22. Октомври. 2018год./02:28ч

Мислите ми се надигнаха като вълни и буреносно се разбиха в бреговете на съзнанието ми.

Въздухът на Германия се отразяваше добре на писането ми, но за съжаление не се отразяваше толкова добре на сърцето и душата ми, и на психиката ми. На моменти се чувствах като шизофреничка... Сама си задавах въпроси, сама си отговарях на тях или поне се опитвах, но винаги стигах до онази задънена улица, която ме връщаше в началото на всичко.

Чувства. Мисли. Безсънни нощи. Безброй кафета и цигара след цигара. Дъжд. Мъгла и меланхолия.

Дните се изнизваха като пясък между пръстите ми - бързо, неусетно, дъждовно... А тишината ме беше обгърнала в своята пелерина - спокойна, свещена, всепоглъщаща...

"Седим мълчаливо и наблюдаваме света около нас. Отне ни цял живот, за да се научим да правим това. Изглежда само старите хора умеят да седят един до друг, да не си говорят и въпреки това да се чувстват щастливи.

Младите, забързани и нетърпеливи, винаги се чувстват длъжни да нарушат мълчанието. И напразно, защото тишината е съвършена. Тишината е свещена. Тя сближава хората, защото само онези, на които им е хубаво един с друг, могат да седят заедно, без да разговарят. Просто един парадокс.", Никълъс Спаркс, "Тетрадката"

Връхлетя ме поредната мисъл: ако имах възможност да върна времето назад и да променя един-единствен момент от живота си бих ли го направила? И ако да - кой щеше да бъде този момент? Щях ли да имам смелостта да променя своята история или щях да променя нечия друга такава? Или щях да предпазя сърцето си от счупване, ума си от полудяване, или щях да спася нечие друго сърце?

"Има моменти, когато ми се иска да върна времето назад и да премахна тъгата, но имам чувството, че заедно с нея ще си отиде, и радостта. Затова приемам спомените си такива каквито са и ги оставям да ме водят винаги, когато имам тази възможност.", Никълъс Спаркс, "Незабравима разходка"

Ежедневно се изправяме пред решения, които трябва да вземем и избори, които трябва да направим. В даден момент от живота си обаче не знаеш какво точно да кажеш или направиш, камо ли накъде да тръгнеш...

Стената, която те е подпирала в трудните моменти, е отдавна разрушена, а отломките останали от нея едва те крепят и предпазват от това да откачиш напълно. Почти нищо не те задържа на мястото, докъдето си стигнал; почти никой не бърше сълзите ти и не лекува раните ти... И когато осъзнаеш факта, че си заобиколен от хора, които ти създават нови такива тогава се затваряш дълбоко в себе си, вглъбяваш се в мъката си и се чудиш накъде да поемеш точно...

Бесните кучета в мен се пробудиха, лаещи и ръмжащи, опитващи се да се откъснат от оковите, за които собствените ми съзнание, и страхове ги бяха заключили...

Един-единствен момент...

Измислих го - ще избера да бъда Тишина и ще подаря тишина там, където не понесоха шума на пулса ми!

Послепис:

Мразя жп гари, автогари и болници.

Използвам грим изключително рядко.

Никога не съм имала желание да напусна България (Заради носталгията, не от патриотизъм).

Най-големият ми страх е да не се науча да си бъда самодостатъчна.

Мечтая да видя Париж.

Не обичам полуфабрикати, както по отношение на храната, така и на връзките. Сигурно съм прекалено романтична!