ХІІ

    ... - Мира... детето ми...

    Елена извика. Някакво далечно усещане за опасност я сграбчи за сърцето.

    Тя се обърна към мъжа си.

    - Иване, нещо лошо се е случило с Мира... усещам го...

    Иван смръщи вежди и се опита да игнорира думите на жена си.

   - Стига скъпа, недей да мислиш най-лошото. Нали проверихме болниците, няма я там.

    - Ами ако е напуснала града? Взела е колата...

    При спомена за снощната буря, след шока от изчезването да дъщеря му, Иван беше започнал да си възвръща самообладанието. Той затвори очи и се съсредоточи.

    - Къде може да е отишла?

   Отваряйки ги погледът му попадна на една снимка върху скрина. Той скочи и я грабна. На нея бяха Мира и дядо ú седнали на ръба на малко езерце под клоните на величествен бор...

    - Хижата! – извика Иван – Мира е в хижата... Обличай се, тръгваме!

   - Но как... как може да е стигнала до там. Помисли само, бурята, черните пътища... Не, не мисля, че е там...

  - Скъпа, не спори. Обличай се бързо. Нямаме време за губене. Знам каква е обстановката по пътя, но и знам със сигурност, че ако има място на света, където Мира да поиска да се скрие, това е точно хижата на татко.

   Докато навличаше спортния екип той продължи.

  - Спомняш ли си колко прекрасни ваканции е прекарала там? Колко пъти ни е молила да я оставим още малко? Колко пъти, дори при най-малкия проблем, е тичала при дядо си за съвет? В момента Мира е в емоционален шок. Приятелят ú изчезна, любимият и дядо си отиде за винаги... При тази поредица от злополучия, къде мислиш, че ще потърси убежище и утеха?...

   След тази обосновка на ситуацията, Елена бе принудена да признае, че мъжът ú има право.

   Десет минути по-късно колата летеше по пътя, а Елена се молеше интуицията на Иван да не го е подвела...

    ...Табелата. Завой на дясно.

    Иван скочи върху спирачките и едва избегна удара с колата на Мира. Елена извика и още преди да спрат напълно изхвърча навън и се спусна към заседналия джип. С припрени движения отвори вратата на шофьора и като видя празното място не можа да разбере дали изпитва облекчение или паниката ú се засилва. Иван огледа автомобила. Нямаше удар, нямаше поражения, той просто си стоеше заседнал. Погледът му се спря на стъпките в калта отдалечаващи се по пътя към къщата.

   - Казах ли ти, че е тук – почти усмихнат каза Иван – Качвай се бързо. После ще се върнем да измъкнем джипа.

   С много усилия, заради калта и дупките, Иван успя да стигне до портата. Той слезе и една дълбока бръчка проряза челото му. Дворната врата беше отворена широко, а това не бе добър знак. Елена се затича през двора. Пресичайки мостчето тя погледна към верандата и видя безжизненото тяло на дъщеря си. За секунда се закова на място, а Иван, който тичаше плътно зад нея, едва не я бутна в потока при рязкото спиране. Той нежно, но бързо я отмести от пътя си и с всички сили хукна да прекоси останалата част от двора. Хвърли се на земята и прегърна Мира.

   - Господи, миличка... какво ти се е случило? – проплака Иван и я вдигна на ръце. Ледено студеното й тяло се отпусна, но тихия стон накара от очите му да избликне поток сълзи на щастие.

    Тя беше жива...

     ... - Жив съм – промълви Алекс – и какво от това?!?

    Той нервно се намести в болничното легло, а всички системи, маркучи, машини и превръзки бавно, но сигурно бяха на път отново да го изкарат от равновесие.

Игнорирайки болката в ребрата, Алекс се пресегна и натисна бутона за повикване. След минута на вратата се появи миловидното лице на сестрата.

     - Имате ли нужда от нещо, г-н Данов?

     - Да... Бих искал да говоря с дежурния лекар... Ако е възможно...

     - Разбира се, сега ще го повикам.

