І. Тя:
 

      Винаги съм си мислила, че ние жените сме като светулките. Всъщност това са  буболечки, от които иначе ни е гнус и страх, но вечер, когато си с правилният човек, на правилното място и най-вече с правилната нагласа – светещите светлинки танцуващи пред очите ни, изглеждат най-прекрасното нещо,което някога сме виждали. И често дори, когато мигът е отминал и любовта си е тръгнала в спомените ни присъства точно този миг на танцуващи светлинки, сякаш завинаги осветяващи топло и мило вътрешното ни аз.
Не че няма и мъжки светулки. Ако трябва да махнем покривалото на обикновения женски инат и си признаем, ама честно, то и мъжете са светулки за нас, така, както ние, можи би сме за тях. Дали ще сме обикновени насекоми или светлинки във вълшебната нощ, все пак това не променя същността ни и си оставаме буболечки, макар и светулки в един заобикалящ ни по еднакъв начин свят.
      Е, аз предпочитам да съм си буболечка и само от време на време да ми светва „дупето”, не си падам по блясъка и нямам желание да драпам по обратно наклонена дъска, тоест не харесвам да вървя срещу себе си за сметка на това да имам нещо, което не ми трябва или така да си осигуря нечие внимание... 
     И ето ме сега – средностатистическа, най-обикновена жена седяща си на стола в механата. Казвам се Нора и съм омъжена за ей оня там, който се хили като нагризана краставица отсреща. Е, изглежда мило, ама пак е като оръфан зеленчук. Какво да го правя, като ми е любимо меню – седем дни в седмицата, двадесет и четири часа в денонощието. Ще си го хапвам и търпя, защото и аз съм като тиква, която от каляска се превърна в зеленчук, та и на него му се налага да ме преглъща, колкото и да не му се ще. Та сме на парти. Празненството е обемно и пълно с всякакви гозби – от „зеленчуци и плодове” като мен и благоверният ми, та до „крехки мръвки” въртящи сочни и розовеещи бузки. Седнала съм отсреща, на свобода да си ръся лафове с една позната. А моичкият се смее, ту сякаш е настъпил „котето за опашката” ту сякаш „ни лук е ял, ни помирисал”. Знам му аз тази физиономия – в момента си е шашнат направо, защото току-що кумата ни, най-безцеремонно хвана певичката, която се беше на мърдала в скута му да му пее на ушенце и, и даде начален старт в посока дансинга - далеч от нейният кумец. Смях и панаир – половината заведение зяпа, другата половина още не са схванали нещата. Пък аз? Какво? Нищо бе, хора! Няма сега да му помагам на мъжлето как да се разбере с кумата си по въпроса кой ще му пее на ушенце и кое „светулческо дупе” ще му е в скута. Аз съм имунизирана от тази зараза, на която и казват „Ревност”. Хич не ми е по вкуса да я пробвам. Не, че не си го обичам „моят зеленчук”, мъжът ми де, но какво сега, с вериги ли да го опъвам! Дошли сме да се забавляваме, не да се правим на дърва с нови премени и целомъдрено да свъсваме вежди, като видим, че някоя „чужда” жена, танцува с „чужд” мъж. А, май повечето хора правят така. И може да си имат причини – тяхна си работа. Аз си гледам в моето си канче, че да не ми изстине манджата (не обичам попара, падам си по манджите, та затова, няма да „духам попарата” ще си хапвам от манджата).  Всъщност кой е свой, кой чужд – това са си просто думи. Никой никого не може да върже до себе си, та и аз затова с ревността нещо не сме си на ти. Не, че ми е направила нещо, но пък не ми е любимо чувство, нито пък ситуациите, които като лавина се стоварват върху нечия глава, когато я има. Пък и защо да се тревожа, Пепи, кумата ми де, е като куче, порода питбул и своя мъж пази, и моят. При нея такива не вървят и като изпъди насекомото, което беше полазило по кумеца и, се спря пред мен, развяла русите си коси и чак ми се скара възмутена:
     - Норче, какво блееш като коза! Не виждаш ли тази сврака къде се бе намърдала?
Пък аз най-спокойно и пърхам с мигли насреща:
     - Ма, Пепинко, що обръщаш внимание? Нали сме на веселба, остави го да се облажи.
А тя:
   - Ще се облажи, ма друг път! Ще му сяда тая на коленцата! Я да върви…да надува микрофона на някой друг!
  Ех, какво да я правя моята кума! Сладуранка си ми е тя. А на моичкия му потънаха гемиите, на кума – два пъти повече. Ама, какви светулковци са ни само!

