Там я видях – в гаража на Мирчо, който той наричаше ателие. Трябваше ми боя - вандали бяха надраскали с графити оградата на бащината къща. В сумрака на мръсната, отрупана с всевъзможни вехтории, свещена обител на братовчеда, огрята единствено от промъкналия се воайор – уединен слънчев лъч, ми заприлича на мукавен модел за дамско бельо, кой знае как попаднал всред рамки, платна, баки грунд. Миризмата на терпентин някак си я заобикаляше, падаше ниско долу, в прекрасните ù нозе и като мъглица обвиваше глезените. Процепът, през който се бе наврял самотният наблюдател, бе твърде тесен, инак би се напъхало цялото слънце – грехота бе да не се види толкова красив и загадъчен силует.
Така твореше Мирчо, в полумрак. Огромните прожектори седяха самотни, отрупани с прах в ъгъла. Не ги ползваше. Единственият източник на светлина бе прозорчето, но той упорито аранжираше притока ù с помощта на парчета вестници, хартии. За пресен въздух не се споменаваше дори. Когато ме пратеше за бира, мигът на отвар ...