещо?

„Рано е за стъпване. Много рано. Дай да видим първо дали ще можеш изобщо да ги мръднеш.“

Пръстите на краката. Един по един. Бавно, мъчително. Струваше му се, че командата от мозъка му пътува светлинни години, докато стигне до пръстите. След половин час успя да помръдне всичките десет, но беше кошмарно изтощен и целият потънал в пот.

Даде си десет минутна почивка и реши да опита друго.

Премести се в количката – всяко допиране на краката му до повърхността на леглото и платнената седалка пращаше залпове от адреналин до сърцето му  - и се извози до банята. Щом влезе вътре, му трябваха още десет минути, за да успокои ритъма на сърцето си. Погледна към съда със стерилен разтвор, в който лежеше катетъра му. Сутринта в седем го бе използвал, по график. Нарочно изпи обаче две чаши вода, за да напълни по-рано пикочния си мехур. Сега бе девет и половина. Би трябвало да изпитва нужда да уринира.

Борейки се с ужаса, смъкна боксерките и се премести върху тоалетната чиния. Сложи ръка върху долната част на корема си, в основата на пениса. Стисна зъби, пренебрегвайки горещите вълни на паника, които не спираха да го заливат, сякаш стоеше на клада и двуметрови пламъци стопяваха плътта му. Да, имаше нещо. Усещаше нещо. Нещо като притискане…напрежение…опъване?

„Ти си луд. Няма да стане. Не можеш да се справиш с това. Не можеш!“

„Светът се срути около мен десетки пъти. Изгубих толкова хора, които обичах. Няма да мога да се се справя с това ли???“

След като последните струи гореща урина се изцедиха в тоалетната чиния, Чарлс припадна.

Моменти.

Гневното лице на Ерик и виковете му: „Защо не ми се обади преди да изпиеш проклетия серум? Продължаваш да се имаш за много отворен, а? Сърдечен удар ли искаш да си докараш? Няма да мръдна оттук вече, искаш или не искаш. Ще си взема походното легло и ще спя в хола. Край на самостоятелността ти, глупако!“

Тишина. Такава тишина в главата му, сякаш бе оглушал. Не бе подозирал, че светът може да е толкова тихо място за нормалните хора. Нямаше нужда вече да вдига стени, да се укрепява зад пълни със сяра ровове. Ничий глас не идваше да го безпокои, да го тормози, да го измъчва. Нито през деня, нито през нощта. Ничий.

Бурните му ридания в прегръдките на Ерик. „Толкова съм самотен, толкова съм самотен без тях. Без хората. Не ги чувствам. Не ги чувствам вече. Изоставих ги и те ме изоставиха. Свършено е, Ерик, свършено е, свършено е…“

Лицето на лекаря, на фитнес инструктора – да, имаха и един лекар, и един фитнес инструктор в селото. Все мутанти. Фитнес инструкторът можеше да сменя цвета на кожата си според обстановката, също като Мери от Института. Викаха му Хамелеон. Хамелеон обичаше да го дразни, като се сливаше с леглото, докато Чарлс не гледаше и после сгъваше коляното му с всичка сила, съвсем ненадейно. Чарлс крещеше и се заклеваше, че ще го убие, а Хамелеон умираше от смях.

Красивото лице на Лили, която се надвесва над леглото му след поредния изтощителен ден тренировки на краката – и лекарят, и Хамелеон му забраниха изрично да стъпва, преди да е разтегнал достатъчно сухожилията си и да е изградил поне елементарни наченки на мускули – и слагаше ръка на потното му чело. Забеляза ли изобщо в началото колко е красива? Сега не виждаше в нея нищо друго, освен лицето ѝ, но то му стигаше. Очите ѝ бяха като напръскани с роса хортензии, усмивката – като разпукващ се мак, а хладната ѝ длан на челото му – като милувката на древногръцка богиня.

- Скъпа, казвал ли съм ти, че я обичам тая ръка! Може ли да я откупя, да ми бъде собственост? Колко искаш за нея? Ще я давам под наем после и бързо ще си избия парите!

След подобни реплики тя го зашлевяваше по бузата и той се разсмиваше, въпреки че изпитваше такива болки, че му идеше да си пререже гърлото. На няколко пъти тя го заплашваше, че ще си тръгне и ще го остави да се гърчи в леглото до сутринта; на два пъти дори стана и отиде до вратата. Винаги се връщаше, обаче. И винаги болката минаваше. Облекчението траеше няколко часа – достатъчно, за да успее да поспи и да се приготви за следващия мъчителен ден.

Ръкоплясканията на Хамелеон в деня, в който направи първите три крачки. Ръкоплясканията му, когато за първи път успя да излезе сам от спалнята. Когато отиде сам в банята. Е, когато се изпика прав за първи път от дванайсет години насам, треньорът не беше до него, за да го аплодира, но Чарлс извади една стара бутилка уиски и си наля една чаша, макар че беше още обед и макар че лекарят му забраняваше алкохол заради болкоуспокояващите. Майната му, заслужаваше да се отпразнува. Това, както и все по-честите ерекции при вида на лицето на Лили вечер. Цели десет години спонтанното, мимолетно втвърдяване на пениса му, докато си слагаше катетъра, или докато нахлузваше някакво по-тясно бельо, го отвращаваше – все едно бъркаше в гащите на друг мъж. Знаеше, че дори и да успее да се спогоди някак с тези случайни ерекции, напълно непредвидими и съвсем краткотрайни, те не бяха достатъчни за пълноценна връзка. Реално, сексуалната и репродуктивната му функция бяха напълно нарушени. „Постави други цели пред себе си, Чарлс.“, помнеше думите на един от десетките лекари, които бе посещавал в онези първи години. „Бракът и децата не са единственото нещо на този свят.“ Е, добре - постави си други цели. Само дето се оказа, че те го доведоха до задънена улица.

Първата му разходка извън бунгалото. Вървя, подкрепян от Ерик и Хамелеон, но вървя. После започна да плува в градския басейн. В плуването ограничения нямаше – „колкото ти душа иска“, каза му лекарят. Явно душата му искаше много, защото от две дължини, за една седмица стигна до петдесет. В басейна се запозна с Ричард, мутант с хриле, който се шегуваше, че както е тръгнал, скоро и Чарлс ще му прави компания под водата. „Бих искал да мога да се преселя в океана.“, отвърна му Чарлс. „Сигурен съм, че подводният живот е много по-интересен от сухоземния!“  

В края на петия месец вече вървеше спокойно в града. Все още не можеше да тича, но ходеше без проблем до по-далечни дестинации – до супермаркета на Грета, до парка, до фитнеса, до лекарския кабинет, до кметството. Все още бе зависим от вечерните посещения на Лили, но спря болкоуспокояващите през деня. Лицето му загоря и всеки път, като се поглеждаше в огледалото, виждаше пред себе си все по-хубав, здрав и уверен в себе си мъж.