Мамо, Татко, аз ви говоря. Но не ви говоря с думи, а с болка и с рими. Говоря ви със думи неизречени,спящи върху белите листа. Много пъти съм идвала при вас с желанието да ви разкажа за тази болка, но всеки път езикът ми се подуваше в устата и се изгубвах в собственото си желание. Сега не искам да ви говоря. Вече нямам нужда думите да изпълват времето ни. Сега пиша това и знам, че нуждата ми да бъда разбрана се е изпарила с времето и е останала самотна някъде там. Сега имам нужда да ви усещам, Мамо, Татко, такива каквито сте... ранени от живота и винаги Мои... не съм избрала да бъда това, което съм... и всичко това, което съм и не съм, лежи точно тук на тези безбройни бели листи и побира цялата ми същност. Да. Аз съм това. И Ви обичам колкото и превзето да звучи от устата на човек, който не понася да бъде слаб и приема обичта за слабост. Знам, че не е късно да направя това. Наречете ме луда, вържете ме... с една от онези бели ризи... но аз пак ще пиша и пак ще ви обичам, за да мога да запазя себе си и най-истинското от себе си - мисълта си. Ето, вижте ме... цялата съм аз... зелена, млада, истинска, а толкова мъчна. Знам, че сте ме обичали, дори когато сълзите са били много повече от радостта. Дори когато моите години са отнели толкова много от вас, че често пъти сте забравяли себе си. В болката и смеха, глухия стон и слепия поглед на дните си... знам, че сте го правили винаги. Защо съм такава... и науката няма отговорите на всички въпроси. И аз не знам... още по-малко вие. Не винете себе си и нещата, това, което нося в сърцето си, е много чистота,топлина и вяра... към всички вас... и се чувствам толкова голяма точно заради това, което усещам, а аз усещам Вас по един определен мой начин... възвишено, като ценност. Може би няма да оправдая надеждите ви, може би няма да удовлетворя желанията и копнежите ви, но дори и в това „може би”... пак ще съм Аз. Защото е изкуство да бъдеш сам и да не си самотен, а аз владея това изкуство, създадох го, като обвивка, като защита от външния свят, за да запазя себе си и вас в моя свят. Така победих времето и хората, които и до днес нямат значение в този свят. Ето по този начин аз ви говоря, все по-често напоследък и имам нуждата да ме познавате. Защото, Мамо, ме е страх, че ще увехнеш, преди да опознаеш детето си и аз няма да мога да си простя това. Защото, Тате, ти винаги си бил дълг, стремеж, недостижим идеал за човек, който нося в сърцето си и трябва да знаеш това и да се научиш да живееш с тази чест. Знам, ще бъде трудно и занапред, не живея в заблудата, че буренът ще се превърне в цвете и след него ще поникнат още много цветя. Но знам, че когато вие плевите бурените, няма какво да попречи на мойте цветя да бъдат горди и да красят нашия двор.

С уважение: Великата Ники