ІІІ

         ... Мирела рязко натисна спирачките. Някакво шесто чувство я изтръгна от унеса. Гумите изсвистяха, колата поднесе леко и спря.

        Къде беше?

       Очите ù все още бяха премрежени от сълзите и тя не можа да види добре, но някакво проблясване ù подсказа, че точно пред нея е морето. Не беше сигурна, за това погледна на горе и примигна няколко пъти докато погледът ù се проясни. Гюрукът беше свален и тя се загледа в звездите. За няколко мига съсредоточи вниманието си върху обсипаното с диаманти черно кадифе на небето. После бавно спусна погледа си на долу.

        Кръвта във вените ú замръзна.

       Само на няколко метра пред колата пътят свършваше с надвиснали над морето скали. Само няколко метра до полусрутената преграда, зад която започваше бездната.

        Останала без дъх от ужас, тя се отпусна на седалката загледана в ръба на скалите – в края на пътя.

        Само няколко метра.

        Само една ръка разстояние я отделяше от необратимото.

        Как беше стигнала до тук? И защо бягаше?

       Тя се опита да си спомни какво се бе случило преди да се озове на ръба, но съзнанието ú беше блокирало. Мислите ú блуждаеха и щяха да са ú нужни часова, за да ги подреди и да си обясни положението.

       Слезе от колата и тръгна към скалите. Някъде далеч под краката ú ревеше прибоя. Луната светеше ярко и рисуваше с лъчите си странни сребристи картини, които придаваха на морето някаква тайнственост. Мирела седна на една скала и се загледа в далечината, където звездите сякаш слизаха от небето, за да се изкъпят в нощното море. Гледката беше приказна...

       ... Една тъпа болка стегна сърцето ú напомняйки, че не е тук, за да се наслаждава на нощта. Тя затвори очи и се опита да се съсредоточи. Нищо. Слепоочията ú пулсираха. Притисна ги с длани и този натиск отприщи експлозия от спомени за онова далечно лято, което бе променило живота и. Мислите ú се пренесоха на далечното тропическо крайбрежие, под звездното небе, в обятията на любимия мъж...

       ... Стоеше там спокойна и лека като въздуха, който я обгръщаше, понесена на крилата на любовта. Силните ръце на Алекс лежаха на раменете ú и я заливаха с нежност и топлина.

       - Обичам те...

       Двете думи, които осмисляха всичко.

       - Обичам те...

       Двете думи, които я караха да се чувства всесилна.

       - Обичам те...

        Двете думички, които преобърнаха живота ú за винаги.

       Тя стоеше в прегръдките му замаяна от чувството за пълнота и сигурност. Това бе най-прекрасната нощ в живота ú. Той ú даде любовта си, а тя му подари сърцето си.

       Следващите няколко дни те нямаше да забравят никога. Часовете, които прекарваха заедно бяха изпълнени с красота и любов, с приключения и смях. Те се наслаждаваха на свободата си. Предприемаха дълги разходки из най-приказните кътчета на острова, плуваха сред кораловите рифове, наслаждавайки се на дивния свят, който се криеше под водата, разговаряха с местните хора за традициите и културата на острова, посетиха столицата Виктория, музеи, паркове. Направиха обиколка с лодка около съседните острови. Почти не остана местенце на острова, което да не бяха открили и изследвали...

          .... Докато не дойде онзи ужасен ден, в който съдбата им погоди най-отвратителния си номер...

            ...Някъде в океана около островите Мирела се забавляваше на яхтата, на която ги беше поканил Кирил Михов - съдружник на баща ú и нямаше представа каква буря е надвиснала над щастието ú. Родителите ú бяха щастливи, че я виждат толкова весела и безгрижна. Майка ú подозираше, че това настроение не се дължи на нещо, а на някого, но изчакваше удобния момент да разбере подробностите. Баща ú бе ангажиран с делови разговори и въпреки, че обичаше дъщеря си беше далеч от нещата, които ú се случваха напоследък.

