4 мая 2022 г., 21:51

И глината може да е като злато 

  Проза » Рассказы
483 0 0
8 мин за четене

 

Разказ

Живодар Душков

 

–Господин, учителю... Господин, учителю... – откъм северния край на руините се понесе мутиращият глас на момче. – Намерих шарен чиреп*!...

Беше на възраст 13–14 години, с едва наболи черни мустачки. Отривисто размахваше някакво безформено парче. Възбудата му беше толкова голяма, че не му правеха впечатление дребните бучици пръст, сипващи се върху лицето, врата и рамото му. Решили, че е открито нещо изключително ценно, към него се насочиха другарите му. Всички бяха от Преслав, третокласници**, отделили няколко дни от лятната си ваканция, за да помагат на своя учител в начинанието му да проучи манастира в Патлейна... Дали момчето бе омекотило гласния звук „и“ или задъхаността му бе попречила да се чуе отчетливо вика му „шарен чиреп“, но юношите възприеха думата като „шарен череп“. И веднага отправиха към приятеля си шеговити думи-стрели: „Вече определи ли чий е, а, Царски?“, „Щом е шарен, значи няма да е царски!“...

Всъщност именуваният „Царски“ си беше най-обикновено момче – Асен. От отминалата есен той, силно впечатлен от обявяването на България за царство***, при всяко възможно сравнение прибавяше епитета „царски“ – „царска изработка“, „царски подарък“, „царско настроение“... Естествено  беше „царското“ да се залепи за името му, а съвсем скоро и почти изцяло да го замести.

И докато Царския се приготвяше да извика още веднъж „Господин, учителю...“, видя, че мъжът, когото призоваваше, се приближаваше с бързи крачки.

–Какво има, Асене?! Викаш, сякаш гърне с алтъни**** си открил!

Че това бе именно учителят, не подлежеше на никакво съмнение. И думите бяха произнесени така, както подобава на учител – достатъчно високо, за да бъдат чути отдалеч, а и с доброжелателност, която похлупваше ироничността и не ѝ позволяваше да размаха волно криле.

Учителят, 35-40-годишен мъж, вече бе взел предмета, предизвикал толкова шеги, и внимателно отстранил полепналата по него пръст. Когато обградилите го разбраха, че откритото не е злато, а наистина е „шарен чиреп“, както  всъщност го определи съученикът им, останаха разочаровани: „Где се е видяло глина да е злато!“, „Ех, Царски, пак ти се изплъзна хазната  от ръцете!“, „Кой знае да не би да си намерил копа́нката на манастирското куче!“...

Учителят успя да огледа къса от всички страни и чак тогава реагира, обръщайки се към навиращия се почти в ръцете му русоляв хлапак:

–Хич не си прав, Павеле!

Друг път момчетата, след изреченото необичайно за ушите им „Павеле“, щяха да се побутнат, но този път се заслушаха.

–Не си прав! – повтори пак учителят. – Глината може да се окаже много по-ценна от златото! Например глинена идолна пластика не би могъл да купиш и с много злато, защото е единствена, докато жълтици, сечени от някой цар, ги има и на път, и под път!

И дали защото спомена „цар“, но се обърна и към Асен. Усмихна се под мустак – не защото така се казва, а защото действително над горната му устна се кипреше добре оформен и поддържан мустак. В случая усмивката му се дължеше на мисълта, че и той би могъл да използва прякора Царски. Вместо това отсече: 

–И ти не си прав, Асене! Това не е чиреп! При всяко парче от съд ще си личи някаква извивка, подсказваща обем, а тук се вижда, че парчето е част от равна плоскост.

Учителят продължи да се взира в намереното и дори потърка нокът по ръбовете му – там, където най-добре личеше бялата сърцевина на глината. Констатира,  че чирепът загатва за добре опечена рисувана керамика... Като видя разочарованието по юношеското лице, потвърди очевидното:

–Прав си относно „шаренията“! Ето, като махнах пръстта, се видя и жълта краска, така че нека потърсим и други парчета с някакъв детайл от рисунък с бял, черен, жълт цвят... За други цветове няма как да знаем!  Хайде да търсим!

Над рамото на учителя се надвеси слънцето. Ще рече човек, че и то любопитства да види онова, което столетия е било скрито от него.

Всички решиха да се включат незабавно, но се видя, че ще си пречат, така че към Асен се присъединиха само двама негови другари. Останалите се върнаха към предишните си занимания. Учителят очерта мястото, където да се поставят „шарените чирепи“, а като забеляза, че по-малките парчета не само се подминават, но и се изриват с пръстта встрани, разпореди всичко да мине през сито, за да не се изгуби и най-малката частица керамика...

Часовете се изнизваха. Купчината с пръст растеше бързо, а тази, отредена за чирепите, по-бавно. Продължиха и на другия ден. И на следващия. И на по-следващия. След седмица момчетата си заминаха. Дойдоха други помагачи. С техните усилия купчината от „шарени чирепи“ порасна още повече...

През зимата учителят се взираше в едно или друго парче. Търсеше най-подходящото му място в онази мозайка, която от много седмици се мъчеше да подреди вкъщи. Или пък отделяше встрани като ненужно, без да знае дали в следващ момент няма да го вземе отново и да го пробва дали е подходящо за съчетаване с друг чиреп.

В градчето знаеха да заниманията му и нямаше как да е другояче – момчетата разказваха на близките си какво са открили при Патлейнския манастир, те пък – на съседите... Вярваха в думите на учителя, че там някога е имало и работилници, където монаси рисували, но също така били решили (от приказките на децата), че едва ли нещо читаво можело да се намери там... „Какво очаквате? От бунище злато ли да изскочи?!“ – казвали мнозина. Вярно, имало и преславци, които вежливо спирали учителя:

–Господин Господинов, няма ли да зарадвате музея ни с неща от Патлейна?

–И това ще стане! – обещавал учителят Юрдан Господинов, който най-много желаел това да се случи час по-скоро – все пак гледал на музея като на своя рожба, а и беше казал и на Асен–Царския, и на Павел, и на десетки още свои ученици, че на този свят има много неща, които са по-ценни от златото...

И... един ноемврийски ден на 1911 година очакваното се случи. Юрдан Господинов успя да сглоби отделните чирепи и да ги спои с гипс. Вярно, че на много места в двадесетте 12-сантиметрови квадрата имаше бели петна, но и така си личеше изображението на светец. И независимо че средновековният художник бил живял и работил в манастира в Патлейна, сред византийските иконописни образи се откри  кой е нарисуван – великомъченикът Теодор Стратилат.

----

 *чиреп – парче от счупен глинен или порцеланов съд.

**третокласници – днес: седмокласници.

*** на 22 септември (5 октомври – стар стил) 1908 г. в Търново, в черквата „Св. 40 мъченици“ е обявена независимостта на България, а княз Фердинанд І приема титлата „цар на българите“.

****алтън – жълтица, злато.

© Живодар Душков Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??