Станах аз една сутрин рано-рано и преди още да съм се измила и облякла, ей така,  както си бях с розовата пижама на сини слончета и сатенената нощна шапчица на пеперудки, бам – право към хладилника! Прясно мляко ми се беше припило, защото цяла нощ бях сънувала, че се давя в розова вода за уста и викам за помощ, а помощ отнийде не иде.

  И реших да си удавя ýплаха в топло-топло прясно мляко, направо от котлона, неподсладено, без мед, какао и други разни подробности.

  Отворих аз хладилника, предвкусваща вече аромата на този тъй пленителен чистоснежнобял продукт, като виждах вече парата, вдигаща се над червената ми порцелановата чаша, точкувана като калинка, обаче не с черни, а със сини точки – но уви! Вместо кутията с достопочтено прясно мляко, сънените ми още очи съзряха на рафта чудо невиждано – жива крава! Цяла целеничка, макар и с размерите на шоколад, и също като на опаковката на ония шоколади – лилава на цвят, обаче съвсем триизмерна – тихичко мучи и кротко маха с опашка.

  Ами сега? Как се пие мляко от жива крава? Па макар и с компактни шоколадоподобни размери. Тъкмо да хлопна панически вратата на хладилника /дали не хапят?/ и да търтя към Интернет да питам чичо си Гугъл как се дои хладилна крава, гледам – и останалите продукти в това свещено хранилище на подкрепителни средства за живот също се размърдаха и започнаха да придобиват странни форми, предимно от животински и растителен вид.

  Какво ли само нямаше там? Преимуществено крави, разбира се /защото това изключително уважавано от мен животно самоотвержено е предоставило плътта и ексТрементите си за задоволяване на човешките ни хищнически потребности/ – различни по цвят, големина и гласовитост – най-истински крави. Бяла сиренна, жълта маслена, дори една – желязно-консервна от телешкото варено, което се оказа, че не било съвсем телешко, а направи си било кравешко. Пък може и тази кравичка да е била всъщност теленце – как да разбера, като в обор съм влизала само насън и понякога – виртуално!

  Не хукнах аз бързешката към чичкото Интернет, както правя при всеки изникнал изневиделица проблем. Реших, че шансът да си поприказвам с продуктите, които консумирам ежедневно, е много по-ценен от това, което ще ми съобщи камбанарията – от извора, тъй да се каже, ще /се/ почерпя.

  – Краво… – обърнах се аз възможно най-учтиво към лилавото нещо на най-горния рафт.

  Лилавото нещо се наду като балон или жаба кикерица /да не продължавам нататък/, спря да преживя и измуча ужасно засегнато:

  – Не съм ти аз никаква крава, ще ме наричаш нежно и деликатно – кравичка. А името ми е Муму. Може и да ти позволя някога да се обръщаш към мен така, но едва след като се уверя, че заслужаваш доверие и няма да навредиш на млеконадойния ми дебит-кредит.

  – Добре! – съгласих се аз сговорчиво – Кравичке…

   Но преди да успея за си задам питанката, кравата отново задъвка невидимия си зоб, после отвори огромна уста и от нея излезе… балонче. Като онези от комиксите, където се помещават репликите на героите и понеже мястото е ограничено, те си разменят само телеграфически съобщения. Обаче в нейното балонче нямаше нищо. Абсолютно! Само беше розово и с малинено-ягодов дъх и постепенно, но непоколебимо растеше.

  „Дъвка!“, казах си аз изумено. „Кравата не преживя сено, трева или каквото там ядат традиционните полянски крави – тя дъвче дъвка. Пак чудо на чудесата!“

  Тъкмо да изкажа на глас това свое преогромно удивление, балонът с трясък се пукна и из хладилния ефир се разлетяха розови лепкави парченца най-истинно преистински дъвкателен материал.

  И настана една!

  Всички други крави, зайци, пилета, и прочее зеленчуци се спуснаха панически да ловят откъслеците от огромния и явно ужасно примамлив за тях балон. Нахвърлиха се върху малинените ароматизанти като бенгалски тигри и как само искри не хвърчаха и светкавици и гръмотевици не удряха насам-натам! Някои се сбиха, други подло и безцеремонно си подлагаха крак или корен – кой каквото имаше – само и само да се доберат и до най-мизерното парченце! Един морков дори нахлузи разтегливия материал като кондом на главата си и самодоволно започна да се разхожда напред-назад по рафта, сякаш имаше на растителното си теме не дъвка, а цял дирижабъл и скоро щеше да отлети нагоре – към самия Фризер – и така щеше да си осигури преснота и безсмъртие за вечни времена. И как не – способността Да бъдеш изяден по всяко време не е достъпна функция за простолюдието хладилно, а само за избрани!

  Муму кравата доволно следеше цялата тази суматоха с лъчезарна кравешка усмивка и дори се  подхилкваше под мустак.

  – Кравичке… – понечих аз да продължа незапочнатия си разговор с продуктовото гуру на хладилника.

