Прелюдия
Шепотът на вятъра се превърна в ридание.
От неестествено светлото нощно небе бавно започнаха да се сипят снежинки – зараждаха се в облаците, наедряваха по пътя си надолу и умираха върху вледенената земя.
Скитникът бродеше през ледените полета, вятърът го шибаше през лицето и навяваше снежинки в очите му. И въпреки това той не спираше да върви.
Мъгла запълзя откъм полетата, завихри се в буен танц с вятъра и снега, обвивайки самотната човешка фигура в сивкав полумрак. Право пред него пелената от сняг изпълваше хоризонта.
Мина покрай някакви изоставени дървени колиби – мъртви, безмълвни сенки сред мъглата, с черни прозорци, взиращи се в него като неизмеримо дълбоките очни кухини на мъртвец. Снежинките се трупаха бавно, неумолимо като времето, постепенно поглъщаха жълтеникавия скелет на кон, лежащ насред някогашния път, по който вървеше скитника. Той не обърна никакво внимание на останките. Само се загърна по-плътно в дрехите си и спусна качулката по-ниско над очите си. И въпреки това вятърът продължаваше да навява снежинки в тях.
Студ. Самота. Тишина.
Просто думи. Твърде слаби, за да изразят истинските усещания.
Глух. Ням. Сляп.
Скитникът беше всичко това. И същевременно не беше. Беше глух, ала чуваше. Беше ням, ала устните му изричаха безмълвни фрази. Беше сляп, ала виждаше студения, едновременно жесток и зловещ, но и странно успокояващ пейзаж на онова, което беше започнало като обикновен снеговалеж, а постепенно се превръщаше във виелица .
Колко дълго беше бродил из тези земи? Дни, може би. Или седмици? Може би дори месеци? Или години? Нямаше представа. Времето беше спряло за него. Нямаше спомени – само един образ, кристално чист като планински ручей. Белите мраморни стени на една крепост, издигаща се в основите на черни скали. Чия беше тази крепост? Кой обитаваше града в подножието ù? Какво го свързваше с този образ? Не помнеше. Ала помнеше, че трябва да отиде там, да предаде предупреждението... каквото и да беше то. Сигурен бе, че щом стигне, ще си спомни. Ще си спомни всичко.
Имаше и други образи – размити, откъслечни. Смътно познати лица, места и предмети. Спомен за зала, където някой някога беше дал някаква клетва. Неми призраци, които изплуваха от мъглата и вихрушката и му шепнеха странни слова.
Не знаеше какво представляват. Не беше сигурен дали са истински.
И без това нямаше значение.
Никакво значение.
* * *
Навлезе в покрайнините на града в късната нощ. Вихрушката беше намаляла, мъглата се бе отдръпнала. Като че самата Еннае – богинята на природата, беше решила да му покаже онова, което го очакваше в безименния град, далече зад който очертанията на старата крепост бяха потънали в нощта.
Пусти улици, безмълвни къщи. Покриви, отрупани със сняг, а под тях прозорци, из-зад които надничаше абсолютен мрак.
Някаква дъска скърцаше от време на време под поривите на вятъра. Снегът пращеше изпод краката на скитника – това бяха единствените звуци в нощта. Странно самотни, далеч-ни и тъжни по своему. Това тук не беше град.
Беше абсолютно гробище.
Скитникът присви очи, осъзнал грешката си. Не гробище. Дори гробищата бяха по... по-жизнени от това прокълнато място.
Някаква дълга сграда с решетки на прозорците се простираше в продължение на много крачки от дясната страна на покритата със сняг улица и привлече вниманието на скитника. Един-единствен, ярък проблясък прониза съзнанието му – спомен? Сън?
Видя:
Две яки, мускулести фигури, влачещи трета по стръмно, потънало в тъма и влага стълбище. Дребната, суха като наръч съчки фигурка между двамата се влачи, крещи, извива, опитва се да се отскубне, ала няма как....