            Денят беше прекрасен и нищо не подсказваше ужасните събития, които вече се задаваха с неумолима бързина.

            - Мира, искаш ли да поплуваме? Едно момче от екипажа каза, че водата е прекрасна..., а и бащата ти така е потънал в служебни разговори, че изобщо не мога да разчитам на неговата компания.

            - Съгласна съм. Съжалявам за татко. Мислех, че тази географска ширина ще успее да го откъсне от работата, но явно съм сгрешила. Той е непоправим работохолик. Но не трябва да му се сърдим. Все пак благодарение на неговата работа с теб сме тук и можем да се наслаждаваме на това райско кътче, нали?

            - Права си, но ми се искаше поне за момент да забрави колко велик бизнесмен е и да се отдаде на семейството и почивката, но... това е баща ти все пак. Нека го оставим на великите му дела, а ние с теб да се освежим.

            Двете жени скочиха във водата. Това беше най-кристално чистата течност, която Мирела бе виждала някога. Дъното прозираше на една ръка разстояние. Стреснати от движенията на телата им ята тропически рибка във всички цветове на дъгата се стрелкаха в различни посоки и превръщаха водата в цветен калейдоскоп.

            Не съществуваха достатъчно силни думи, които да опишат красотата на това място. Ако не си го видял с очите си никакви разкази не могат да пресъздадат магията, която излъчваше всеки сантиметър от тази дива, жива и дишаща със собствен ритъм божествена картина.

            Мирела и майка и плуваха и се наслаждаваха на блаженството си забравили за забързаните делници, рутината на дните и времето, което никога не стигаше. В този момент понятието времето не съществуваше. Нямаше я вечната надпревара с тиктакащите часовници, които винаги напомняха, че закъсняваш, че няма да успееш, че някой ще те изпревари...Тук и в момента времето беше една размита, мъглява величина, която се свеждаше до бавната разходка на слънцето по искрящо синьото небе. Двете жени мислеха, че цялото време на земята им принадлежи, но кой можеше да им каже, че точно неумолимо изтичащия пясък в часовниците щеше да им струва спокойствието за много дълго време напред. 

            Те стигнаха с плуване до брега на малкото пусто островче, в чиито води бяха акостирали, и се изтегнаха направо на ситния бял пясък. Дишаха тежко, но не чувстваха умора. Просто лежаха и се наслаждаваха на топлината и красотата, на девствената природа, която ги заобикаляше. Мира не знаеше колко време е изминало, когато майка ú се надигна, подпря се на лакът и закачливо я погъделичка по корема.

            - Почина ли си вече?

            Мира я погледна учудено.

            - Защо питаш?

            - Защото един въпрос не ми дава мира от известно време и мисля, че ще ти трябват сили, за да ми отговориш изчерпателно.

            Мирела отдавна очакваше този момент. Тя сама чувстваше, че се държи странно и знаеш, че майка ú забелязва тази внезапна промяна. Чудеше се само защо чака толкова дълго. Тя изгаряше от нетърпение да разкаже на майка си за невероятните неща, които беше преживяла през последната седмица.

            - Да, мамо, добре съм – с дяволита усмивка каза Мира - Питай.

            - Скъпа, знам, че с теб се случва нещо и почти съм сигурна какво е то, но за да не прилича на разпит бих искала сама да ми разкажеш за това. Е, кой е той?

            Мирела избухна в щастлив смях.

            - Мамо, ти си невероятна. Винаги съм била като отворена книга за теб. Бих се обзаложила дори, че вече знаеш това, което ще ти разкажа, но добре. Той е прекрасен...

            Мирела се смееше и разказваше събитията от последните дни. Не пропусна  и най-малките подробности. Когато свърши разказа си майка ú вече бе сигурна, че завинаги е загубила своето малко момиченце. Сега пред нея стоеше една самоуверена, влюбена млада жена, която и разказваше за своя любим не като на майка, а като на приятелка.

