Произведението не подходит для лиц моложе 18 лет.
Откак са спусна въздуха на Лили, бех като замаен. Бех си свикнал с жена у дома. И рекох на мама да ми дири некоа. Мама от радост подфръкна. Оди по селото и на всички се фалила, дето ша са жена. Мина са време, мама питала тук-таме и най-сетне у едно село намерили една дето се съгласила да ми е жена. Рекла:
- Работен ли е? Работен. Онуй нящо у ред ли му е? У ред. Буйства ли? Не. Що тогава да го не зема? Язе ша си го коткам и ша ма слуша.
Та доведоа Стойна, така са викаше момата, направиеме сватба на цело село. След неа си земаф жената и отидооме у градо, нали бех вардянин. Заживееме си с мойта жена она ма гледа право у зъркелите, щото язе пари носим. А и у онаа работа бех държелив. Убаво, ама една вечер, кога бех полегнал да варда на работа, минал некакав началник, видел ма щото спа и ма събудил. Язе ич не обичам да ма будат коги спа. Будил ма и язе да зема да го маана еднаж с ръката. Изгониа ма от работа. Жената вика:
- Айде, Ваньо, да си одиме у село. Имаме си нивички, ша преживейме некак си.
Върнааме са у село. Мама доволна, ша си има дружина. Почна са една селска работа, кокалете ма заболеа. Ама и Стойна, нали я подучиа, седи до мен и нарежда:
- Ваньо, така, Ваньо иначе.
Язе си а слушам, щото си ми е добра жената. И е убава. Голема като мене. Идем на нивата. Язе копам, она седне под некоа сенкя и нарежда. Рича, рича, па заспи. Язе като я видим заспала, легам до неа и я варда по моа си начин. По некое време она са събуди, стане докопа и си иде у дома. Язе като са наспа, тогава са прибирам.
Земааме си едно прасенце, Кольо. Ама много убаво. Шарено. Язе обичам коги си пинем, да седна до Кольо и да му говора. Жената вика, дека сме и двамата на един акъл, ама кво знае. Кольо сичко разбира. Гледа ма и клати глава.
Вечер коги са навечераме отиваме със Стойна у нашата стая. Язе много гледам за полетиката. Пуща телевизора и са вторача у него. Стойна току ма извика:
- Айде, Ваньо, яла дяца да правиме.
- Стига ма, яйш тука тоа какви работи рича. Утре ша ти напраа. После ша та онода. А дяцата заран като стана, по ладовина.
- Ваньо – вика ми Стойна – они дяцата са не праат с ръките. Они са праат с онуй нящо, дет ма онождаш.
- Брей – кокора са язе- ма ти отде знайш. Да не ти е рекал Борко. Щото той е учен.
- По телевизора съм видела, бре. Там рекоа. Кат ма онождаш от теб излиза некакво семе и оно като влее у мене и ставале дяца.
От толкова нови неща ма засърбеа чак очите. Бръкнаф с пръста в носа, чешем и мислим. Оно чесането е по-лесно.
Като ме заболе глава от мислене, легнаф да прайм дяца. Оно било като онождането. На заранта като отворих зъркелите, гледам, нема дяца. Сбутаф Стойна.
- Стойно, ма, дека са дяцата?
- Какви дяца, бе? Они ша додат след време.
- От дека ша додат, ма? Нали рича, у теб ша ги прайм.
- Уф ма си прос. Оно като фърлиш семето, са чака. Ама и семе са фърля много пъти. Щото мое от веднаж да не става.
- Аааа, нема такова. Язе коги фърла на нивата семе, става. Толкова. Само ша та онождам.
Стойна замлъкна пред мойте думи. Виде щото и язе съм кадърен у нещо.
Така са минаа девет месеци. Стойна беше станала като големото буре за вино. Язе одим като пуек из селото, нали чекам дяца да изкокнат от неа. Един ден коги бех по нивята, ма намери едно момче от селото.
- Бат Ваньо, идвай бързо, че кака Стойна роди близнаце.
Търча у дома, а Стойна лежи и държи две дяца и вика:
- Айде, Ваньо, честити дяца! Мъжки!
- Брех, макя ти недна! – викам – Кой го напрай другото, ма? Язе едно ти прайф. Ричай, че ша та утрепа.
- Ваньо, бе, сине – рече мама – они дяцата идват понекоги и по две на един път. Мое коги ти е силно семето. Яйш каков си голем мъж, мое ли таков голем със слабо семе.
- Брей, макя му ! – ричам- Айде тогива да одим да резнем главата на Кольо и да са напием за дяцата.
Излезнаф на двора, изпъчив са и извикаф:
- Ораааа, дяца имам, орааа.
После отидоф да резна прасето.
© Христо Костов Все права защищены