Там я видях – в гаража на Мирчо, който той наричаше ателие. Трябваше ми боя - вандали бяха надраскали с графити оградата на бащината къща. В сумрака на мръсната, отрупана с всевъзможни вехтории, свещена обител на братовчеда, огрята единствено от промъкналия се воайор – уединен слънчев лъч, ми заприлича на мукавен модел за дамско бельо, кой знае как попаднал всред рамки, платна, баки грунд. Миризмата на терпентин някак си я заобикаляше, падаше ниско долу, в прекрасните ù нозе и като мъглица обвиваше глезените. Процепът, през който се бе наврял самотният наблюдател, бе твърде тесен, инак би се напъхало цялото слънце – грехота бе да не се види толкова красив и загадъчен силует. 
Така твореше Мирчо, в полумрак. Огромните прожектори седяха самотни, отрупани с прах в ъгъла. Не ги ползваше. Единственият източник на светлина бе прозорчето, но той упорито аранжираше притока ù с помощта на парчета вестници, хартии. За пресен въздух не се споменаваше дори. Когато ме пратеше за бира, мигът на отваряне на вратата бе единствен шанс да нахлуе градската воня в помещението. Тогава Мирчо смръщваше вежди, присвиваше клепки, като осветена къртица и плюваше ядно:

 - Ай, майка му! А затворете я тая врата, че ми разваля светлосенките…

А беше пълен гаражът му с милион сенки, полусенки, тъмни и по-светли, с две думи – сенчеста работа. То от мрак повече там нямаше. Та ето, в тоя апокалиптичен свят се раждаха творбите на великия, непризнат майстор Мирчо Н. Мирчев. 

И Леонардо да Винчи едва след смъртта си е бил оценен. Така казваше братовчедът.

 Аз се мотках около него - хлапещак на седемнадесет, пиех бира и смучех фасове. Учех се на изкуство. Знаех, че един ден родният да Винчи ще прекрачи в света на великите – хубаво щеше да е в тоя момент да съм наоколо. 

Да омеша бои, да забъркам грунда, да опъна платно за следващия шедьовър - това бяха необходимите малки уроци, които трябваше да науча, преди да встъпя в голямото изкуство. 

Но това беше само когато бе в творческа криза. Обикновено, докато изпиеше парите от продажбата на галериста. След това му се налагаше да изтрезнее и да се хване пак за работа. И точно когато започваше най-интересното за мен, ме гонеше. Не търпеше никой около себе си. 

Голите му модели бяха обект на искрен интерес от моя страна. И докато съучениците ми зяпаха картинки и лъскаха бастуна над преминаващи от ръка на ръка порно списания, аз, като всеки уважаващ себе си истински бъдещ творец, предпочитах да го правя свит в ъгъла на гаража, под камарите с боклуци, където успявах да се скатая. И когато успявах, разбира се. Понякога Мирчо ме забелязваше, понякога се правеше, че не ме вижда. Понякога се хилеше, завъртайки се уж случайно в моя ъгъл, мяташе “небрежно” мръсния парцал, с който забърсваше четките и ръцете си върху прикритието ми, така, че да не виждам нищо. В такива случаи седях като една от непотребните му вещи, забравен и ненужен, докато момичето се облечеше. Друг път, улисан в работа, наистина не ме забелязваше и тогава с часове се кокорех в полумрака, а разпаленото ми въображение чертаеше картини, които, ако имаше как да нарисувам, платното би почервеняло от срам.

- Антоне, какво ще кажеш? – запитваше ме понякога, загледан в творбата си – сякаш наистина го интересуваше мнението ми. 

Чувствах се тогава значим и важен. Отстъпвах назад, присвивах очи, взирах се, а братовчедът ме наблюдаваше одобрително отстрани, слушаше думите ми и се усмихваше.

  С изрязани, къси панталони, джапанки на бос крак и захабен потник, щръкнала русолява коса, мацната тук-там с петънца боя, вечният фас между устните, премижал с око – същински бог на четката бе, този мой братовчед. Излъчваше чар на бохемство, непукизъм към околния свят, бунтарство. Все неща, към които неосъзната ми тогава личност се стремеше. И тайно му завиждаше, че вече ги има. И мечтаеше.

