ХVІ

    ... – И с тази надежда започнахме подготовката за новото начало.

    Наближаваше полунощ, а Елена продължаваше своя разказ.

    – Седмиците на преместването бяха пълен хаос. Всичко се случваше адски бързо и въпреки че Мира изглеждаше доста по-добре все още не беше обелила и дума. Мълчанието ú направо ме убиваше. Знаеш ли – тя се обърна към Алекс – какво е да виждаш детето си всеки ден и да не чуваш гласа му, да не знаеш какво му е? Няма по-трудно нещо за една майка от това да не може да помогне на детето си. Повярвай ми, ако те бях срещнала тогава не знам какво бих сторила с теб...

    - Ако ме беше срещнала тогава, всичко това нямаше да продължава да се случва – каза Алекс почти на себе си.

    Двамата впериха погледи един в друг и Елена бе принудена да признае пред себе си, че той е прав. Гневът ú към него отдавна бе преминал в съжаление за всичко пропуснато по ничия вина.

   Възцари се тишина, която нарушаваха само песента на щурците и лекото шумолене на листата погалени от вечерния бриз. Всеки беше потънал в мислите си опитвайки се да осмисли положението.

   Елена прехвърляше на ум възможностите да излезе най-безболезнено от ролята, в която Мира я вкара. Тони се опитваше да  подреди историята, а Алекс се чудеше защо животът продължава да го подлага на изпитания. Не беше ли страдал достатъчно? Не бяха ли платили вече своя дан към капризната съдба? Какво още трябваше да се случи, за да се разплатят най-накрая и всичко да приключи?

   Минутите течаха в мълчание и накрая Тони не издържа.

   - Вижте, ние добре си седим, но май забравяте защо сме тук? Ели, моля те, помогни ни да я открием и да сложим край на тая лудост!

   Елена стана и нервно закрачи по верандата.

   - Не знам, момчета, има едно две места, където Мира би отишла в такова състояние, но нека ви помоля нещо... Оставете ме аз да я намеря. Както разбрахте и преди сме минавали през това и аз знам как да ú помогна да се справи. Да се споразумеем така, дайте ми два дни да я открия и да говоря с нея. Ще ú разкажа за разговора ни тази вечер и ще я убедя де се срещнете, а после... После зависи само от вас...

   Алекс я гледаше изпитателно. Той беше почти сигурен, че Елена знае къде е дъщеря ú, но не искаше да насилва нещата. Беше чакал толкова години, щеше да почака още два дни. Той се изправи и ú подаде ръка.

   - Благодаря Ви. – каза тихо той – Разчитам на Вашата подкрепа. Надявам се разбрахте, че случилото се беше извън моя контрол и сега, с цялото си същество искам да поправя щетите и да дам на дъщеря Ви това, което ни отнеха на времето. Ако тя ми позволи ще направя всичко, което мога, за да си върнем изгубеното време и щастие.

   Той ú подаде визитка и каза да му звъни по всяко време, а ако до два дни няма резултат ще поеме нещата в свои ръце.

    Станаха и тръгнаха към колата. В този момент на вратата се появи Иван Зарев. Той с почуда изгледа двете момчета, отправи въпросителен поглед към жена си и попита:

   - Скъпа, защо не ме предупреди, че ще имаме гости? Можеше да се прибера по на време.

   Елена го целуна и каза смутено:

   - Аз също не знаех. Тони и приятелят му решили да наминат да се видят с Мира, но тъй като нея я няма останаха да си поговорим.

  Тя тайно се надяваше да си пожелаят „лека нощ” и да не се налага да дава обяснения пред момчетата, но Иван направи нещо, което щеше да им струва още една безсънна нощ.

   Той се ръкува с Тони, а после се обърна към Алекс.

   - А Вие, младежо, кой сте? Мисля, че нямам честта да Ви познавам.

   Алекс му подаде ръка и се представи.

    - Аз съм Алекс, Алекс Данов. Приятно ми е.

   При произнасянето на името си той усети как погледа на Иван помръкна и се впи в него, а ръкостискането продължи повече от приетото. 

   - Алекс Данов. – повтори Иван – Имате ли нещо общо с Диана Данова?     

   - Да. Тя е моя майка.

   Иван пусна ръката на Алекс, а в главата му внезапно нахлуха всички събития от преди седем години.

    - Не може да бъде! – обърна се той към жена си – Синът на Диана Данова!...

    - И изгубената любов на нашата Мира - тихо довърши Елена .

    Иван направо се втрещи. Не бе възможно светът наистина да е толкова малък.

    - А къде е тя? – още в недоумение попита той.

   - Не знаем. – притеснено отвърна Тони – Снощи в бара ми имаше купон, на който бях поканил Алекс, тъй като от скоро сме партньори в бизнеса. Мира също беше там, а когато се видяха не мога да ви опиша каква бъркотия настана. Още не мога да се съвзема от тази история. После тя изчезна и оттогава не знаем къде е. За това дойдохме тук, но и Ели не знае нищо.

   - Ама как изчезнала? – преди Елена да успее да го предупреди да мълчи той продължи – Днес тя ми се обади и ми каза, че заминава за няколко дни, да не се притеснявам, просто имала нужда от почивка.

    Алекс направо подскочи.

    - Къде, къде е заминала? Кажете ми? Трябва да я намеря!

   Докато Алекс го заливаше с въпроси Елена успя тайничко да ощипе мъжа си, за да го предупреди да не казва нищо повече.

    Иван се сепна и малко неуверено отговори.

    - Не знам. Не ми каза къде.

    Алекс посърна.

    - Е, поне знаем, че е добре. – каза той и понечи да се сбогува, но Иван го спря.

   - Знам, че е доста късно, но с теб имаме да си говорим за доста неща. Не си ли любопитен от къде познавам майка ти?

   Алекс го погледна въпросително.

   - Да, младежо, няма да повярваш, но нашите фамилии са свързани доста отдавна и то по не особен приятен повод. Просто не мога да си обясня поради какъв каприз на съдбата не сме се срещали до сега.

    Алекс вече недоумяваше, а Иван продължи.

    - Нека се върнем в градината, за да разбереш какво имам предвид.

   Алекс и Тони последваха домакините си обратно на верандата, Елена донесе питиета и закуски. После накратко преразказаха историята на Алекс довела до днешните събития, а Иван на свой ред се впусна да подрежда безумния пъзел на миналото...

(следва)