***
Ханджийското кипеше от живот. На пътя, пред самите порти на странноприемницата, имаше разпрегнати волове, магарета, коне, а каруците бяха наредени безредно встрани. Децата притичваха, като лястовички, гонейки се по пътя с разперени ръце, падаха в праха, изправяха се и отново политаха напред. Дворът беше пълен с глъч. Навили ръкави до лакти, само по ризи и елечета под топлия припек, мъжете гаврътваха по едно и хортуваха си, кога ще се бере гроздето. В тези нови, смутни времена, макар народът да се беше писал вече „отдъхнал”, селската отрудена душа, все трептеше и в надежда, и в тревога, да не се закъснее да се обере, това що ръцете са копали, рязали и връзвали. Пък и с тази новост, хиляди люде от други страни, да се стичат към тези земи, че да видят, как живее свободната вече рая, и да я научат, тези чужди хора, що е модерно и какво е ценното в непознатият свят, извън пределите на затвора в който са живели. Та българите, нямаха вяра на такива, които не можеха да им се сещат на думит ...