Имало едно време една Истина. Тя била мъничка като пшеничено зрънце
и човекът не можел да я види. Той постоянно я търсил и все не я намирал.
На пътя му се изпречвали много лъжи с маски на истини и той много често
ги обърквал с Истината. Веднъж той бил много близко до нея, но в
бързината и нетърпението си да я намери, без да иска я подритнал в
калта. После отново я търсил навсякъде, но не и в калта. Той не вярвал,
че може да я намери там. Така се минавало времето и човекът все повече
изгубвал надеждата, че ще открие малката Истина, която толкова много
му трябвала. Веднъж той неусетно се препънал в една голяма лъжа и
паднал в калта. Опръскал се целият и всички започнали да му се смеят и
да му се подиграват. И в мига, в който се почувствал най-нещастен,
най-отчаян и най-тъжен там в калта, съзрял онази очакваната, обичаната ...