Изгубих всичко…III

–Има ли някакво развитие в твоето битие,

което един ден да впиша в твоето житие?

–Както досега – нищо не намирам,

собствените ми мисли ме карат да умирам;

всеки ден и всеки час аз се моля,

да е милостива към мен нейната воля.

                                     Но както досега,

нея не я интересува, че не спира да ме наранява,

а пък аз просто не мога и не искам да я забравя.

–Значи изгубеното всичко не желае да бъде намерено

и за да те боли, постъпва злонамерено?

–Да, но го прави, защото много пъти се провалих,

не иска да оцени това, че всичко ù простих.

Човек на моето място не би го направил,

в омраза и злоба би се удавил;

но май наистина не разбира, че всичко простих,

защото като човек я оцених.

Всички лъжи изречени и обещания направени съм готов да забравя

                                        и за нея всичко да направя.

Но тя не разбира и не оценява моите постъпки,

нека сега друг да върви по моите стъпки -

да задоволява нейните тръпки,

            (една от многото мръвки)

и най-нахално да взима, а нищо да не дава.

Винаги знаех, че с мен си играеше,

но по някакъв начин ми харесваше това, което правеше –

да ме кара да мисля, да искам и да мечтая,

само с усмивка и поглед да ме отвежда в рая;

не разбирам защо не приемах това, което зная

и просто в една лъжа продължавах да се шляя.

–Да разбирам ли, че вече любовта ти красива,

се е превърнала в заслужената от нея омраза силна?

–Не, не го разбирай по този начин –

аз пак я обичам по мой си странен начин;

начин особен и краен, но все пак специален,

незаслужен от нея, силен и таен (както преди).

–Защо си решил да ù дадеш нещо толкова красиво и скъпо,

като тя се държи с теб като с нещо дребно и гнило?

–Иска ми се да мога да ти отговоря на този въпрос,

но като помисля се чувствам сякаш трябва да пресека недостроен мост.

          „Тя е жената, защото е жената“

Не е нещо, което аз съм накарал да съществува,

никой не може да обясни любовта, колкото и да умува.

Правим всичко за хората, които обичаме,

дори по този начин в грях и страдание да се въвличаме.

Необяснимо е защо, колкото и да ни нараняват

                          (дори нарочно като го правят)

продължаваме да чувстваме неща, които не можем да обясняваме.

–От казаното дотук,

мисля, че е излишно да те питам дали те обича.

–Аз и преди знаех, че не ме обича,

но защо ù трябваше в низостта си да ме повлича?

За толкова силна и смела я смятах,

а сега толкова жалка и смешна ми стана.

Но нека така да бъде – аз верен приятел ще ù остана,

през каквото и да преминава, ако иска до нея ще бъда,

                              - дано никога не го забравя.

–Трябва и за сърцето ти да те попитам,

защото, може би скоро няма да те повикам.

–Сърцето ми остана някъде на пътя!

                          (нарочно го изгуби тя).

Дано никога не осъзнае какво е изпуснала,

нека не страда като мен,

                  по-добре да си остане изгубена.

Вече не мога на нищо да се надявам,

но и да спра не мога да я обожавам.

Тя отново е горе, високо – в бяло облечена,

и от светлината около нея, за мен остава засенчена.

                                            -Недостижима!

Да, продължавам да я обичам,

но точно така ще бъда щастлив, в покой – за мен това е важно.

Отново ще пиша за нея, защото тя е един приятен спомен,

ще мисля с усмивка за него,

но като за мъртвец – просто ще му правя помен!

Като пак решиш да ме навестиш,

за същността на любовта ще поговорим…

–Дотогава ни остава само да се молим.

Дано с мисли и чувства живота си не отровим…

Кристиан Дочев

София 15.02.2014 г.