– Мен можеш да ме оставиш на отбивката преди града. – обади се мъжът, полеждайки часовника си. – Къщето ми е навътре в гората и ме чакат. Сигурно ще се радват да ме видят. – Той прокара пръсти в косата си. Едва сега жената забеляза, че изглежда хубав този човек, а косата му сивееше като на вълк единак, който всичко можеше да преживее, дори срещата с нея. Дори и женската ѝ порода.
– Имам планове за тях, – говореше той – но ако искаш да развеселиш Господ, разкажи му за плановете си, нали така казват?
Тя не знаеше какво да отвърне. Само успя да издърпа полата си надолу, и да покрие краката си с палтото. Първоначалният ѝ женски бяс сега беше застанал в засада с криви несигурни крачета, притихнал, объркан, неясен, като пред изтрезняване. Тя го слушаше, без да го поглежда. Пътят ставаше все по тесен. Завоите се виеха в спирала, елховите дръвчета се строяваха като руска войска, непробиваема, готова да погълне всеки, който тръгне към нея, докато гласът му започваше да звучи на тъмнокосата мило ...