Посвещавам този разказ на Полин Реаж - авторка на нашумелия роман "Историята на О"


       Чо се роди в студен мартенски ден на един каварненски миндер. Баба му - стара уруспия, помогна за израждането на свидната рожбица, защото всичко стана толкова набързо, като в амерички хорър. На майката - измъчена женица, изоставена напълно, в най-напреднала бременност, от своя виден съпруг ДеСеСар /хукнал по млада фльорца/, най-внезапно й изтекоха водите. Сметките за ток и вода бяха непосилни за останките от семейството и стояха неплатени. Не разполагаха с телефон, а и живееха в покрайнините на града. Така й не успяха да осъществят връзка с родилното. Все пак малък Чочко /така бабката нарече малчугана/ се роди - мургав и здрав като банатско цигане и пропищя гласовито. Нарекоха го галено Чо. Тъй като нямаха пари да му купят детско креватче, щом майка му го накърмеше го слагаше да спи в един кашон,  застлан най-отдолу с броеве на вестници с поезия, върху които бяха наслагани множество възглавници. За да не простине Чо, му слагаха винаги качулка на главата. Още от тези най-ранни дни и месеци, у него остана една силна привързаност към качулките.  А на стари години той вече не сваляше качулката от главата си. Черен Чочко растеше не с дни, а с часове. Може и да изглежда мистично, ала фактът, че бе израснал върху страници на вестници изпъстрени с поезия /защото бедната му майка беше голям любител на поезията/ сякаш стана първопричина Чо да пропише рано стиховце. Закачулил се, той стоеше в тъмната стаичка, когато бабата и майката отсъстваха и фъфлеше в рими. И малко по малко взе да налучква спойката на думичките, та се появиха първите детски стихчета - гордост за двете женици. Те му купиха тетрадчица и там записаха бисерчетата на ЧоЧко, като на всяка страница лепяха адекватни картинки. Чо силно обикна тази тетрадка и винаги я носеше у себе си, дори когато порасна, сякаш тя бе паспорта му за поезия. Липсата на баща се отрази зловредно на момчето и когато то тръгна на училище, в един хубав ден, директорът го извика, за да разговарят. Щом Чо влезе в кабинета, директорът заключи ловко след него вратата и му предложи срамна сделка - да следи съучиниците си и да донася за тях. В замяна директорът му обеща да поеме парите за закуска на малкия. Така, от най-ранна възраст, Чо тръгна, по чисто икономически причини, по стъпките на баща си. Слухтеше и донасяше всичко на директора, а този му даваше пари за някой друг хотдог. Всъщност Чо беше доволен и предоволен. Наковладваше другарчетата си, а срещу тази услуга обилно си похапваше. Тази му дейност силно занижи неговите нравствени критерии и като порасна той бе узрял и готов подлец за редовете на ДеСе. Така се случи, че таткото случайно научи, че има поотраснало синче и воден от мъжко любопитство отскочи да види зарязаното си семейство и да се запознае с Чо. Баща и син бяха вече лика прилика и силно си допаднаха. Щастлив, че се е запознал с родния си баща, Чо получи куп подаръци, а баща му индулгенция за пропуснатото детство на сина си. Ала главният подарък на таткото беше да уреди синчето си в редовете на ДеСе. Загубил окончателно съвестта си, Чо започна кариера по стълбицата на службите за сигурност и достигна чин майор. Накрая си изпроси службата Директор на елитно издателство. Там именно издаде първите си поетични книжлета. Мнозина млади поети, които мечтаеха да издадат първите си стихосбирки в това издателство, трябваше да платят висока цена. Чо ги вербуваше да работят за службите. Те му ставаха верни маши и бъдещи негови клакьори. На практика - чисти ибрикчии. Пак по времето, докато работеше във въпросното издателство, Чо се снабди и с няколко верни дулцинеи. Никоя от тях не знаеше за съществуването на другите. По този начин всяка една от тях, основавайки се на вярата, че е Избраницата на Чо, му служеше предано до смърт. Чо подбираше всички тези дулцинеи така,  че да имат подчертано ярки физически недъзи. Тук той се позоваваше на теорията на Габриеле д' Анунцио /поет  - близък до режима на Мусолини/, че истинска любов може да бликне между двама, само ако поне единият от тях е с неотстраними физически дефекти.  В противен случай, твърдеше д' Анунцио, става дума просто за сделка между две тела! Стихосбирките на Чо се рояха неспирно и неусетно превалиха числото 30. Името му се поразчу, защото попритиснатите от ДеСе медии рекламираха неспирно книгите му. Гледани отвън нещата сякаш изглеждаха идеални. Но имаше и една вътрешна гледна точка - тази на самия Чо. Скрил подлия си поглед под голямата качулка, той виждаше света от съвсем друга перспектива. Перспективата на недоверието. Защото за всички услуги, които му правеха, той трябваше да плаща на обкръжението си. Следователно не можеше да има никаква вяра, че това обкръжение, което му припяваше колко е велик, върши всичко това от възхищение пред творчеството му, а не заради личната си изгода. Тази мисъл го разяждаше отвътре и побъркваше. А заедно с нея в него нарастваше съмнението, че е само един графоман и нищо повече. Годинките му си минаваха и той превали 60-те, а редиците на неговите ибрикчии все повече редееха, защото вече нямаше какво да им предложи - от ДеСе на практика го бяха шкартирали. Той се пропи и разчиташе единствено на верните си дулцинеи, ала за беда някои от тях започнаха да научават, че не са единствените и незаменими "любовници на Греминя" и се отдръпнаха от него. Предстоеше и останалите да сторят същото, а тогава го очакваше безпределната самота и пустота в душата на грохналия графоман. Често вечер, след поредния безумен пиянски запой,  той галеше с треморна ръка онзи стар кашон, в който бе отраснал като невръстно дете, и който бе придобил сакрална същност за него. Две сълзици се стичаха по старческото му и набраздено от бръчките лице към брадичката му, умело прикрити от вмирисаната качулка, с която се опитваше да потули ужасяващата своя физиономия от портрета си на Дориан Грей!