Смяна на перспективата:
Две редици килии по протежение на дълъг, сумрачен коридор. Ръце се подават през решетките, странни шумове огласят помещението – стонове, вой, високи, нечовешки писъци и ридания. В една от килиите висок мъж – само кожа и кости, се поклаща напред-назад и бърбори несвързани думи. В друга една подобно нему човешко същество непрекъснато удря главата си в стената, а по грубите обли камъни се стичат струйки кръв. Някои от обитателите са се скупчили близо до решетките, крещят, викат, протягат умолително ръце... Някакъв човек седи в ъгъла на килията си и къса със зъби плътта на китките си – устата му е обрамчена с кръв – като дете, омацано с ягодово сладко... Очите обаче... очите на всички тези изтерзани души са еднакви. Всички те излъчват пустота и лудост.
Скиталецът тръсна глава, сякаш се опитваше да прогони досадно насекомо. Знаеше каква е сградата пред него.
Лудница.
Ала тези картини... Откъде бяха тези картини? Виждал беше това място. Ала кога? Какво беше търсил тук? От коя страна на решетките е бил?
Без сам да осъзнава вече беше изкачил стъпалата и стоеше на входа, протегнал ръка... и замръзна в тази поза.
Не затова бе дошъл дотук.
Имаше друга работа. Там, напред. В крепостта.
Стига все още да бяха останали хора в нея.
В това конкретно скитникът се съмняваше. Крепостта беше прекалено красива, прекалено... чиста, може би. Прекалено прекрасна.
А красотата привличаше мрака.
„Като двореца на Хротгар“ – мина му през ума неканена мисъл.
Двореца на Хротгар....
Какво означаваше това?
Всичко? Нищо?
И кому можеше да послужи?
Не знаеше... ала знаеше, че трябва да продължи. Колкото и малка надежда да имаше.
* * *
Снегът отново се усили. Пред него се виеше бяла пелена. Зад него снегът засипваше следите му, отбелязали неговия път през пустите улички на безименния градец – така спокоен и тих в тази студена зимна нощ. Пуст. Празен.
Широк път водеше към крепостта – ала белия снежен саван го бе покрил както се покрива лицето на мъртвец.
Черните скали – огромен каменен масив, според някои отделил се от прегръдката на Марасс Килрад преди неизброимо много векове, обграждаше Бялата крепост. През спокойните летни дни приказният контраст между абаносовите скали и белия мрамор бе вдъхновя-вал поети, художници и скитащи бардове. Ала сега снежната вихрушка и мъглата бяха обгърнали всичко в призрачно було.
Скиталецът се спря за миг пред мраморните колони. Нещо се опитваше да си пробие път през съзнанието му. Споменът за онова, което трябваше да предаде.
Ала засега това бяха само фрагменти.
Загърна се по-плътно в одеждите си и пристъпи напред.
Закътани под огромната мраморна козирка, поддържана от титаничните колони, портите на крепостта бяха открехнати.
Някакво странно безпокойство обзе странника при вида на процепа между двете крила. Облечените му в ръкавици ръце се плъзнаха към скритите ками... макар че от тях едва ли щеше да има някаква полза. Не и ако крепостта наистина бе паднала.
Бутна леко и портите се разтвориха още повече. В абсолютната тишина, нарушавана единствено от воя на вятъра, шумът от отварянето беше оглушителен.
Имаше стъпала.
Имаше и коридори, водещи към гигантски зали.
Насочван от някакво особено чувство, същевременно напрегнат и предпазлив, скиталецът тръгна по един от коридорите, а стъпките му отекваха в тишината. Гербове, пряпорци, брони и мечове висяха на стените. Символи на нещо минало. Нещо, потънало във времето.
Слезе по двете стъпала, водещи до Голямата зала, спря се за миг при вида на отворените й врати, после решително продължи напред и прекрачи прага.
Онова, което видя, го накара да спре. Ръцете му бавно смъкнаха качулката от главата, разкривайки лицето му. Изражението му... изражението му беше калейдоскоп от чувства. Изражението на човек, който внезапно е осъзнал, че светът около него се е сгромолясал в Бездната. Заедно с чувствата, дойдоха и спомените. Вече знаеше какво трябва да предаде.