    Сестрата излезе и в стаята отново се възцари потискащата тишина, гарнирана с неприятния полъх на неизвестното. Алекс се загледа през прозореца. Луната вече беше високо, но тъй като се задаваше буря и облаците се движеха бързо, той я виждаше като на стара кино лента.

     - Почти като на островите – каза ú той - ти си все така бледа и спокойна, висиш си там, виждаш всичко, но няма как да ми кажеш какво става, нали?

   Той се засмя на внезапния порив да си „поговори” с луната, а секунда по-късно челото му се навъси и ръцете му се свиха в юмруци при спомена за любимата и всички противни неща, които му се бяха случили, откакто за последен път бе гледал сейшелското пълнолуние.

   Вратата тихо изскърца и в стаята влезе д-р Богданов. Смяната му бе започнала скоро и той побърза да се поинтересува от състоянието на пациента.

    - Добър вечер, младежо – каза докторът, като енергично прелистваше картона на пациента – как се чувствате?

     Алекс се прокашля .

   - Ами, как да Ви кажа, докторе, ако разкарате всичките тези тръбички, системи и маркучета със сигурност ще се почувствам по-добре.

    Доктор Богданов си подсмихна и каза дружелюбно.

   - Знам, че не е приятно, но предвид състоянието Ви ще се наложи да ги изтърпите още известно време...

  - И колко точно е това „известно време”, тъй като аз именно за това исках да разговарям с Вас.

   Докторът отново прелисти картона на Алекс, после измери пулса му, прегледа зениците и на края заключи.

  - Вие сте физически много здрав младеж и като се има предвид тежестта на инцидента, който сте претърпели мога да кажа, че Ви се е разминало почти безболезнено, но заради сътресението на мозъка и краткотрайната кома ще се наложи да полежите няколко дни...

   Алекс нервно поклати глава.

   - А не, докторе... не мога да си позволя да остана в това легло няколко дни... Както виждате нищо ми няма, така че искам още утре да ме изпишете иначе ще се наложи сам да си тръгна...

   Доктор Богданов беше предупреден от сестрата за изблиците на пациента и беше подготвен за подобна реакция.

   - Вижте, не се и съмнявам, че крайната цел на пътуването Ви със сигурност не е била няколко-дневно посещение на нашето болнично заведение, но по някога се случват непредвидени неща. Приемете го като... почивка. Насладете ú се и ще видите колко бързо ще мине времето...

    - Ама, докторе, Вие май нищичко не разбирате...

  Алекс свали системата, отметна завивката и се изправи. На челото му избиха капчици пот от усилието да прикрие парещата болка в ребрата и пулсиращите удари в слепоочията.

   - Ето, вижте... Мога да си стоя на краката, мога да ходя, значи мога да си тръгна още сега, останалото ще се оправи от само себе си...

    След тези думи болката си каза своето и пред очите му се спусна мъгла. Алекс се олюля и се отпусна на леглото.

    Докторът, до сега наблюдавал сцената безмълвно, просто му помогна да се намести, сложи системата на мястото ú и вече не толкова официално каза.

   - Видях, моето момче. А сега легни и се наспи. Утре, ако наистина се чувстваш по-добре, ще се обадя на роднините ти и ако те са съгласни ще ти назнача домашно лечение, щом се чувстваш толкова зле при нас.

    Алекс се усмихна виновно.

   - Благодаря, докторе. Извинявайте, че така... ама ако знаете какво ми е на главата... Просто тук няма никакви удобства, а на мен ми трябва телефон и разни други неща, та за това... Ако обещая до утре да се държа прилично ще мога ли да разчитам да ме пуснете?

   - Ти сега си почивай – каза докторът и се запъти към вратата – утре сутрин пак ще дойда и тогава ще решим.

   - Добре – каза Алекс пораженчески и се отпусна на възглавницата.

   Вратата тихо хлопна след Доктор Богданов, а Алекс затвори очи и започна да крои планове как ще се оправят с тази змия Християн...

(следва)