Храна за птици 3
Произведение от няколко части « към първа част
– Мен можеш да ме оставиш на отбивката преди града. – обади се мъжът, полеждайки часовника си. – Къщето ми е навътре в гората и ме чакат. Сигурно ще се радват да ме видят. – Той прокара пръсти в косата си. Едва сега жената забеляза, че изглежда хубав този човек, а косата му сивееше като на вълк единак, който всичко можеше да преживее, дори срещата с нея. Дори и женската ѝ порода.
– Имам планове за тях, – говореше той – но ако искаш да развеселиш Господ, разкажи му за плановете си, нали така казват?
Тя не знаеше какво да отвърне. Само успя да издърпа полата си надолу, и да покрие краката си с палтото. Първоначалният ѝ женски бяс сега беше застанал в засада с криви несигурни крачета, притихнал, объркан, неясен, като пред изтрезняване. Тя го слушаше, без да го поглежда. Пътят ставаше все по тесен. Завоите се виеха в спирала, елховите дръвчета се строяваха като руска войска, непробиваема, готова да погълне всеки, който тръгне към нея, докато гласът му започваше да звучи на тъмнокосата мило, гладко като, че някакъв майстор зидар поставяше камъни един върху друг. Думите тракваха на място. Тежаха, някак кротко една върху друга, градяха основите на мост и всеки камък си намираше калъпа.
– Господ те прати момиче, ако не беше ти, сигурно щях да стигна чак на сутринта. Знаеш ли колко коли се извървяха преди теб? Но, хората... хората вече се плашат да качват непознати. Това ни донесе запада - страх и престъпления.
Тя се паникьоса, почувства се разкрита, търсеше пролука, нещо за което да се хване, да завърже камъните за себе си и да спре многострадалната тирада, основата на моста да рухне, да бяга, да следва плана си докрай, но сякаш той не ѝ позволяваше.
– Зюмбюлите ми, знаеш ли, момиче...
Той се умълча. След думата зюмбюл, сетивата ѝ скъсаха осмирителната риза на нейното озлобление и те останаха съвсем голи. Това усили колебанията ѝ. Започна да се пита: - "Къде е следващия камък? Намери го странни човече, намери го, защото не знам на какво съм способна ,молеше го наум тя.
– Скоро ще разцъфнат. – говореше мъжът, докато ръцете му все така кротко – една върху друга покровителстваха завързаната чанта, а очите му гледаха напред. – Така съм кръстил и къщето. Зюмбюленото къще.
Острият завой килна мъжа на една страна. Ръката му стисна кожената дръжка над него. Жената искаше да го слуша още, но само видя как няколко капки дъжд се самоубиха върху стъклото. Стори ѝ се че в една от тях видя себе си - устремена, без капка разум, или може би само с една, следвайки природата си и внезапно свърши размазана от чистачката върху стъклото. Така ли искаш да свършиш?
– А как миришат само! – отпусна отново ръката си върху торбето пътникът.
Така миришеше и нейният парфюм. Не го беше сменила от абитуриентския си бал. Колко много време беше изминало от тогава! Десет- петнайсет години. Майната му на бала. Тя живееше в миналото. Дори думите на този човек вече бяха опасани с телената мрежа на миналото. Животът е минало си помисли. В минало се превърна и последната ѝ мисъл. Няма настояще, само далечно бъдеще с радяждащи телта мечти. Но, ако те повече убиват, отколкото придържат жив духа, по-добре без тях. По-добре без тях. По течението на...
В този момент от джоба на якето на странника се разнесе руска песен, или по точно марш, който прекъсна мисълта ѝ. Беше чувала тази прекрасна мелодия няколко пъти в живота си, единият от които бяха заедно двамата с него – тя легнала на гърдите му в една стара дървена къщурка насред края на света, заслушана в мелодията на сърцето му, а после я запяха, каква лудост! И след това двамата се пренесоха на снега, той танцуваше казачок, като от руски филм. Истински благородник! А очите му, Господи очите му! Да можеше сега да е до нея! Тя би му простила всичко, всъщност нямаше за какво да прощава, просто ще го прегърне и ще продължи напред. Нямаше и на къде да продължи, може би просто щеше да му каже, че съжалява че е реагирала така и не е останала докрай нечестна. Да, можеше просто да му каже, нещо за времето, за работата и толкова. Всичко щеше да е кротко и спокойно, като приятен навик. Без да се вкарва в преразход на емоции. Прагматично и разумно. Но щеше да го излъже, а тя не можеше да повече да поддържа тази измама. Чувстваше се като натежала птица, която не можеше да лети. Не беше просто обич. Беше го носила дълго време, в себе си, но когато той разтвори пръсти за нея, тя не издържа и се протегна, към него, съвсем невъздържано, точно както постъпват малките деца, а той се смути и вместо да разтвори криле издърпа лъка и....Вероятно искаше да я предпази, или себе си, да сигурно беше така, той я обичаше съвсем приятелски, а тя....