Ала беше закъснял.
Огромната зала беше студена и тиха. По стените имаше гоблени и картини, а една грамадна гравюра, изобразяваща Деня на Удара, заемаше цяла стена в дъното. Подобен на трон стол от сребро и террем – Камъкът на Божествата, стоеше под гравюрата. Празен, излъчващ студ и тъга.
Невероятно красив тъкан килим беше прострян на пода. Цветя, животни и странни създания образуваха сложна плетеница по повърхността му, придавайки му пъстър и екзотичен вид. Не го бяха тъкали хора. Беше дело на хеттерел – раса, прочута с майсторите и воините си.
Ала вече нямаше кой да се любува на красотата.
В центъра на помещението стърчеше дълго, остро копие. Главата на крал Иллед Ейтен беше забучена на върха му – устата зееше в беззвучен писък. Широко разтворените очи – млечнобели полусфери, се взираха сляпо към вратата, фиксираха стоящия на прага мъж, пронизваха го, обвиняваха.
Краищата на дългата, златиста коса бяха подгизнали от кръв. Тъмночервени капки падаха долу и попиваха във вече подгизналия килим.
Скиталецът коленичи, смазан. Сведе глава, косата му се спусна пред лицето.
„Прощавай, господарю. Прощавай, Иллед Ейтен, кралю мой. Чуй моите думи. Виж моята мъка. Иллед Ейтен... Братко мой...“
Някакъв шум прониза мъртвешкото спокойствие.
Стържещ и пронизителен в глухата тишина. Звук на метал, стържещ върху камък. Но не беше като от драскане с нож, а някак... ритмично. Като стъпки. Бяха близо. Твърде близо.
Скиталецът вдигна рязко глава, извъртя се назад с цялата бързина, на която беше способен, същевременно ръцете му посегнаха към камите...
Обаче отново беше закъснял.
За последен път в своя живот.
Сказание Първо
ДАН ЗА ЛЕШОЯДИТЕ
1.
Подножието на Марас Илдрат
Източен Исперос
Залезът окъпа хоризонта в кръв и злато.
Лек повей на вятъра погали свежите треви – високо горе клоните на дърветата зашумяха и зашепнаха магически слова. Рояци дребни насекоми танцуваха над поляните, а лениви скакалци подскачаха с нежелание сред тревата – от стрък на стрък. Отнякъде се обади жаба. Отговори ù подвикването на козодой.
Някакви птички пърхаха насам-натам в далечината и събираха буболечки за изгладнелите си чеда.
Слънцето бавно залязваше, пръскайки пурпур и огън, а облаците пламтяха. Далече долу, сред обраслите с дървета склонове на клисурата, топлината на летния ден бавно отстъп-ваше място на вечерния хлад. Създанията на слънцето бързаха да приключат дневните си дела, за да отстъпят място на нощните си събратя, както го бяха правили от поколения насам.
Кауен обичаше дългите летни вечери. Обичаше свежестта на чистия въздух високо горе, в полите на Марас Илдрат. Обичаше шумовете на гората и шепота на дърветата. Всичко това беше като благословия за изтерзаната му душа.
Всяка вечер, по това време, той сядаше на стъпалата пред дървената къща, която дядо му беше изградил преди толкова много време, и отправяше поглед към гората или към ширналите се, сякаш безкрайни тревисти полета. Наблюдаваше ги, без всъщност да мисли за нищо, оставяйки мисълта да се рее свободно, като величествена птица над върховете на дърветата.
Досами къщата имаше голямо, старо дърво. През пролетта семейство птички гнездяха по клоните и огласяха утрините с кристалночистите си трели. Кората на дървото бе напукана и се лющеше, тлъсти ларви дълбаеха проходи в тъканите му – едновременно източник на храна и защита за бледите им, крехки тела.
В самата основа на дървото, от отсрещната страна, имаше мравуняк.