  Но не било писано! От всички рафтове, де къде имаше годни за ядене консумативи, започнаха да се появяват розови балончета – досущ като кравешкото, но с най различни големини и  консистенции. Някои бяха по-разтегливи и почти прозрачни, други – по-плътни, по-събрани и по-ароматни, но всички – образ и подобие на Големия кравешки балон.

  Изведнъж цялата тази преживно-хладилна идилия беше нарушена от парче торта. По незнайни причини, този иначе тъй желан от консуматорите продукт не се беше върнал към корените /съответно краката и копитата/ си и си беше останал предишният – три слоя пухкав светъл блат с шоколадов и сметанов крем, кокосови стърготини най-отгоре и ситни, шарени бонбонени пръчици.

  Откъде измъкна парчето торта едно лимоново резенче, за мен и досега си остава загадка! Дали изпод най-долния блат, дали го материализира от някой от отдалечените и неосветени от оскъдната хладилна лампичка ъгълчета, не знам. Размаха го онова ми ти парче като детски воден пистолет играчка, стисна го хъшлашки и започна да пръска наред. Резлив, лепкав и изключително интензивен цитрусов дъх на свежест се разля из ограниченото хладилно пространство, а флората и фауната вътре сякаш полудя. Замятаха ми се ония чудатости из рафтовете в стремеж да избегнат освежителната кисела струя, но всуе. В крайна сметка всички се оказаха напръскани и глух ропот се надигна от дъното на хладилника, та чак до недостъпния за всички фризер. Дори пакетът със замразен грах подаде глава /фигуративно казано/ от висините и зашумоля неодобрително.

  – Как смее! – мърмореха полугласно подробностите /не се решаваха на висок глас, защото се бояха тортата да не измъкне този път огнехвъргачка/. – Ние сме почтени дами и господа замръзналости. И обичаме сладко. Не искаме да ни подкиселяват!

  – Вижте я само – готова за консумация! Това е хладилнохулство! Ние всички сме полу- или изцяло изфабрикувани. Тя защо е в годен вид?

  – Да се прокуди от хладилника! – обаждаха се най-смелите. – Имаше тук един буркан с кисели краставички, който ни тровеше с киселини, и какво стана? Счупи се. Вън от хладилника!

  – Вън от хладилника! Вън от хладилника!

  – Ама това е свежо! – опитах се да ги вразумя аз. – Вижте, тортата е изпръскала само тези, които имат нужда от освежаване.

  – Тоест всички! – извика един зачервен от възмущение зелен домат. – И аз съм кисел по природа, но се преструвам. В името на всеобщото благо!

  – Според мен, тортата използва лимона само с лечителна цел, не с унищожителна – възразих аз, но никой не ме чу. Ропотът на неготовите продукти се усили.

  –  Киселооо миии ееее! – чу се изведнъж кански писък и всички вкупом млъкнаха.

  – Тя ме подкиселииии,  кисело ми ееее! – мучеше кравата Кравичка и се тръшкаше на рафта си, а от устата и изпод опашката ù продължаваха да хвъркат дъвчащи балончета.

  И пак настана суматоха. Вратата на храдилника беше широко отворена, няколко моркова, две краставици, пет домата, три непечени пилета и дори няколко кокоши яйца се наредиха в редичка и така успяха да стигнат до кухненския шкаф отсреща. Грабнаха бързешком оттам един пакет кристална, един – пудра и един – кафява захар, хлопнаха пак вратата на хладилника, разкъсаха опаковките и започнаха щедро да сипят захар върху многострадалната крава, която продължаваше да пищи, че ù е кисело. Дори една щука, свикнала да дава, а не да изпълнява заповеди, подаде глава от фризера и посегна към единия пакет.

  Най-после лилавата крава бе надлежно озахарена, напудрена и успокоена, кротна се и започна отново да преживя, да маха приветливо с опашка и да пуска розови малинено-ягодови балончета.

  И всичко в хладилника си тръгна по старому.

  Какво стана с парчето торта ли? Нямам представа! Аз си го бях харесала, защото беше смело и съвсем готово за консумация, пък и обичам цитрусови аромати, но то изчезна, сякаш вдън земя се провали. Само на килима пред хладилника се мъдреше странно прясно петно с ухание на шоколадов крем и непрежалими спомени.

  Омерзена, хлопнах вратата на хладилника. Да си се захаросват, колкото им душа иска, само че без мен! Захарният диабет им е в кърпа вързан.

  И ми се привидя, че не вратата на хладилника затворих, а излязох от един от местните нейдеградски сайтове за литература и изкуство.

  И запитах се аз резонно – тия там животинки и прочие, си пишат ли пишат и си се четат, и всички са си и писатели, и читатели. Ама къде са истинските? Читатели, имам предвид. Тези, които не пишат, а заради които се пише. Тези, които не искат да четат захаросано творчество, за да се щади егото на авторите, а това, което им е нужно. А кое е то, само истинските автори го знаят. Всичко друго е сурогат!

  И що ще такъв хладилник, ще попитате вие, точно в моята кухня? И дали, ако го заменя с друг, нещата ще се променят?

  Е, това вече са въпроси с повишена трудност. Но вярвам, че всеки сам може да си отговори.

https://www.youtube.com/watch?v=jV1sjm9Lz_Q