Прелюдия
Шепотът на вятъра се превърна в ридание.
От неестествено светлото нощно небе бавно започнаха да се сипят снежинки – зараждаха се в облаците, наедряваха по пътя си надолу и умираха върху вледенената земя.
Скитникът бродеше през ледените полета, вятърът го шибаше през лицето и навяваше снежинки в очите му. И въпреки това той не спираше да върви.
Мъгла запълзя откъм полетата, завихри се в буен танц с вятъра и снега, обвивайки самотната човешка фигура в сивкав полумрак. Право пред него пелената от сняг изпълваше хоризонта.
Мина покрай някакви изоставени дървени колиби – мъртви, безмълвни сенки сред мъглата, с черни прозорци, взиращи се в него като неизмеримо дълбоките очни кухини на мъртвец. Снежинките се трупаха бавно, неумолимо като времето, постепенно поглъщаха жълтеникавия скелет на кон, лежащ насред някогашния път, по който вървеше скитника. Той не обърна никакво внимание на останките. Само се загърна по-плътно в дрехите си и спусна качулката по-ниско над очите си. И въпреки ...