            Елена погали косата на дъщеря си, а в очите и блеснаха сълзи.

            - Колко много си пораснала, мъничката ми. Моето малко момиченце е станало красива жена. Твоето щастие е най-безценния дар за майчиното ми сърце. Ще се моля това наистина да е любовта на живота ти и горко на младия господин, ако не дай Боже те направи нещастна.

            - Няма, мамо. Не се тревожи.

            В този момент от яхтата долетя вик. Двете жени погледнаха в посоката, от която идваше и видяха бащата на Мира да жестикулира от мостика. Те се спогледаха.

            - Мамо, мисля, че това място е омагьосано. Имаш ли представа от кога сме тук?

            - Не, но съдейки по жестовете на баща ти май е време да тръгваме. Слънцето вече започна да залязва.

            - Тогава да тръгваме, че като гледам татко вече е изгубил търпение, а когато се приберем ще те запозная с него, за да се успокоиш напълно.

            Отново с плуване те се върнаха на яхтата. Моряците вдигнаха котвата и яхтата се понесе като голяма бяла птица. Бащата на Мирела се бе отпуснал в едно кресло, изтощен от многочасовия разговор. Елена се бе облегнала на перилата и гледаше замечтано дъщеря си, а Мирела вперила поглед в хоризонта с нетърпение очакваше да стъпи на твърда земя, за да изтича при любимия и да потъне в прегръдките му... 

        ... Тони слушаше с отворена уста продължението на невероятната история, която Мирела започна, а сега Алекс се опитваше да довърши. Той разказваше, а в отсъстващия му поглед вилнееше буря от чувства. Тони усети, че Алекс  води вътрешна борба със спомените и въпреки, че това се бе случило толкова отдавна, личеше, че му е адски трудно да го изживее отново. Алекс говореше, без да спира, сякаш се страхуваше, че спре ли няма да може да продължи.

        А той искаше да разказва. Искаше да сподели, да излее душата си, за да намали болката, която го изгаряше от вътре. Години наред бе крил истината за провала на единствената връзка, която бе имала значение за него. Години наред беше водил битки търсейки начин да поправи стореното зло. Години наред се криеше зад невидими стени и макар заобиколен от цялото внимание на околните никога не се беше чувствал по-самотен, по-ограбен, по-жалък. Изпълняваше задълженията, които му налагаха като робот, без да влага нищо от себе си. Живееше ден за ден и мечтаеше за мига, в който щеше да захвърли всичко и да си върне щастието отнето му по най-брутален начин. Мига, в който щеше да открие любимата жена и да и подари живота си.

        Тони окончателно бе забравил за партито. Единственото, което имаше значение беше краят на историята. Той слушаше приятеля си без да го прекъсва. Поглъщаше всяка негова дума и малко по малко започна да осъзнава размерите и значението на случилото се.

         А Алекс не спираше да говори.

         - Нощта, в която ú казах: „обичам те”, преобърна живота ми. Бях открил някого, заради когото си заслужаваше да изживея всичко, което ми кроеше съдбата. Спомням си я, като че бе вчера. Стояхме на брега заслушани в тишината. Светът около нас беше изгубил реалните си очертания. Мълчахме. Всичко, което можеше да се изрази с думи беше казано. Оставаха само чувствата, жестовете и скрития смисъл на погледите...

          ... Алекс спря за пръв път от както бе предприел това пътуване в миналото си. Мълчеше и гледаше с празен поглед някъде в пространството.

          Тони преливаше от нетърпение да чуе останалото, но усети, че не трябва да бърза. Той се огледа и едва сега забеляза, че купонът затихваше. Заведението беше полупразно, а остатъка от гостите един по един се разотиваха. Музиката свиреше съвсем тихо, а персоналът се справяше отлично със задачата да прикрива внезапната незаинтересованост на домакина. За миг Тони се упрекна за това, но случилото се тази вечер беше над всичко. Купони можеха да се организират всеки ден, а истории като тази се случваха веднъж в живота и приятелите му имаха нужда от него.