От сутрин до късна вечер безброй лъскави черни мравки щъкаха нагоре-надолу по купчината от пръст. Горната част на мравуняка беше покрита с почервенели, изсъхнали иглички, падащи от клоните на дървото. През многобройни входове влизаха и излизаха мравки. Едни носеха разкъсаните части на едро насекомо, други пък изхвърляха отпадъците извън мравуняка. Трескавата работа не преставаше нито за миг... освен когато се разразеше буря. Тогава мравешкото гъмжило изведнъж закипяваше, сякаш безбройните дребни твари изпадаха в паника. Или поне така беше на пръв поглед.
Кауен често наблюдаваше дребните работливи същества. Напомняха му на хората... само дето мравките бяха чужди на каквито и да било пороци. От своя страна тези мисли извикваха в съзнанието му други – спомени, които той предпочиташе да изхвърли от съзнанието си.
Понякога ходеше на лов или търпеливо клечеше със саморъчно направена въдица край кристалните води на реката, на около хиляда крачки от къщата. През останалото време сушеше месо или седеше на стъпалата пред къщата. А някой път отиваше на разходка сред полята и близката гора. Така протичаше животът му – далеч от хорската суета и жестокост.
Поне засега.
* * *
- Тичай! Не спирай да тичаш! Продължавай!
Ала самата тя усещаше, че повече не може да продължава. Дробовете й горяха, страните й бяха алени. Пот се стичаше по челото и тялото й, обувките й се бяха разпокъсали, а краката й кървяха. Спря, за да си поеме дъх, макар да съзнаваше, че трябва да продължи.
Хвърли поглед към Аллак – старецът не беше по-добре. Въздухът излизаше от гърдите му с ужасяващо хриптене и свирене, кожата му беше станала восъчнобледа.
Приближи се до него и го подхвана.
- Хайде, старче, не трябва да се отказваме точно сега.
Той я погледна и тя за миг се стресна от онова, което видя в очите му.
- Остави... остави ме тук, дъще. Продължавай без мен. Не аз – ти си важната.... Аз съм...
Нови хрипове разтърсиха стареца и го прекъснаха, но тя прочете в очите му останало-то, което щеше да й каже: „Аз съм просто един старец“.
- Няма да стане, старче – тръсна глава тя. – Ти не ме изостави, когато можеше, нали? Значи и аз няма да те изоставя.
По изражението му можеше да се разбере, че отново са кани да спори, ала вече нямаше време.
Звуците на преследвачите им проехтяха зад тях. Чупене на съчки, звуци от тела, минаващи през гъсти храсти.
- Нямаме време да спорим, Аллак – рече тя. - Да тръгваме. Хайде, направи го заради мен! Моля те!
Старецът се поколеба... после кимна.
Затичаха отново, подкрепящи се един друг, а не чак толкова далече зад тях преследвачите им ускориха ход, усетили, че плячката им губи сили. Ръмжаха и съскаха, зъбеха се един на друг и размахваха закривените си мечове. Бяха стръвни, бързи.
И определено не бяха хора.
- Не мога... не мога да продължавам повече, Меррии'н...
Аллак се отскубна от ръцете й и се свлече върху килима от борови иглички.
- Хайде! Трябва... трябва...
Ала самата тя не издържа и се подпря на ствола на някакво дърво. Дробовете й щяха да се пръснат, краката й сякаш се бяха превърнали в окървавени чуканчета. Всяка стъпка й причиняваше неизмерима болка. Дрехите й се бяха превърнали в окървавени, мръсни парцали.
Свлече се, подпря гръб на ствола и трескаво започна да се опитва да поеме дъх. Изгаряше отвътре. Единственото, което искаше, бе да прекара един спокоен ден... Ала това беше невъзможно.
- Настигат ни – прошепна Аллак. - Продъл... продължавай!
- Късно е. Няма къде да бягаме. Свърши се, Аллак...
„Поне се опитахме, старче. Ти направи каквото бе възможно. Аз също. Ала явно е било недостатъчно.“
Създанията, които ги преследваха, наизскачаха от храстите, мечовете им разсичаха въздуха. Бърбореха, ръмжаха и съскаха възбудено. Заобиколиха ги от всички страни.
