( мини разказче по две картинки )
Татко е акробат. Мама е дресьорка на най-различни животни. Двамата работят в цирка. По цял ден сме там. Лятото ходим по други градове. Тогава близко до шатрата живеем в къщички на колела. Големите им казват каравани.
Аз много обичам животните. И те ме обичат. Даже и тези, за които казват, че са лоши. И те ме харесват. Обикновено не ми правят нищо като си играя с тях.
Но аз най си харесвам кучетата, кончетата и слончетата.
Всички в цирка казват на мама и татко, че имам дар Божи да чувам какво мислят животинките. Може би и за това и мога да си говоря с тях. Мама ме научи на това. От нея знам, че когато някое животинче ми казва нещо с мисълта си аз трябва да мълча. И да го гледам. Може в очите. Може в челото. Или просто да гледам в него. Ами не знам как става така, че ги разбирам - но ги разбирам. Да речем папагалът, гълъбът или котката, когато искат да ми кажат това или онова те си гукат, мяукат или крещят както си го могат. Но аз ги чувам все едно те могат да говоря с човешки думички.
Ама пък и те животните в приказването си не са точно като хората. Как да го разкажа на езика на големитеее… Амии… Мисля те казват всичкото си казването на таковата говорене, че аз, а и някой от другите деца го разбираме.
Ееее…
Пък ако някоя думичка не я знааам…
Амиии…
Питам ги - и те ми я обясняват по техния си начин, а аз отново ги разбирам по моя. А щом съм разбрала какво искат да ми кажат тогава им отговарям.
Ееее…
Сегааа…
Това дето го разказах може и малко оплетено да е като думички, но като го правя с животинките не е толкова трудно! На него пак мама ме научи как става.
Знчиии…
В началото това което ми се приисква да го кажа на това или онова животно много силно си го помислям на ум. Ама наистина много силно. А после пак същото нещо си го мисля вече и на глас. Много ми е интересно. Защото докато си говоря с животните научавам много различни истини - за много различни работи. Ама толкова различно чудатни неща научавам, че дори големите хора, като мама и татко понякога не ги знаят.
Ето например онзи ден си седя на едно такова кръгло и широко, на което мама кара да стъпват много тежките животни и казвам на слона Омуртаг:
- Сънувах се като бебе – и го галя по ухото, а той ме поглежда и по слонско му мисловно ми отговаря:
„ Така ли?! Това е много интересно! – мига с дългите си мигли и надигайки хобот, пак мисловно пита - А какво се случи там в съня ти?”
- Мама откри, че ако ме боли коремчето мога да заспя, само когато ти ме люлееш на хобота си – отговарям му аз.
„ Мъниче не знам дали е било сън! По-скоро е било чист реален спомен от бебешките ти времена...”
- Спомен ли? – чудя се не на шега.
„ Да!”
- Спомен ли!? Спомен значи?! А на какво казваха големите спомен?!
„ Е хайде се!”
- Аааа… Да, да! Тази дума да не означаваше ли за тогава, когато се сещаме за неща от вчера или по-вчера?
„Да”
- Аха! А какво в това дето му казваш „реален”?
„Значи че това с коремчето и хобота - си беше точно така”
- Ахаа…! А „точно така” означава, че е било истинска истина ли?
„ Да”
- Хе! Това за пръв път ми се случва.
„ Кое?!”
- Да сънувам истински истини!
„ Защото си малка. Тепърва ще има още много неща, които да ти се случват за първи път!”
- Вярно ли?
„Вярно!”
- А ако е така ти ще ме почакаш ли още малко и аз да порасна - като мама? И тогава да си говорим, както го правят големите хора!
„Разбира се! Защо питаш?”
- Госпожата от детската градина ни постави домашна работа да донесем снимки на най-добрия си приятел. И аз занесох три! Там онези, където мама и татко са ни снимали как си играем с теб. А децата ми се смеят! Казват, че аз съм много мъничка, пък ти си грамадански. И още казват, как това нашето не можело да бъде истинско приятелство...
„ И защо?”
- Защото, когато аз съм щяла да порасна ще започна да приличам на голям човек. Да речем като мама. Или като леля Ники. И тогава вече няма да съм като сега. Искам да кажа, че ще ми личало, че не съм дете. А пък ти понеже си животнооо… - гледам виновно към моя приятел и продължавам – Ама то това не аз… Те децата ми казват, как нямало си да ме помниш като малка. И няма да разбираш коя съм.
„ Нищо подобно! Ние слоновете помним дълго. Даже много дълго. Кажи речи цял живот. Особено добрите си приятели!”
- Ама и това наистина истинска истина ли е?
„Самата истинност на истината е мъниче”
- Ох! Олекна ми! Нали може утре да го кажа на децата?
„Разбира се! Кажи им още, как при добрите приятели голямото или малкото тялото не са от никакво значение за тяхното приятелството. А още им кажи, че истинското приятелство срок на годност няма!”
- Срок на годност - това е какво?
„ Ако приятелите са добри и не се карат по между си… Тооо… И никакво време не може просто си ей така да им развали другаруването.”
- Аха! Разбрах! Ягодите и черешите, когато дълго време са насред масата в кухнята започват да ги кацат мушички и те се развалят! Но с истинското приятелство - това не се случва!
„ Точно така! Умница си ми ти!”
- Благодаря Омуртаг! Я чуй, чуй! Ти имаш по-големи уши от моите! Това мама ме вика да се храним ли?
„ Да! Тя е!
- Добре! Значи трябва да тръгвам! Чао за сега!
„Чао мъниче!”
Ето едни такива работи си говорим с моите приятели животните. Ама на когото и да го кажа това никой не ми вярва. За това няма да им издавам на децата, как това за приятелството ми го е казал слонът Омуртаг. Ще си измисля, че съм го чула някога по някоя телевизия в предаване за хора и животни.
ПП: След края на конкурса ще публикувам и снимките.
© Ригит Все права защищены