Видя как последните гости му махат за довиждане. Вратата зад тях се затвори с тихо изщракване и на мястото, където до преди час се вихреше фиеста, останаха само той и приятелят му, който все още гледаше безучастно пред себе си.

         Изминаха още няколко безкрайни минути, изпълнени с напрежение и влудяваща тишина. Мълчанието ставаше непоносимо и Тони реши, че е време да откъсне Алекс от мислите му. Той леко го докосна по рамото.

           Алекс се обърна и го погледна с все още празния поглед на отсъстващото си съзнание. За един кратък миг мъглата в очите му се задържа, после те бавно започнаха да възвръщат цвета си и връзката с реалността. Той се огледа и забелязвайки празното заведение престорено виновно се усмихна.

           - Хей, Тони - подхвърли той шеговито – тук не е останала жива душа. Май пак успях да прецакам нещата? Страшно съжалявам. Ти ме покани на купон, а аз го превърнах в изповедалня.

           Тони се изсмя на сравнението и махна с ръка.

           - Това е последното нещо, за което бих се притеснявал. Доколкото забелязах гостите добре се позабавляваха. Освен това минава три и половина след полунощ, напълно приемливо време за края на един купон. Но дори и да не е в момента изобщо не ми пука. Мисля, че прекалено много неща останаха недоизяснени. Ти имаш още да се изповядваш, а имаме и друг проблем. Не забравяй, че Мира изчезна, а до колкото я познавам ще скъсаме доста обувки докато я намерим.

Алекс понечи да каже нещо, но Тони го спря.

            - Остави. Ще имаме достатъчно време за всичко. Не мога да отрека, че съм адски любопитен да чуя останалото, но мисля, че и на двамата ни трябва малко почивка. От толкова емоции тази вечер ще ми се пръсне главата, а и ти не изглеждаш по-добре. За това приятел ти предлагам да си вдигнем костюмчетата от тук и да отидем в къщи. Ще си вземем по един душ, ще се настаним удобно, ще те черпя едно отлежало уиски пък после ще видим...

           - Идеята е страхотна. Имам чувството, че ако поседя още малко на този стол ще пусна корени.

           - Добре тогава. Да вървим да събудим скромния ми дом.

          Двамата приятели излязоха, а след тях в полутъмното и празно заведение остана да витае като призрак неразбулената мистерия на една недовършена история...

            ...Тони отвори вратата, запали осветлението и покани приятеля си да влезе.

            - Разполагай се. Моят дом е и твой. Банята е ето там – втората врата в ляво. На рафта има чисти кърпи, а в шкафчето над мивката ще намериш резервен комплект тоалетни принадлежности. Някакви въпроси?

            - Не. Само бих искал да се отърва от този досаден костюм.

            - Няма проблеми. Стаята ми е точно до банята. Като гледам сме един размер. Избери си нещо от скромния ми гардероб.

            - Благодаря ти. След малко се връщам.

            Той тръгна към банята, а Тони влезе зад бара да приготви питиетата. Докато сипваше леда в чашите се сети за Мирела. Какво ли ставаше с нея? Къде ли беше отишла? Стана му неприятно, че не е до нея в такъв момент, но начинът, по който тя изчезна не му остави никаква възможност за избор. Нямаше полза да се упреква. След малко щеше да научи цялата истина, а утре щяха да измислят как да разрешат този проблем. Отърси се от неприятните мисли, наля кехлибарената течност в чашите и ги занесе в хола. Пусна телевизора и докато чакаше Алекс да се върне запрескача по програмите...

            - Чувствам се като нов – чу Тони зад гърба си. Виждам, че и питиетата са готови, значи можем да продължим с инквизицията.

            - Стига приятел. Не ме изкарвай чудовище. Просто съм любопитен. Пък и ти сам ме набута в тази история. Добре си ми беше като не знаех нищо. Но вече съм пряко замесен, така че ще се наложи да стигнеш до края. Преди това обаче и аз трябва да направя един тур до банята, а ти се отпусни, събери си мислите и като се върна да си готов...