„Значи това е– помисли си Меррии'н, докато наблюдаваше как уродливите, грозни твари се приближават към тях. – Така ще сварши всичко.“
Създанието най-отпред изкриви устни в гротескно подобие на усмивка, разкривайки пожълтели, заострени зъби.
- В ръцете ни ссса – изсъска то. Белези и рани покриваха лицето му, бронята, която носеше, беше очукана и стара. – Хванахххме гиии.``
- Храната ни ссвършши – обади се друга твар. – А тук има плът колкото шшшщеш...
Водачът им се обърна рязко и оголи зъби.
- Не ни трябват мъртви – изръмжа той. – Или поне не сега.
„Не сега? Какво, в името на Салрас, означава това?“
- Ама ние...
- Мълчи, проклетнико! Иначе ще ти отсека ръката и нея ще я ядеш!
Създанието промърмори нещо, обаче отстъпи назад.
Водачът им пристъпи по-близо.
- Не се приближавай, твар проклета! – изкрещя Аллак и се надигна рязко.
Едно от съществата опъна тетивата на късия си лък. Водачът го спря с жест. Приведе се към стареца и присви очи.
- Ти ли ще ми попречишш, ссстарче? - изсъска съществото. – Едва ли. Та ти не можеш дори да се движишшш...
- Убийте ни тогава!
Нещо като усмивка плъзна по белязаните устни на създанието.
- Има време. Ще стигнем и до това. Преди това обаче...
Не успя обаче да довърши.
Нещо се стрелна от храстите, удари една от тварите в гърдите и я повали на земята. Мечът падна сред шумата. Огромна кафеникавочервена фигура се вряза сред групата създа-ния, дереше, разкъсваше...
Ръката на Меррии'н неволно стисна тази на Аллак.
„Велики Салрас, какво е това?“
* * *
Дрезгаво ръмжене и накъсан, хриплив лай проехтяха из спокойния въздух, разсичайки го като нажежен до бяло нож.
Коуен вдигна рязко глава. Познаваше този звук.
Меча хрътка.
Неговата меча хрътка...
Нещо не беше наред.
Нещо определено не беше наред....
Тундрата Керес'даб
Северен Катрахард
Слепецът крачеше през ледената пустиня, а високо над него небето гореше.
Наситеносини, изумруденозелени и кървавочервени проблясъци пробягваха по небосвода, сякаш някъде там, високо над света, крепостта на боговете беше пламнала.
Макар и да не можеше да види сиянието, мъжът го усещаше, знаеше, че то е там. Толко-ва пъти го беше виждал като дете... толкова пъти беше вдигал поглед нагоре, докато вратът не започнеше да го боли. Толкова пъти беше играл с момчетата от племето под същия този свръхестествен огън. Когато порасна можеше с дни да се взира в лицето на любимата си, в нейните очи, дълбоки като кладенци. Ала тогава той виждаше. Тогава бе имал очи. А сега единственото, което можеше да види, бяха спомените – ярки картини, прогорили съзнанието му и запечатили се там завинаги.
Помнеше последните неща, видели очите му – стотиците мъртви и умиращи, покосени от странната болест, донесена от онзи странен мъж, който ловците бяха намерили полумъртъв в покрайнините на Итар Аммен – Сияйните хълмове. Тъй като не знаеха какво да го правят, а и не можеха да го оставят в студа, те взеха решение да го отнесат до селото и да го оставят на грижите на шаманите. Онова, което бяха сторили, беше правилно – всеки друг на тяхно място би направил същото.
Докато пристъпваше върху тънката снежна покривка, която скърцаше изпод краката му, слепецът поклати глава. Нямаше как да знаят.