Мирчо слушаше Пинк Флойд, пиеше светло обикновено, пушеше Арда без филтър. Женската голота за него беше само модел на възхищение и подтик към творчество. Не съм сигурен - имаше ли нещо сбъркано в него, или влязъл в ролята на художник, наистина не му пукаше. И макар, често, моделите да оставаха да преспят при него, нито веднъж не даде да разбера, че освен гости, са му били и любовници. 

 - Жената е красота и съвършенство. Но жената е и гибел. Спомни си от историята за войните, разпалвани заради жени. За Хубавата Елена чувал ли си? – гледаше ме с усмивка, но говореше сериозно, макар гласът му да бе особено ласкав. Факт, на който тогава не обърнах внимание. – Научи се да не гледаш на жената като сексуална плячка. Тя е човек като нас, но много повече, защото е първоначалието на живота. И ако не се научиш да го виждаш, никога няма да станеш повече от обикновен бояджия на огради!

  Кимах глава, а си се представях зад статива - гол пред голия модел... Бояджия, ха! Стига зад оградата да има някоя, като ей тая тук!

Тази всъщност, я виждах за пръв път. Никак не приличаше на мургавите, грозновати момичета, които бяха най-чест обект на картините му. Голотата ù беше наистина плашещо великолепна, осанката ù – величествена, косите ù – сноп златна пшеница, опъната назад, разпиляна по гърба ù, но сякаш подредена – косъм по косъм, а правилният профил, оставащ в полусянка, притворените очи, клепките с дълги ресници навяваха спокойна печал. Устните ù - бледорозови, леко разтворени, полу-усмихнати, мамеха закачка с просветващата, от време на време, белота на зъбите. По-красиво момиче не бях виждал дори насън.

Мирчо отново бе зад триножника, полудял, трескав – с палитра и четка. Дънеше яко Флойд, по пода разпилените бутилки ми подсказваха, че скоро трябва да ходя до магазина. Наведох се да ги събера, а очите ми - като залепени по тялото ù. Обходиха раменете, гърдите, тънката извивка на ханша, смъкнаха се по бедрата ù - мамо, какви бедра!, заоблените колене, прекрасната мускулатура на прасците, тънките глезени. И пак нагоре - задържаха се върху небрежно положената хавлия в скута ù, опитаха се да надзърнат под нея, после се забиха върху мраморно-изваяната гръд, кафявите петна около сочните, леко настръхнали зърна.  

Стори ми се, че насмешливо ме погледна през процепа на клепачите си. Стори ми се също така, че помръдна едва забележимо крака, кърпата ще се поизхлузи от скута ù, аха да падне, но странно някак си се задържа, не откри докрай гледката, зърнах само гънката в началото на бедрото. И точно тогава почувствах в задника си шута на Мирчо. И ми призля.

 - Ти какво се мотаеш още, марш за бира! 

Изхлузих се като мокър шаран от ръцете на некадърен рибар и цопнах на улицата. Посрещна ме любопитното слънце, а вятърът нашепваше в ухото ми:

- Видя ли, а? Кажи, какво видя? Ама как само грозно те изритаа-а-а… Фюууу!

Бягах към магазина и преглъщах сълзите си.

Нарочно се забавих, да ожаднее още братовчедът, нарочно поисках студена бира, та да ожаднее още повече, като я види. Нарочно! И ме бе яд на него, че така ме срита, макар това да си му бе запазена марка. Понякога и зад врата ме е первал, но никога пред моделите! 

А днес ме посрами точно пред тази!

Татко имаше шлосерска работилница. Ненавиждаше Мирчо и не ми разрешаваше да общувам с него:

- Хрантутеник и пройдоха! Ето това е той! По цял ден мъкне разни курветини в гаража, за срамотите станахме. Целият град приказва. Работа при него нямаш!

Яд го беше, че баба бе приписала всичко на сестра му, майка на братовчеда. Всичко, освен къщата, която дала на него. А всичкото бе дворът с градината, една полуразрушена беседка и гаражът, неизползван никога до ден днешен по предназначение, но пък в чието построяване баща ми е взел дейно участие, преди години. И което, разбира се, не пропускаше да спомене. Когато баба се помина, братовчедът просто си остана да живее в гаража.

- Ще види той! – канех му се и замислях отмъщение, с което да излекувам поруганата си момчешка чест. 