            Тони се скри зад вратата, а Алекс се зае с програмите. След пет минути безуспешни опити да открие нещо интересно загаси телевизора и се отпусна на дивана. Умората го завладяваше, но хлопването на вратата го извади от унеса, в който потъваше.

            - Хей, ти да не заспа? – каза Тони шеговито - Вярно, че е посред нощ, но ти май съвсем забрави по какъв повод беше купонът. То май и аз бях забравил и даже се притесних, че гостите си тръгнаха толкова рано, но това беше само загрявка за истинската веселба. Сега всичко живо е на плажа и чака слънцето да изгрее.

            - Наистина забравих, че днес посрещаме July morning. Ако не се лъжа ти също искаше да отидеш на брега, а аз май ти провалих плановете...

            - Голяма работа. До година пак ще има първи юли. Но за да уважим празника и за да не ни отнесе Морфей никакво заспиване. Чакам!

            Алекс отметна глава на зад и се засмя с глас.

            - Добре, добре няма де те тормозя повече. Очевидно няма да ме оставиш намира за това слушай...

            ... Ръката му увисна във въздуха. Още не бе докоснал дръжката и врата се отвори широко. Денис и Мики спореха оживено и така се бяха улисали, че за малко щяха да го блъснат на долу по стълбите.

            Алекс вдигна ръце в недоумение и през смях извика:

            - Тайм-аут, момчета! Мога ли да се осведомя за темата на вашия диспут?

            Реакцията им беше толкова странна, че той се уплаши да не са си глътнали езиците. Двамата замръзнаха, сякаш ги беше полял с леден душ. В продължение на трийсет секунди тримата се гледаха от упор, докато Мики не направи едно машинално и зле прикрито движение, което щеше да повлече след себе си лавина от безумни събития. Той скри дясната си ръка зад гърба, но Алекс вече бе видял листа хартия, който той държеше. Скръсти ръце на гърдите си и така се втренчи в Мики, че същия усети неприятен металически вкус в устата.

            - Алекс, защо си ме зяпнал така? – опита да излезе от положението Мики.

            - Я стига! Вие двамата за глупак ли ме взехте? Какво криеш зад гърба си?

            Последваха още няколко безкрайни секунди на упорито мълчание. Накрая Денис не издържа.

            - Стига, Мики. Няма смисъл, хвана ни и мисля, че е редно да му кажем. Нали сме приятели все пак?

            - Но...

            - Никакво, но. Дай му факса!

            Алекс настръхна. Някакво неясно чувство за опасност го накара да застане на щрек.

            - Факс! Какъв факс момчета? Какво става тук?

            Противно на желанието си да накъса листа и да го глътне, Мики измъкна ръката си и му подаде леко измачканото парче хартия.

            Алекс го взе, изгледа продължително и двамата, после прочете трите реда, които се забиха като игли в мозъка му. Той ги препрочете отново и отново, но съзнанието му отказваше да асимилира написаното.

            Листа се изплъзна от ръцете му и падна на земята. Той блъсна вратата, влезе в хола  на вилата, грабна телефона и трескаво заизбира някакъв номер.

            Денис и Мики все още стояха пред вратата и спореха дали са постъпили правилно.

             В слушалката прозвуча сигнал свободно и на втория път любезен женски глас отговори в другия край на линията.

             - Бих искал да направя резервация за първия полет до София... Да първия възможен... Да един... Да, на името на Алекс Данов... Да, Д-А-Н-О-В... Да, много Ви благодаря. До чуване.

            Той прекъсна и набра друг номер.

            - Хотелски комплекс “Сънсет бийч”, с какво мога да Ви помогна?

            - Добър ден. Бихте ли ме свързали с вила “Орхидея” ако обичате.

            - Един момент моля...