В нощта, когато ловците докараха мъжа, мъждукащ като свещ между живота и смъртта, младежът, чието име беше Дераел и който много време по-късно (Месеци? Години?) щеше да броди ослепен из жестоката към слабите тундра, седеше край огъня в землянката на ловците и проклинаше късмета си. Днес той трябваше да е в тундрата заедно с останалите ловци, вместо да седи при жените... ала предишната сутрин беше счупил левия си глезен и сега ръката му непрекъснато и напълно неволно докосваше подобната на пръстен от смола превръзка, която шаманът му беше сложил. И всичко това – поради собствената му глупост. Би трябвало първо да провери състоянието на почвата на върха на хълма, който бе изкачил... но беше прекалено погълнат от дребното космато създание, което подскачаше сред замръзналите храсти пред него, в опит да се спаси от преследващия го човек. Така или иначе Дераел стъпи на издадения ръб на хълма с намерението да се спусне от другата страна и да пресече пътя на заека, като си мислеше, че земята под него е достатъчно вледене-на, за да го издържи.
Е, не го издържа. Срина се внезапно изпод краката му и го повлече надолу. Така заедно с глезена му се счупиха и надеждите му да отиде на лов. Процедурата, на която го подложи шаманът, беше болезнена – но Дераел изпитваше по-голяма болка от собствената си невнимателност.
И така сега седеше, изпънал внимателно пострадалия си крак, и се взираше в огъня, в пламъците, които танцуваха като демони и поглъщаха ненаситно всичко, което попаднеше в тях.
Дераел се пресегна и взе една съчка от купчината. Хвърли я в огъня и известно време наблюдава как пламъците я деформират. После в землянката влезе Асиел и той моментално забрави за всичко.
Безкрайно далеч във времето (или поне на него така му се струваше), същият този Дераел – ослепен, накуцващ леко с единия крак, опипващ земята пред себе си с груба тояга (дебел клон на дърво, в което насмалко не се бе препънал в нощта, когато напусна мъртвото си село), усещаше пареща болка при спомена за Асиел. Помнеше косата й – черна като безлунна нощ и мека. Помнеше очите й – зелени и дълбоки, толкова различни от очите на останалите от селото (казваха, че е наследила очите на баща си – странник, посетил селото преди близо двадесет и две години и напуснал го след година и половина – два месеца преди майката на Асиел да я роди). Лицето й, устните й, гласът й – всичко това изплуваше от мрака и с всеки спомен в сърцето му се забиваха нажежени ками.
И тя беше мъртва. Мъртва като всички останали... освен самия него. По непонятна причина болестта не го уби. Вместо това го лиши от зрение. Самият той би предпочел да беше умрял.
Ала боговете имаха други планове, както обичаше да казва Старицата.
Дали?
Бог ли беше онова, което го накара да остави ножа, който стискаше с острието към себе си, когато разбра, че вече не може да вижда? Бог ли беше онова, което му нашепна да остави мъртвите и да поеме към ледената пустош, където според обичая на племето бяха изпращани слепците? Дераел не знаеше. И въпреки това остави ножа, който бе измъкнал от колана си, коленичил над тялото на Асиел в онзи миг, в който светлината завинаги му беше отнета. Остави го и пълзейки, опипвайки около себе си, излезе навън и пое към гората, сигурен, че ще умре.
Ала той оцеля. Оцеля въпреки всичко и продължи да върви без път и посока, воден от спомените, защото единствено те му бяха останали.
4.
Таванът на галерията се срути без предупреждение.
Подпорите рухнаха, повличайки след себе си огромни късове скала, които затрупаха входа и вдигнаха в сумрака огромни облаци прах.
Джуджето се поизправи леко и се задави от праха. Закашля се дрезгаво, брадата му се тресеше възмутено.
Единствено късметът ги беше спасил – него и Дауриен, от риска да бъдат премазани под скалите.
Огледа се. Дауриен също кашляше наблизо, подпрял ръка на стената. Дайд се изправи, изхрачи се на каменния под и въздъхна...
(следва)
© Владимир Ангелов Всички права запазени
Само да отбележа - че много изчистено повествование, нищо излишно нямаше и дори описанията ми харесаха - това, защото по принцип описания чета по диагонал