ІІ.Той:
 

     Моята хич не мисли май, да ми удари едно рамо! Кипри ми се насреща, усмихва си се спокойно и се прави, че не ми вижда затруднението. Ама каква жена! Да ме остави така сам на бойното поле и то срещу Пепито! Ще си говорим май вкъщи с нея за това, пък тя пак ще ми се смее. Абе, какво да кажа! По ми отива да мълча. 
     А Пепито ми скри шапката. Като се развилня заради певицата, която беше седнала на коленете ми и пееше поръчката на мен и кума, седящ ми, лично и близко от дясната страна. Жилава блондинка е кумата - Пепито де. Хич не ни даде време на мен и на Крум да обясним, че моята Нора е дала "зелена светлина" на веселбата. Абсурд! Къде ще ти даде това огън гадже, като Пепи – русо, дългокрако и издокарано като супер модел, да и обясняваш, че жена ти, хич няма против певицата да ти седи в скута. 
А аз, жена ми преди петнайсет минути, просто я питам:
     - Жена, ще дадеш ли някой лев да поръчаме поздрав на певицата?
Пък тя, отваря си спокойно чантата и ми казва:
     - Ми колко искаш?
Пък аз:
     - Иди дай и поръчай…
     - Аааа, не! Я се оправяй! Аз отивам отсреща до Красето да си говорим. 
И вади пари, бута ми ги в ръката и дим да я няма, вече слага кръшната си снага на стола до Красимира от другата страна на масата. И сега какво? Жени! Макар, че моята не я знам точно каква порода е, направо ме побърква понякога и глава ме заболява да и схващам всичките идеи и възприятия.
      Аз съм си мълчалив по природа и хич не ми се говорят празни приказки. Ама откакто се ожених, покрай моята се хващам, че съм станал по разговорлив. Че как иначе! То тя не млъква, трака по двеста думи на минута, докато и схванеш какво ти обяснява, тя вече ти е казала още пет неща и подхваща шестото подред. А иди, не хващай манталитет и не говори! Пък аз съм си „дървояд”, и си се свивам и гризкам тихомълком под кожата си. Не мога като нея – ураган си е тя, вижда хора и намира им теми да си говорят до безкрай. На мен ми трябва малко време да се почувствам в свои води и тогава тежко, като кит да стартирам и заплувам с другите. А моята, не знам каква рибка е – ма е бърза и експедитивна, чак ще събереш очите в една точка, докато и схванеш какво прави и накъде е заплувала. Докато и разбереш, и  виж ти, взела, че сменила посоката!
      Та сега го ядохме двамата с Крум. Пепито ни оправи така, че ни клепнаха ушите, като на магарета. Пък на моята хич не и пука. Всъщност, добре, че е така. Мен хич не ме бива да се справям с женски скандали. Дар слово никакво нямам. Като се зажених, колегите ми все ми разказваха страшни истории за техните жени. И аз си мисля : ” Аааа, това, женитбата не е за мен работа!” Пък то, бях полудял, та ходих за кратко на гурбет в чужбина и се върнах на отпуска. И? Еми, случих на жена и отпуската се превърна в оставане в Родината и златна халка на пръста. Ама не съжалявам де!  С моята жена заедно си гледаме мачове, пием си ракийката, веселим се и даже си говорим от време на време „ по мъжки”. А иди кажи – приятел ли ти е, гадже ли ти е, или любовница? 
Малко в повече говори, но това се търпи. Знам си аз, докато крещи, значи нищо и няма. Ще си покрещи и ще и мине, ама я иди да видиш какво става, когато млъкне като борсук. Налага се да стягам здраво колана и да изцеждам от себе си всичките късометражни идеи за романтика, които мога да измисля, че да я умилостивя. Рядко и се случва това да мълчи, ма случи ли се, здраво си патя, та и влага ми държи за по-дълго време. 
Та…Чакай да ставам, че моята ме вика на дансинга да му ударим по едно кършене. Аааа и Крум е завлечен след мен. Значи все пак Норето е оправила нещата( така де, ударила е едно рамо) и няма да стоим аз и Крум, като клепоухи магарета в останалата част от вечерта, наказани на столовете и под зоркият поглед на нашите момичета.