             Чу се тиха музика и после свободно. И пак, и пак, но никой не отговаряше.    Алекс затвори, изруга на ум и хукна по стълбите към втория етаж. Връхлетя в стаят си и трескаво започна да си събира багажа.

              - Заминаваш ли?

             Мики стоеше в рамката на вратата и гледаше припрените приготовления на приятеля си.

             - А ти как мислиш? Ако зависеше от мен не бих напуснал това място до края на дните си, но както сам си прочел заминаването ми е крайно наложително.

Той затвори сака и отново грабна слушалката. Отново никой не отговаряше. Алекс беше бесен. Запокити слушалката на леглото и хвана главата си с ръце.

            - Кажи ми Мики, защо винаги всичко трябва да е толкова сложно? Защо винаги, когато си мислиш, че нещата се подреждат идеално, се появява някой или нещо и разбива всичко на пух и прах? А?

            Мики само сви рамене и тайно се надяваше цялата тая бъркотия да не завърши катастрофално. Те бяха добри приятели и Мики знаеше за историята с Мирела. Алекс му беше споделил чувствата си към нея, а също мечтите и плановете си за бъдещето им. И сега тази каша...

            Той видя как Алекс за пореден път грабна телефона и... отново нищо. Накрая се отказа, хвърли го, грабна сака и хукна към колата. Тичайки през рамо извика:

            - Мики, ако има нещо ще ти се обадя от летището. Самолетът ми излита в 18.00.

            Моторът изрева, гумите изсвириха  и колата се понесе с бясна скорост. Но той не тръгна направо за летището, а зави в посока хотела на Мира.

            Нервно паркира пред самия вход, игнорира протестите на пиколото, влетя във фоайето и се отправи към рецепцията.

            - Здравейте. Случайно да знаете нещо за гостите от вила “Орхидея”? От известно време безуспешно се опитвам да се свържа по телефона...

            - Момент, моля... съжалявам. Излезли са рано сутринта и още не са се върнали, но ако желаете може да им оставите съобщение.

            Идваше му да крещи от яд. Не разполагаше с никакво време, а и нямаше представа къде са отишли.

            - Вижте много бързам... Аз съм приятел на госпожицата. Дали тя не е оставила съобщение за мен? Казвам се Алекс.

            Служителката погледна в кутията с името на вилата и извади някакъв плик.

            - Да. Ето на този плик пише Вашето име. Заповядайте.

            Той грабна плика без дори да благодари и вървейки към изхода го разкъса. Вътре имаше малък, бледожълт лист, на който с красивия почерк на Мирела бяха изписани няколко реда:

             Скъпи, съжалявам, но днес няма да може да се видим до вечерта. Един много важен бизнеспартньор на баща ми ни покани на обиколка с яхта. Поканата важи за цялото семейство и аз нямаше как да откажа, пък и ти каза, че почти цял ден ще се гмуркате с момчетата. Дано сте си изкарали добре.

            Ще ти се обадя, когато се върнем.

            Обичам те,

            Мира

            В безсилието и яда си Алекс смачка бележката и я прибра в джоба си. Запали колата и потегли към летището. Когато излезе от комплекса вдигна телефона и набра номера на вилата.

            Мики дори не можа да каже „Ало”.

            - Слушай брат, имам страхотен проблем. Мирела е заминала на обиколка с някаква яхта. Искам да отидеш на пристанището и да не мърдаш от там докато не се върнат. Искам да я доведеш на летището. Самолетът излита след два часа.  Ако се налага наеми хеликоптер, но на всяка цена трябва да я видя преди да замина.  Ало... Слушаш ли ме изобщо?

            - Да, да. Чувам те. Ще направя каквото мога.

            - Не. Не каквото можеш. Направи и невъзможното. Ще ти се обадя пак.

            Линията прекъсна. Мики остави слушалката и хукна към пристанището.

            Колата на Алекс летеше към летището, а той се надяваше приятелят му да успее да я доведе навреме...

(следва)