Kогато смяната на сезоните се очаква да донесе слънце, парещо, жарко, горещо, вливащо живот в изтерзаните от зимните бури вени на топлокръвните, а вместо това пясък сух разпръсква вятъра неканен и дъжд пороен засипва бетона... Когато някъде виелица в душата бушува, разкъсваща най-скритите ù места и куршуми от емоции се леят, някой тихо в таен кът се моли престрелката скоро да свърши... защото... защото този някой се бе уморил да усеща, да чувства, да диша... Табу протегна треперещата си ръка към стария, ръждясал скрин със затаен дъх и тихото намерение да отвори клеясалата ключалка. Мисли на носталгия се прокрадваха зад старата дървена врата, а горчилката в гърлото се надигаше подобно на бучка захар, потопена в чаша с току-що отворена кока-кола. „Какво толкова? Само искам да разбера... да разбера какво има в душата, да знам от каква материя е направена, дали от безброй сапунени мехурчета... или от стотици пухкави пера... да я докосна, за да се убедя, че съществува“... винаги само бе слушал за душата, всички говореха за нея, някой може би се бяха докоснали до същността и, но скептиците все още търсеха сигурно доказателство за съществуването ù... Табу се причисляваше към тях и затова много предпазливо и  бавно, със спотаен страх, вдигна капака. Знаеше, че вътре ще открие отдавна забравен дневник със страници, пропити от нечии надежди, редове, пълни с емоции и думи, някога съдържали смисъл, но вече далечни, забравени и по някакво странно стечение на обстоятелствата, затрупани под купища прах, опитал се да заличи спомените и да ги превърне в слова неизречени и мигове недовършени... И ето, така започваше изповедта на старата вещица, заключила мислите си в малък тефтер със сини набраздени корици:  „Искам само и единствено вдъхновение... с устрем да ставам, с плам да се смея, с жар да обичам, с възторг да те гледам... да чувствам, да се смея, сълзи в длани да събирам, да мечтая... Искам оковите на мислите си да разбия, ограниченията на ума да заобиколя, в цветен свят да плувам, свят, в който таланти оживяват и спящи сили във вените неуморно се вливат...“