24. Октомври. 2018год.
Бяха последните хубави и слънчеви октомврийски дни.
24ти беше ден, в който се събудих с усещането, че днес е денят, в който да дам на живота си нов път и да позволя на слънцето да го освети.
"Търсим щастие навсякъде, но сме като прословутия просяк на Толстой, който прекарал живота си върху гърне със злато и се молел за дребни пари на всеки минувач, без да подозира, че богатството му е точно под него през цялото време. Твоето съкровище, твоето съвършенство, вече е вътре в теб. Но за да го поискаш трябва да напуснеш забързаната суматоха на ума и да изоставиш желанията на егото, за да навлезеш в тишината на сърцето.", "Яж, моли се и обичай"
Мислите в главата ми се надпреварваха едни с други. Започнаха да ме връхлитат най - различни емоции (от най - хубавите, светли и нежни, до най - тъмните, мрачни, и страшни). Тя беше единствената жена в живота ми, която за секунди можеше да разпали най - големите ми фантазии и страсти, и в същото време, за секунди, да ме заземи толкова здраво, че дори и името да не мога да си кажа.. Единствената жена, която можеше да събуди звяра в мен, но и да приспи яростта ми...
Вървях по булеварда надолу, а в съзнанието ми отекваха собствените ми мисли: "Обичам, когато се обичаме!"
Заплаках...
И там, през реките от сълзи, от другата страна на булеварда на мечтите ми, дъхът ми спря, а сърцето ускори ритъма си... "Никога не бих могла да се науча да се справям с усещането за липсата ти..."
Ръмеше съвсем леко и дъждът срамежливо докосваше лицето ми, а вятърът закачливо играеше с косите ми. Толкова много пъти бяхме минавали от там; толкова много спомени си бяхме създали; толкова много въздишки, сълзи и усмивки... Сърцето ми заби адски бързо, защото бе познало това място... Нашето място... Всичките ми сетива се бяха изострили на максимално. Започнах да търся с очи, с ръце, с душа и сърце. Бях започнала да забравям чертите й и само поглеждайки снимката й, която след толкова време, и сред разстоянието от човешка самота помежду ни все още седеше в портмонето ми, на видно място, можех да си спомня какъв цвят бяха очите й; как изглеждаше лицето й; усмивката и погледът й. Само поглеждайки снимката й можех да си спомня всичко и всеки спомен болеше, именно, защото се беше превърнал в спомен... Тя отново беше единак, а аз отново бях скитаща.
Нима няма самотни вълчици? ...
"Много боли, когато усетиш, че там си излишен, където преди си бил ти очакван, си бил и обичан, пред теб са се клели в обич дори... Много боли, когато си тръгне от теб без причина тя - любовта... Когато останеш, самотен и тъжен, с бутилка ракия, и чаша в ръка... Много боли, когато се вгледаш във сенките тъмни под твоите очи... Които животът - този палав художник, без да пита, без жал, изведнъж сътвори... Много боли, когато загубиш надежда, че нявга ще бъдеш щастлив... Недей се отчайва, недей се предава, просто привиквай с болката ти...", Добромир Радев
И някъде там, между редовете на Добромир Радев, в съзнанието ми изникна първата ни среща - неочаквана, но толкова чакана, търсена, и желана. Среща, която беляза сърцето и душата ми завинаги!
"В живота на всеки се появява такъв човек, след който се променяш завинаги... И изобщо не е важно дали времето, прекарано с него, е било безгранично щастие или безумна болка. Ти просто разбираш, че никога повече няма да си отново такъв, какъвто си бил, преди да се срещнете!", "Три метра над небето"