В работилницата на баща ми имаше буркан солна киселина. Използваха я за почистване на силно корозирали повърхности и на тръби. Точно по обяд, когато отиваше да хапне у дома, оставяше едно от момчетата – мързелив, пъпчив калфа, син на един от работниците, вечно бягащ от училище, взет за превъзпитание по методите на баща ми. Разбирай – наказания и мърморене. Той пък от своя страна му отмъщаваше, като тайно правеше рамки за картините на братовчеда и ги шътваше за своя сметка, по пет кинта. И всички бяха доволни. Като влязох, беше забил нос в омазано с майонеза списание с голи мадами, дъвчеше и сандвич, та едва ми кимна.

- Черпи по бира. – ухили се с пълна уста, а пъпките по лицето му се разбягаха от опита за усмивка. – Няма готова рамка, вчера ви я дадох.

 - Не ща рамка, трябва ми разредител за грунда, тук имаше някъде – излъгах го. Намерих буркана, увих го в хартия и излязох. 

До гаража имаше малък навес за дърва, клекнах и пресипах половин бирено шише от киселината в кафява бутилка. Изчаках да се утаи и успокои пяната и я затворих. Наредих бирите в чантата така, че тая да е по средата, като присегне братовчедът, първо нея да хване. Треперех от възмущение, момчешкото ми его бе наранено, не мислех разумно. Пред очите ми бе само ритника на Мирчо и присмеха в зениците на модела. Никога не бях претърпявал подобно унижение.

В гаража ме посрещна обичайният сумрак, задух и не помръдналото сякаш от мястото си, голо тяло на момичето. Свел глава, гледащ гузно в краката си, подадох чантата с бирите и опитах да се измъкна заднишком. Спря ме гласът на Мирчо:

 - Братовчед, я ела! Ела да хвърлиш едно око.

 - Ама, аз, такова, баща ми ме вика… - опитах се да шикалкавя, но ме дръпна яката му, мургава ръка, прегърна ме през рамото:

- Какво ще кажеш, а?

Погледнах. Останах смаян!

  От платното ме гледаха очите на Мадоната, но не на Леонардо! Не, не беше Мадоната. Може би Хубавата Елена! Гола, огряна само от невидим слънчев лъч, който като със златен пръст очертаваше контурите на прекрасното ù тяло, леко осветеното лице, загадъчната усмивка. Момичето-модел бе пренесено едно към едно на картината, но с онова неземно излъчване и присъствие, което добиваме само при наблюдаване творение на великият майстор - природата. С играещите светлосенки по лицето ù, с красотата на всички жени по света, с голота, от която не се възбуждаш, нито срамуваш. Около нея бяха застанали хиляди воини със сериозни изражения, в осветени от пламъците на горящ град, в който се бе превърнал мрачният гараж, брони.  

  Воините всички до един имаха моят лик. 

Не знаех какво да кажа, да се радвам или ядосвам, че ме е изтипосал там, но нали после щях да се кефя пред момчетата, като ги лъжа как съм лежал в нозете ù, докато позираме на Мирчо.

И незнайно защо, се сетих за онези негови думи: "Жената е красота и съвършенство! Научи се да не гледаш на нея като на сексуална плячка!"


През това време той доближи модела, хвана го за ръка и безцеремонно го дръпна. Оная, бялата кърпа, литна от скута ù и се откри огромна дупка, през която се виждаше гърбът ù. Изтръпнах, докато моят братовчед мъкнеше куклата-модел към единия ъгъл, където я остави при другите вехтории:

 - Мама им пишлемета! Някой си играл, та я изрязал баш отдолу, затуй я бях закрил с кърпата, че грозно стои, разсейва ме като работя. Харесва ли ти? – запита ме, посегна и извади бира от чантата. Очите му ме гледаха дяволито, закачливи огънчета просветваха в сумрака.

Господи! Ама това не е била истинска жена! Е, как може!? Аз какво съм гледал? Ама че съм абдал!

Всички тия въпроси ми минаваха през главата, докато грабнал пълната чанта и неначенатата бутилка от ръката му, с бяг се измъквах от гаража-светиня. Зад мен долиташе смехът на братовчеда – Мирчо Н. Мирчев – ненадминатият и непризнат майстор-художник

 

Румен Романов.