– Едно мило момиче ме качи на стоп не се тревожи, дъще, скоро ще стигна. – чу как гласът на непознатия се промъкваше между свистенето на мислите ѝ.
Мило момиче! Къде долови тази милост, страннико? – възкликна наум тя.
– Весело посрещане и на вас! – привършваше телефонния разговор мъжът.
Тъмнокосата не се стърпя и проследи изражението му, докато той с припряни движения връщаше телефона в джоба си. Насрещните фарове осветиха лицето му. Беше развълнуван едновременно и някак объркан. Точно както и тя, когато предната нощ към 3 часа, отваряше хладилника и светлината се врязваше в нейните зеници, осветявайки последния сън с него. Беше изпитала изблик на благодарност и в същото време на объркване. Заради посегателството над избора ѝ, който повече нямаше сила да промени. Заради недовършеността на съня, който бе смлял колебанието ѝ превръщайки го в домогващо се притежание. И заради кой знае още какво. Но не искаше повече да си спомня и инстинктивно погледна в огледалото.
А то все така спеше на задната седалка –самотно, настръхнало, стиснало с крачета една пластмасова пръчка. Бълнуваше, изцвърчаваше насън, все едно си приказваше нещо забавно и като че ли искрено вярваше, че е защитено и никой не би могъл да му стори нещо зло.
© Силвия Илиева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря Ви, приятели! Сърдечни поздрави!
-
https://youtu.be/rC3_0MBVDcE
-
Тънък психологизъм, горчиви размисли, самобичуване... Очакването ескалира.
-
Става все по-вълнуващо и загадъчно... Майсторски водиш сюжетното развитие, Силве!
-
Благодаря ти, Иржи 🌹. Много мило посещение.
-
В тази случайна среща всеки от пътуващите си мисли за свои неща, дори птичето, но допирните чувства, които подозирам, ще разберем по-късно, като ни поведеш нататък, Силве...
-
Благодаря за споделеното и подкрепата Марианче, Смути, Лидия и Елка. Благодаря за любими. Успешен и усмихнат ден!
-
Наистина интересен разказ! На моменти объркващ, пренася те ту в миналото, ту в настоящето!
-
Интересно написан разказ, който те кара да чакаш развръзката. Браво!
-
Загриза ме и мен любопитството каква ще да е тая развръзка
Добре си пресъздала почти един живот и характер само в една сцена. Браво. -
Толкова мили коментари сте ми оставили, момичета, Симона, Лия, Пепи, Наде и Краси, не знам какво да кажа. Прегръщам Ви. Благодаря от сърце!
Мила Илиянка, след твоите думи човек се чувства много специално, повярвай. Но... има още какво да се желае. -
Все още сме в напрежение. Този мъж ще обърне посоката... Поздрави, Силве!
-
Досега четях мълчаливо. Харесва ми! Да видим какво ще стане!
-
...след комента на Илианка само мога да добавя - и аз чакам следващата...
-
Все съм се питала кал да определя чувството, което ме гризе и обзема след прочита на този ти вид истории. Защото, когато се впуснеш да описваш чудния живот,но през очите на смеха, тогава и ние,четящите се смеем, дори и през сълзи и така ни олеква. В този случай си постигнала една висота на драматичен заряд, пълен с виталност, а сложността на героинята ти и завидното описание на цялостния вътрешен тайфун, който ври в душата и мислите и, са за Оскар. Такава роля е трудна не само за описание,но и да се пресъздаде, дори и от най-големите актьори. Прочетох третата част, за да дам пълно мнение, но чакам следващата. Поздрави,Силве!
-
Много интересно как можеш да спасиш някой без дори да предполагаш... Поне така ми се иска, чакам с нетърпение да видя какво ще се случи!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
